- Генералът - ученик на легендарния Ким Филби, застъпи на 83 години във “вечната стража”.
- В Държавния департамент на САЩ още разказват вица, с който той обяснил защо българските служби нямат пръст в атентата срещу папата и в убийството на Георги Марков
Да се пише за скъп приятел, с когото сте се шегували само преди дни какви критики ще отправи към американското и руското разузнаване заради гафа с уж тайната им среща за Украйна, не е лесно.
Седя пред компютъра втори ден, в главата ми гъмжат не стотици, а хиляди спомени от десетките часове, прекарани в разговори и спорове, и сякаш нито един не е достатъчно силен, за да изгради ярък и откровен портрет на ген. Тодор Бояджиев.
Генералът си отиде на 83 г, пълен с енергия и идеи как да се подновят опитите за обединение на разузнавачите от Изтока и Запада, за да помогнат на политиците за втори път след падането на Берлинската стена да извървят трудния път към мира.
Когато всеки път го питах как така не могат да измислят нещо, защо се бавят, защо не възстановят каналите за диалог, ген. Бояджиев с мъка казваше: “Повечето от тези, които можеха да го направят, отдавна вече са на “вечна стража” горе и кой знае как ли ни се чудят на акъла”.
Той бе на “ти” с шефовете и зам.-шефовете на най-големите разузнавания в света - ЦРУ, КГБ, с директорите на френското, немското, източногерманското и повечето източноевропейски разузнавания. Той бе човекът, който ги събираше и години наред обсъждаха как да изграждат нови мостове към мира след студената война.
На една такава среща се роди и неговият призив “Разузнавачи от всички страни, обединявайте се!”. Бяха твърдо решени да не допуснат никога повече противопоставяне между Русия и Запада, да сложат точка веднъж и завинаги на идеята за нова световна война. Сподели, че това се е превърнало за него в мисия на живота след запознанството му с легендарния разузнавач, наричан Шпионина на ХХ векЫ Ким Филби. Бояджиев с гордост разказваше, че е неговият първи ученик и че най-голямата награда в живота му е приятелството с тази легендарна личност.
Така и не успях да го попитам дали от Филби се бе научил да неглижира болежките, свързани с възрастта, и да поддържа този несломим дух, вперен в бъдещето, вечно търсещ как да вразуми младите и неопитни политици и дипломати. Всичко това бе гарнирано с бликащо чувство за хумор, за което се чудех дали е плод на професионално изкривяване или, е нещо вродено.
Веднъж го попитах в прав текст - старателно тренирано умение ли е, или е талант. Оказа се, че на младини полагал сериозни усилия да помни десетки вицове наизуст, да чете хумористични книги, за да може бързо да разведрява с шеги и весели истории атмосферата, независимо в колко критични ситуации ще се озове. Обяснението му бе, че още в началото на кариерата си е знаел, че му предстои непрекъснато да се сблъсква с хора, които притежават важна информация и нямат никакво намерение да я предоставят на когото и да е, най-малкото на човек от Изтока. Че много често тези данни ще са секретни, но независимо как, той трябва да ги придобие. И че за да е добър в професията, която безумно обичаше, трябва да си помага с помощни средства - да предразположи хората от другата страна на желязната завеса с фантастично чувство за хумор и шеги.
Именно така успява да повлияе върху един от най-големите врагове на България и да го превърне в неин приятел. Това е зам.-външният министър на САЩ и човекът за специални поръчения на президентите Рейгън и Буш Ричард Шифтър. След промените той пристига на второ посещение у нас, силно разочарован от първото, свързано с вината на БКП и МВР за “възродителния процес”. И тъй като срещата след промените е обречена на провал, а Шифтър иска да се види с ръководството на МВР, министър Атанас Семерджиев и шефовете на ведомството прехвърлят тази мисия на главния секретар ген. Тодор Бояджиев.
Инфарктната среща е в кабинета му. Шифтър пристига заедно с двама дипломати от американското посолство, а от българска страна участват още двама генерали, произведени след промените, и зам. министър от МВнР. В кабинета Бояджиев грижливо е подредил мебели на топ полицая от 30-те и 40-те години на миналия век Никола Гешев. Сред тях са библиотека, бюро, холна маса, столове, поставка за вестници и др.
Когато Бояджиев посреща Шифтър в кабинета, го пита къде предпочита да седне - срещу една от най-хубавите български църкви “Свети Седмочисленици”, тъй като кабинетът гледа точно към нея или към картината с поглед към нюйоркското пристанище. Това леко смущава Шифтър и той отговаря: “Какво имате предвид?”
Главният секретар сочи църквата, а след това и картината. Когато американецът поглежда акварела, възкликва: “О, и вие имате оригинал от Бети!”. Очевидно е, че високопоставеният пратеник на Буш-баща е наясно с артживота в Ню Йорк и пита откъде българинът познава нашумялата художничка. Разузнавачът започва да му разказва подробно как е станало, откога следи творчеството й и как се е развило познанството им.
На срещата Бояджиев и двама негови колеги обясняват какви реформи са направени в МВР за краткото време след промените - колко управления са закрити, как следствието ще излезе от МВР и ще мине към съдебната система и др. “Най-силно впечатление му направи, че от 52-ма генерали в цялата система на МВР година след промените са произведени само двама и те са на масата пред него - аз и колегата Кацамунски”, спомня си разузнавачът.
В продължение на 45 минути българските полицаи разказват, американецът слуша, а сътрудниците му си записват. Докато в един момент Шифтър става и заявява: “Господа, всичко, което казвате, е интересно и правилно. МВР наистина трябва да се реформира, но докато не си признаете, че вие, вашето министерство стои зад опита за атентат срещу папа Йоан Павел Втори и убийството на писателя Георги Марков, никой няма да повярва, че нещо се променя. Съжалявам, че трябва да тръгвам, но след 15 минути имам среща с премиера Луканов и не мога да закъснея”. Шифтър рязко става, отваря вратата, следван от свитата си. “Дори не ми даде възможност да кажа две думи - ядосва се Бояджиев. - Отвътре ми вреше и кипеше, но не можех да реагирам.”
Точно когато излиза от кабинета на секретарката, съдбата се намесва и помага на опитния разузнавач. Шифтър се спира за кратко, впечатлен от огромно бяло петно на стената с точни правоъгълни очертания. “Тук сигурно е висял портретът на Живков?”, язвително пита американецът. Бояджиев бързо съобразява и казва: “Г-н Шифтър, на това място никога не е бил неговият портрет. Тук до сутринта бе този на Феликс Дзержински (основател на НКВД, който пръв въвежда дезинформационните и манипулативните мероприятия - бел. авт.). Но от уважение към вас и за да не ви дразни, помолих временно да го сложат на друго място. В интерес на истината сигурно пак ще го върна”.
Шифтър е стъписан и определено заинтригуван. Бояджиев решава за кой ли път да се възползва от уникалното си чувство за хумор: “Реакцията ви ми напомня за един хубав американски виц”. Той буквално стреля във въздуха, разчитайки, че американците обичат хумора. Шифтър, видимо заинтересован, пита: “Какъв виц?”. Шансът на Бояджиев сработва:
“Ваш гражданин е изправен пред американски съд с обвинението, че е касоразбивач. Прокурорите се мотивират с факта, че в гаража му са открили горелка и ъглошлайф – все инструменти, ползвани от касоразбивачите. Подсъдимият ги изслушва, след което се обръща към съдията и пита: “Ваша светлост, а кога ще ме съдите за изнасилване?”. Прокурорът подскача и пита: “Коя, кога, къде?” Подсъдимият с още по-невъзмутим вид казва: “Няма коя, няма къде, нито кога, но имам необходимия инструмент”.
След това разузнавачът се обръща към американеца с думите: “Г-н Шифтър, ако вие наистина ни обвинявате, че сме инструмент в опита за атентат срещу папата, то ЦРУ е далеч по-мощен инструмент. Поискайте от тях също да признаят, че и те са имали тази възможност”. С това разговорът приключва, а Шифтър си тръгва дълбоко замислен.
Час по-късно на разузнавача му се обажда премиерът Луканов:
- Тодоре, я кажи, какви си ги натворил?
- Информирахме г-н Шифтър за реформата в МВР.
- Но той ми каза, че след като в нашето МВР има чувство за хумор, значи нещата ще се оправят, и че от противник става приятел на вашето министерство, казва Луканов.
Малко след Шифтър за САЩ си заминава и вторият човек в щатското посолство - Уилям Монтгомъри. Американецът прави прощално парти и понеже от години работи с Бояджиев, го кани заедно със семейството му. Точно когато двамата се сбогуват, американецът хваща през рамото разузнавача и му казва, смеейки се: “Тодоре, миналата година най-популярната история в Държавния департамент бе вицът с касоразбивача. Шифтър навсякъде го разказваше и стана доста популярен в нашето министерство”.
