Проверих сантиметър по сантиметър дали не е останал някой затиснат, не помислих, че рейсът може да се запали или взриви, казва неврохирургът, който се озовал случайно на мястото на катастрофата
Когато пристигнал, друг лекар, останал неизвестен, вече преглеждал ранените
В свободното си време старозагорският медик кара велосипед и ски, лови риба и слуша хардрок
Помните “спасителя от “Тракия” - Стефан Стойчев от Чирпан? Благодарение на неговата смелост и съобразителност жертвите от катастрофата на автобуса, пътувал на 15 юни 2011 г. през нощта по редовната линия от София за Бургас по магистрала “Тракия”, бяха по-малко. Около Пловдив рейсът се блъсна в колона на надлез и при удара се запали. Стефан карал след него, видял всичко, спрял веднага и се хвърлил вътре, за да вади пътници от горящото возило.
Вече има нови спасители от “Тракия”. Двама лекари, оказали се случайно на мястото, където в неделя към 20 ч се обърна сръбски автобус, в който пътуваха много деца. Единият е съдовият хирург от старозагорската болница “Тракия” д-р Антон Елкин, другият засега остава анонимен.
Всъщност 43-годишният д-р Елкин не иска да се шуми около него, но от 20 г. е в професията и го познават както шофьорите на линейки и пътните полицаи от района, така и много пациенти, затова нямало как да остане неизвестен.
“Нямам никаква идея кой беше другият колега,
може и да не е от нашия край. Не съм бил свидетел на самата катастрофа. Когато пристигнах на мястото до обърнатия автобус броени минути след инцидента, колегата вече беше започнал да преглежда ранените пътници”, разказа пред “24 часа” лекарят.
Д-р Антон Елкин се прибирал със семейството си към Стара Загора след уикенд на морето в Приморско. Катастрофата с автобуса бе на 217-ия километър от магистралата в посока София, на по-малко от 10 километра преди отбивката за Стара Загора.
“Спрях веднага, вече се беше образувала тапа от над 50 автомобила. Възможността да подминем при вида на страдащи хора дори не се коментира в нашето семейство.
Случвало се е и друг път да помагам на пътя
на пострадали при катастрофи, където съм минавал случайно. Така беше и сега. Все още не бяха пристигнали нито полицаи, нито медицински екипи. Помня, че първа дойде полицейската патрулка, която дежуреше на съседен паркинг на магистралата и с камера следеше скоростта на колите”, връща спомените д-р Елкин.
Веднага видял децата от автобуса, целите в кръв. Пищели, част от тях били прави, сковани и неподвижни. Това обаче за лекарите било добър признак - показвал, че хората не са прекалено зле, щом могат да се държат на краката си.
“Първо участвах в изваждането на последните пътници от обърнатия автобус. После влязох в него през третия прозорец и го обходих сантиметър по сантиметър - трябваше да се провери дали случайно някой не е останал затиснат долу. Вървях, като стъпвах на колоните между прозорците - това беше единственият начин. В този момент дори и не съм помислял, че рейсът може да се запали и взриви. Нито за миг не позволих страхът за надделее”, спомня си хирургът.
След това организирали да се правят превръзки на ранените с подръчни средства и с материали от аптечките на колите. Трябвало бързо да се спре или ограничи кървенето. Кръвта била много, защото мнозина били с рани по главите, а такива рани кървят обилно.
“Помагаха ни много хора, също като нас спрели на мястото и слезли от колите си
С годините лекарска практика човек свиква да не губи самообладание, макар че трудно се издържа гледка на деца, целите в кръв. Ужасът в детските очи си е ужас. Но
това, което няма да забравя, е помощта на доброволците
в оня момент. Бяха случайни хора, които преодоляха себе си, не изпаднаха в паника и помагаха”, впечатлен е докторът.
Още преди да пристигнат първите линейки (на мястото те бяха общо 8 - от Стара Загора и от Нова Загора), двамата лекари успяват да направят триаж на място - прегледали състоянието на хората от автобуса и след това
ориентирали пристигналите спешни екипи кои случаи са най-тежки,
за да бъдат закарани първи те към болницата. Оказало се, че това са две деца - тези, които сега се лекуват в “Пирогов”, и двама възрастни - единият с премазан крак, който по-късно беше ампутиран.
“По-леко пострадалите бяха закарани към Стара Загора с коли на доброволци, които ни помагаха. Дори в един момент имаше идея част от ранените да пътуват до болницата с противопожарен автомобил, но не се наложи - навреме дойде поредната линейка”, спомня си още д-р Елкин.
Той останал на мястото на катастрофата повече от час. Тръгнал си, когато и последният пострадал бил закаран към болницата в Стара Загора.
Докато разказва всичко това, д-р Антон Елкин знаеше, че след по-малко от час трябва да започне поредната си сложна операция - този път на артерия. Не знаеше обаче кога ще завърши -
хирургията не е спорт, не оперираме за определено време,
шегува се той.
При операциите разчита на точността на ръцете си. Не му пречи, ако в залата е пуснато радио.
Избрал да бъде съдов хирург, докато учел медицина в Стара Загора. По време на следването си студентите се запознават с всички медицински дисциплини и могат да избират.
Хирургът не е броил колко операции е направил досега, но помни добре първата. Още учел в университета. Тогава студентите от горните курсове давали дежурства в хирургичен кабинет и се наложило да оперира пациент с гнойно образоуание на ръката. Справил се.
Може ли да се направи сравнение между тежка катастрофа и тежка операция? Хирургът казва, че от гледна точка на лекаря нещата са несравними. Тук няма по-леко, по-тежко, по-критично или по-сложно. Но общото е, че и двете могат да бъдат еднакво стресиращи, а
докторът трябва да действа бързо, разумно и със самообладание
Защо е решил да бъде лекар? Д-р Антон Елкин казва, че изборът му е личен. Не е по наследство, както е при много от лекарите - друг доктор в неговия род нямало, дори и съпругата му е далеч от тази професия. Но така почувствал нещата, докато още бил ученик в старозагорската езикова гимназия. Може би защото много харесвал биологията като учебен предмет.
Обича да кара колело и ски, да лови риба - повече харесва морския риболов, да чете романи и да слуша хардрок. Предпочита много от тези неща да прави заедно с 12-годишния си син и като цяло да отделя свободното си време на семейството.
“Обикновено избираме да правим заедно това, което ще ни достави взаимно удоволствие и би ни било ползотворно”, казва д-р Елкин.
Като баща няма никакво намерение да насочва сина си към определена професия - каквото сам си избере, това ще е. По едно време детето се увличало по математиката, но едва сега навлиза във възрастта на тийнейджърите, има време да решава.
Има своя хипотеза и за малко или много необичайната си фамилия - Елкин. “Разказвали са ми, че навремето съм имал прапрабаба Елка. Живели са около днешния Димитровград и веднъж трябвало да бягат от турците. Но баба Елка била с две бебета на ръце - прадядо ми и брат му. Едното от тях много плачело и хората от групата викали: “Елкиното реве, Елкиният син плаче”.
Елкиният, Елкиният, та така и до днес.
“24 часа” номинира д-р Антон Елкин в инициативата си “Достойните българи”.
