43 години те се съхраняват в гроб и църква в село Баница, частни домове в Пловдив и София, в църквата “Света Неделя” и в Македонския народен дом, докато накрая тържествено отпътуват за Скопие
Гоце, с рожденото име Георги, Николов Делчев е един от създателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, активен член на Върховния македоно-одрински комитет и организатор на Илинденско-Преображенското въстание.
След смъртта си той е употребен за политически цели. Мотивът за това е една бележка на войводата, бил с него в последните му минути, Михаил Чаков.
На никого от тогавашните ръководители на БРП (комунисти), както се нарича все още бъдещата БКП, не му минава през ум, че Гоце Делчев е роден в Кукуш в семейството на българи. В своята книга “Македония. Етнография и статистика” Васил Кънчов пише, че през 1900 г. от 7750-те жители на града 7000 са българи.
Гоце Делчев учи в прогимназията в родния си град на български, продължава образованието си в българската Солунска гимназия и след това във Военното на Негово Величество училище в София. Учителства в Банско, Неврокоп (днес кръстен на негово име) и Горна Джумая (Благоевград). По-сетнешната си революционна дейност по създаване на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и подготовката на Илинденско-Преображенското въстание прави основно в София, където отсяда в тогавашния хотел “Батенберг”.
След 1903 г. костите му са пренасяни и препогребвани няколко пъти.
При последната си обиколка из Македония Гоце Делчев се връща от Солун в Серско. Там го чака четата му, а трябва да се явят и войводите на други чети заедно с хората си, за да обсъдят участието си във въстанието, решението за което вече е взето.
На 2 май 1903 г. Гоце Делчев стига до с. Баница (сега Кирие),
на 16 километра от Серес. Селото е изцяло българско, със стотина къщи, на около 15-16 километра от града. Там местните чети ще обсъждат бойните си действия на свикан конгрес, който трябва да започне на 6 май, Гергьовден. Късно вечерта пристигнали и ръкодителите на въстанието в този край. Георги Бродлията и Димитър Гущанов са с четите си, а Димо Хаджидимов и Михаил Чаков – сами. Войводите се настаняват в къщата на семейство Трендафилови, а Михаил Чаков – в отсрещната къща през малката и тясна уличка.
Пейо Яворов, подтикнат от своите “Хайдушки копнения” по Македония, пише биография на Гоце Делчев. В нея описва, че Гоце преспал в селото, а на сутринта казал на другарите си:
“Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето
Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и сигурно е убит.”
Предната вечер обаче с нищо не подсказва фаталния край. Към три часа през нощта Гоце се отбил при Чаков и весел, както обикновено, му казал: “Добър вечер, добър ден, момчета, объркахме дните и нощите”. После започнал да разказва това, което научил за взривяване в Солун на Отоманската банка и френския кораб “Гуадалкивир”, и вметнал, че взривовете били толкова силни, че на “ханъмите в Солун им треперели шалварите от страх”. После тръгнал към къщата си с думите: “Хайде, повече на конгреса”.
Малко преди разсъмване един от постовете го разбужда и му докладва, че е чул изстрел. Бродлията в полусън също го чул и потвърждава думите на часовия. Гоце не обърнал кой знае какво внимание на един единичен гърмеж и решил, че някой овчар стреля, за да пази стадото си и посъветвал останалите да легнат отново и да поспят. Малко по-късно те били отново разбудени от една възрастна жена, посветена в делото: “Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите”. Най-вероятно става дума за предателство. Командир на турските войски бил съученикът на Гоце Делчев от военното училище Хюсеин Тефиков.
Гоце повел четата си, извел я до края на селото и видял една малка полянка, зад която имало недовършена плевня. До нея стоял зид и помислили да се укрият зад него. Докато притичвали към плевнята, от зида се подали турски войници и изстреляли залп. В края на полянката Гоце пълнел пушката си, а останалите инстинктивно залегнали. Извикали му да ляга, но било късно.
Куршум го удря в гръдния кош под сърцето и той издъхва на място
В битката са убити петима, сред които и войводата Димитър Гущанов. Осем от четниците, сред които Чаков и Димо Хаджидимов, успяват да се укрият в една плевня и се отбраняват цял ден. До тях на поляната лежал мъртвият Гоце Делчев.
Димо Хаджидимов по-късно ще се изповядва пред Яворов: “Петнадесет часа турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. И петнадессет часа ни се късаха сърцата.” След като се смрачило, осемте мъже бягат в съседна къща, а турците запалват селото. През нощта, между пламъците, четниците успяват да се измъкнат от обръча.
След сражението труповете на убитите лежали с лице към земята и Тефиков заповядал да ги обръщат, за да ги разпознаят. Когато сторили това и с Гоце, Тефиков посочил с пръст към него и казал: “Ето, това е Гоце Делчев”. Тогава един негов войник се нахвърлил с щика на пушката върху трупа и нанесъл удар в челото му. Тефиков сурово го наказал, защото уважавал войводата, макар след Военното училище да са преминали в две смъртно враждуващи страни. След като огледал труповете,
командирът заповядал да се погребат по християнски обичай, а телата на Делчев и Гущанов да закарат в Серес
Малко преди турските войници да пристигнат в града, ги настигнал вестовой с бърза телеграма, която им нареждала да върнат труповете в село Баница. Оставени били на брега на рекичката близо до къщите. След ден жените от селото измили телата на убитите и ги погребали под бряст на поляна, наречена “Свети Никола”.
Било 5 май – навечерието на Гергьовден, имения ден на Гоце Делчев.
През 1906 г. Михаил Чаков се връща в селото със своя помощник Атанас Спасов от мелнишкото село Враня и цялата чета, оцеляла след Илинденско-Преображенското въстание, за да изкопаят костите на Гоце Делчев и войводата Димитър Гущанов.
Гробът им бил в края на селото, а около него през деня обикаляли турски войници, затова скришом копали през нощта. Щом достигнали до останките от телата, видели, че гръдният кош на Гоце останал почти цял, за разлика от този на Гущанов, който приживе бил слаб и се разложил напълно. Затова върнали в гроба гръдния кош на Гоце Делчев и прибрали останалите кости, а тези на Гущанов предали на чичо му, когото извикали от Крушево.
С костите на Гоце отишли в къщата на клисаря Никола Мутафчиев, измили ги със светена вода, после потопили в спирт и изсушили.
След три дни ги събрали в бохча и предали на клисаря за съхранение. Той ги поставил в сандъче и ги погребал под олтара на селската църква. През 1908 г. Мутафчиев разкопал отново гроба, този път, за да извади костите от гръдния кош, които прибрал при останалите в дървеното сандъче.
Под олтара те престояли до 1917 г. Междувременно клисарят Никола Мутафчиев напуснал село Баница и се преселил близо до Ксанти. Михаил Чаков го намерил и там и го помолил през април да отиде пак в Баница и да донесе костите, защото имал право да се върне в селото като човек, който е живял там. За това обаче му трябвало открит лист. Михаил Чаков му го издействал от военния министър ген. Михаил Савов, като разкрил пред него и целта на пътуването. Клисарят намерил църквата полуразрушена от трите войни от 1912 до 1917 г., но като по чудо олтарът оцелял.
Той изкопал костите и ги отнесъл в дома на Чаков
След края на Първата световна война Михаил Чаков се преместил да живее в Пловдив, а после и в София и сам съхранявал костите на Гоце. През 1923 г. се създава Македонският народен дом в столицата. Една от първите задачи, които си поставят поборниците за свободата на Македония след това, е да се отдаде почит на делото на Гоце Делчев. На 2 август същата година костите били изнесени тържествено от дома на Чаков на столичната улица “Владайска” №20 и след тях по улиците до центъра на София тръгнало многохилядно шествие. То се отправило към Централни гробища, където положило венци на гробовете на Пейо Яворов, Борис Сарафов, Иван Гарванов и други загинали за свободата на Македония. Специално за траурната церемония от Горна Джумая пристигнали братът на Гоце Делчев Христо и сестра му Ружа.
До 12 август костите на войводата са изложени за поклонение в църквата “Света Неделя”. След това ги качват на тавана, където са били съхранявани и тленните останки на Георги Раковски, а след няколко месеца им намерили нов подслон – те отиват в канцеларията на македонското дружество “Илинден”. До тях по идея на Михаил Чаков поставят надпис:
“Заклеваме поколенията настоящите свети мощи да бъдат погребани в столицата на независима Македония”
Едва ли Чаков обаче е имал прозрение какво ще стане с тая същата Македония. На 8 октомври 1946 г. третото поред правителство на Кимон Георгиев, водено от криворазбран интернационализъм и в знак на приятелство решава да предаде костите на Гоце Делчев на Македония, макар тя да не е независима държава, а в състава на СФР Югославия.
Никой не си задава въпроса какъв по народност е Гоце Делчев. Надделява мотивът, че по-предната година Югославия е заменила термина за автономия на Македония със създаването на отделна македонска нация със своя писменост и език, роден в манастира “Прохор Пчински”. В резултат на това близо 170 000 изконни българи от Пиринския край на България стават македонци по паспорт и голяма част от тях са принудени да емигрират по света.
По това време текат три доста по-важни за България събития – мирните преговори в Париж, на които гърците първоначално искат 980 млн. долара репарации, а Югославия – 100 млн., които после са многократно смекчени, а специално към Югославия и с доста съществени политически отстъпки. Наред с това с пълна сила върви агитацията за изборите за Велико народно събрание, които са насрочени за 27 октомври, а е и публикуван за всенародно обсъждане проектът за нова конституция.
Тя е изготвена от Георги Димитров, министър-председателя Кимон Георгиев, министрите Ал. Оббов, Георги Драгнев, Стефан Тончев и Любоммир Коларов, председателя на Народното събрание Васил Коларов и земеделеца Михаил Геновски. Той още при обсъждането си признава, че членовете на комисията използвали испанската конституция от 1931 г., чехословашката след Първата световна война, полската от 1921 г., съветската от 1936 г. и най-новата югославска и последните проекти на френската конституция. В целия този шум около това
как да се организира и закрепи новата власт
предаването на костите на Гоце Делчев минава като нещо маловажно.
На 7 октомври 1946 г. те са изложени в Македонския народен дом. Присъства пълномощният министър на Югославия в София Никола Ковачевич и делегация от Скопие, в която са министърът на труда в републиката Кирил Петрушев, министърът на търговията Димитър Бояновски, народните представители Лазар Танев и Лазо Моисев, представители на македонските жени и младежи.
Около народния дом са се струпали десетки хиляди, строена е и представителна войскова част, но от югославски офицери и войници. Гостите непринудено сърдечно са поздравени от председателя на Националния комитет на македонската емиграция в България Христо Калайджиев. Голяма реч произнася министърът на търговията на СР Македония, както се нарича тогава, Димитър Бояновски. Той не говори за делото на Гоце Делчев, а за големите трудови успехи на “македонския народ в свободна Македония в политическо, обществено и културно отношение”. Изпратен е с бурни аплодисменти.
След това ковчегът с тленните останки на Гоце Делчев е вдигнат на ръце и носен от стари деятели на Илинденско-Преображенското въстание. След тях подбрани хора от присъстващите носят десетки венци.
Така шествието стига до Народния театър.
Там има ново тържество и на него присъстват и министър-председателят Кимон Георгиев, министърът на информацията – писателят и публицист Димо Казасов, академикът и бивш регент, тъй като от септември България е станала народна република, Тодор Павлов.
На сцената е саркофагът с костите на Гоце Делчев и над тях от трибуната Тодор Павлов произнася дълга реч за живота и делото му.
Настъпва и куминацията. От името на инициативния комитет за пренасяне на костите на героя в Скопие говори председателят на македонската илинденска организация в България Стефан Аврамов. Той обявява на всеослушание решение, което вече е взето – костите да се предадат на Македония. От трибуната обаче предлага да се състави протокол, с който, както обявява, “костите на великия македонски революционер да се предадат на македонското народно правителства, за да бъдат пренесени в столицата на Македония - Скопие”. От сцената саркофагът се озовава отново на гърбовете на стари поборници за свободата на Македония и най-накрая е пренесен до югославското посолство. На следващия ден рано сутринта той тръгва за Скопие.
Днес честваме Гоце Делчев като национален герой и на България, и на Македония.
