“Образование 4.0” е съвместна инициатива на Vivacom и в. “24 часа” за дигитална трансформация на образованието.
Проектът си поставя за цел да популяризира ползите от дигитализация на българските училища и университети чрез въвеждане на технологии, нови методи на преподаване в сигурна виртуална среда и подходящо съдържание.
С проекта си проф. Лора Кели от Американския университет дава равен шанс и на “отворените”, и на срамежливите си възпитаници
Как да се даде възможност на студенти, които се притесняват да говорят свободно в час и да изразяват мислите си без задръжки, да са равнопоставени на по-общителните и “освободени”? Върху този казус работи от няколко години преподавателката в Американския университет в България проф. Лора Кели. Тя води лекции по журналистика и масова комуникация, където свободното говорене е особено важно.
“Знаете как върви дискусията в клас. Понякога е монополизирана от екстровертите и тогава някои други ученици никога не говорят. И това не означава, че нямат мисли. Това просто означава, че има хиляди неща, които се случват - динамика в класната стая, срамежливост. Когато задам тема и провокирам дискусия, 4-5 студенти веднага се включват и отговарят. Други са по-срамежливи и мълчат. На трети пък им трябва малко време, за да подредят мислите си, и не са толкова рефлективни”, споделя опита си проф. Кели. И тези ѝ наблюдения я накарили да се опита да направи така, че всички да са равнопоставени, когато отговарят на въпросите.
Така, още преди пандемията да затвори лекционните зали, преподавателката вече е измислила задача по видеорефлексия - VR. Въвела е подход за насърчаване на учениците да развият навик за размисъл чрез използването на кратки седмични видеоразмишления, които се споделят онлайн.
Заради това и затварянето на университетите заради пандемията не е сварило неподготвени студентите и преподавателката им. Тя им давала различни теми, по които те се подготвят. След това в рамките на няколко минути записват себе си с мобилния телефон, като изговарят какво ги е впечатлило в задачата. “Идеята ми бе провокирана от това, че всички от тази генерация вече работят с мобилните си телефони, правят си селфита. Когато си правят видеото, се отварят, отпускат и говорят спокойно. Честни са в мислите си, допълва проф. Кели. Задачата е била веднъж седмично и тя преглеждала по 25 видеа, в които всеки студент говори с нея. Разговорът е много личен и давал усещане за близост.
Темите, които им задавала, били най-различни. От по-леки, свързани например с историята на котка, която собственикът ѝ премества от една държава в друга, до теми за расизма и историята на една майка, която губи детето си.
“С VR им се дава възможност да са равнопоставени. Така и аз успях да опозная добре студентите си”, казва преподавателката. Дори обръщала внимание и на фона, на който те ѝ говорят. Виждала какви мебели има около тях, понякога в стаята преминавал техен родител или домашен любимец. Така буквално била допусната в тяхната лична среда, което също има значение за по-добро опознаване на младежите.
Размислите си върху посочената тема те изпращали ден преди часовете си. “Има нещо освобождаващо в разговора, който е просто по-неформален и интимен, отколкото, ако правите писмен размисъл.
Опознах всеки ученик, а не само тези, които говорят
И ги опознах не само чрез писането им, но и чрез мисленето им и начина, по който реагират. Дискусиите в класната стая бяха много по-добри, защото всички прочетоха материала и имаха вече готови мисли за него”, споделя проф. Кели.
Упражнението за видеоразмисъл се оказало особено полезно след преминаването към онлайн обучение. По време на пандемията тя не успяла да се прибере в САЩ заради затруднените полети. Решила да остане в България и за да може да се спестят неудобствата от часовата разлика. Така свързани във времената на дистанция са били студенти от САЩ, Албания, Казахстан, Виетнам, Сърбия, Грузия, Украйна, Беларус, Русия, Великобритания. Странно ѝ било това далечно онлайн преподаване, но пък успяла да разбере всеки един от възпитаниците си поотделно и изключително интимно. Така на плоския екран гледала всички, след това пък лицето на всеки един.
Студентите трябвало да направят и VR по учебната програма на курса си. Сега ще го правят всеки семестър, защото се оказало, че има такива, които не са чели учебната програма докрай. “Това беше като откровение за мен, това беше едно от тези случайни полезни неща", доволна е преподавателката. Казва, че е почерпила вдъхновение за метода на преподаване на VR от професор Кваме Филипс, който преподава в университета “Джон Кабот” в Рим.
Професор Лора Кели има магистърска степен по журналистика и обществени въпроси в Американския университет във Вашингтон. Преди това има бакалавърска степен по журналистика и писане на списания от Университета на Флорида. След завършването си е била репортер в няколко вестника в САЩ, а после се преместила в радио. Работила е и за списания, където обичала да пише дълги истории. И сега пише за списания, но кратки текстове за култура. Казва, че първо мисли за себе си като журналист и после като преподавател.
Първото, което казва на новите си студенти, е, че журналистиката е трудно нещо, но въпреки това трудните неща могат да носят много удовлетворение. Предупреждава ги и че журналистиката не е за всеки. Понякога усеща кой от студентите ѝ няма да стане журналист. Вижда, че днес младежите са много ориентирани към технологиите и знаят как да ги използват в живота. “С новите устройства могат да се разкажат интересни истории. Всеки с телефон в ръка може да се възприеме като журналист, но не всеки е преминал обучение. То има значение, за да се постави основата на журналистиката. Да знаеш кое може да се снима, кое - не.
Кое е добре да се публикува и кое – не,
как се представя точната информация. Основата е етика, начин на писане, проучване и събиране на информация, проверката ѝ за достоверност. Ползването на информационните технологии е само най-горният, спомагателен и завършващ пласт”, коментира проф. Кели.
Забелязала е, че тук студентите са по-активни, отколкото в САЩ. Идвали с по-високо ниво от гимназията, с повече знания за света, защото са пътували повече. “В САЩ, когато отидеш в университет, все едно, че продължаваш в 13-и клас. А тук - преминаваш в едно ново ниво на образование. САЩ е голяма територия и трудно се пътува. Тук много бързо можеш да отскочиш до Румъния, Гърция, Македония”, споделя наблюдениято си американката.
За първи път идва като преподавател за една учебна година в Американския университет през 2003 г. Преди това е живяла в Албания и имала представа от Балканите. След това отново се връща в АУБ през 2017 г. “През това време Бъгария вече бе станала член на ЕС и разликата бе очевидна. Имаше вече много по-добре развита инфраструктура. Видях, че са открити много магазини, покупателната способност на населението бе станала по-голяма.
България се оформи като център на технологични компании”,
твърди преподавателката. Върнала се е отново в България, защото е усетила, че тук животът има “специален вкус”. “Нещо, което носи в живота ти специално усещане. Както казваме журналистите - тук има “специална подправка и сос”, казва проф. Кели и за да разбира по-добре живота у нас, да е пълноценна в контактите си, усилено изучава български език и вече е солидно напреднала. Тя бе избрана за победител в конкурса за свързано обучение на мрежата на университетите на “Отворено общество” (OSUN) за нейната задача по видеорефлексия. В допълнение към наградата описание на нейния метод на преподаване ще бъде включено на уебсайта на OSUN като добра идея за учители по целия свят.
