- Дни след това композиторът предлага брак на любимата си Натка
- Работил е като помощник-съдия, бил е и в трупата на “Сълза и смях”, която го праща да учи музика в Милано
- Първата редакция на нотописа е дарена на държавния архив от внучката му Яна Пипкова
9 май 1901 г. В един от часовете учителят по музика в Петокласното мъжко училище “Йосиф I” в Ловеч Панайот Пипков чува как негов ученик чете с патос стихотворението “Върви, народе възродени” на Стоян Михайловски. Вдъхновен, хваща тебешира и започва да пише ноти по черната дъска. Само 15-ина минути по-късно пред очите на всички е изписана мелодия, която целият клас запява. След два дни - на празника на светите братя Кирил и Методий,
песента е изпълнена за първи път като техен химн
А няколко дни след този паметен ден Пипков предлага брак на любимата си Натка.
Днес, 121 години по-късно, първата редакция на нотописа на Химна на светите братя Кирил и Методий, който по-късно е прекръстен на “Върви, народе възродени”, вижда бял свят благодарение на внучката на композитора Яна Пипкова. Тя дарява част от документите на известния си дядо на Държавна агенция “Архиви”.
“Благодаря на Яна Пипкова, че въпреки тези две години на пандемия и извънредни мерки намери време и сили да ни дари част от архива на баща си Любомир и на дядо си Панайот”, казва Иванка Гезенко, младши експерт в архивите и основен двигател на събирането на документите и наследството на композитора. Тя разказва, че още през 1953 г. - само 2 г. след създаването на ДАА, Любомир Пипков предава една много малка част от документите на баща си и свои лични такива. По-значителната част от това наследство получават сега от Яна Пипкова. Така в архива вече има 20 см фонд на Пипков, което никак не е малко (документите в архивите се мерят в линейни метри - б.р.).
Миналата година се навършиха 150 г. от рождението на Панайот Пипков,
а през август тази година стават 80 г. от смъртта му, но той остава непочетен. Не можем да се оправдаваме непрекъснато с пандемия или други фактори. Не може музеят във Флоренция да отбележи, че преди 140 г. статуята на Давид е сложена там, а такава личност като Пипков, който има огромни заслуги за развитието на музиката в България, остава непочетена, казва Гезенко. И напомня за историята на химна и на самия композитор. Интересен факт е, че самото стихотворение е писано през 1892 г. от
Стоян Михайловски, който по това време също е учител,
но по френски език в Русенската мъжка гимназия. Така именно двама учители създават химна на българската писменост и култура. А тази година се навършват 130 г. от създаването на стихотворението. (Виж текста му по-долу.)
Историята за написването на музиката разказва самият Пипков приживе. В спомените си, публикувани през 1942 г. в списание “Родна песен”, той пише:
Имах час по пеене в третите класове на Ловчанското петокласно училище. Трябваше да напиша нова песен за учениците, но нямах подходящ текст и реших да прекараме часа в изпитване на разучавани вече песни. (…) Написването на музиката за четири еднородни гласа не трая повече от 15 минути, обаче за пръв път в живота си почувствах нужда от повече ръце. Имах на разположение 30 минути да я разучим поотделно и да опитаме дружно. След първото ѝ изпяване удари звънецът. Но учениците, повечето мои хористи, ме помолиха да прекараме междучасието в изпяване на новата песен. Те дори не изчакаха моя отговор, а запяха с такава сила на прелели от възторг детски гласове, че всичкият шум от настъпилото междучасие заглъхна.
Учители и ученици се трупаха пред вратата на класа,
за да слушат каквото не бяха чули до този ден. На излизане ме посрещна директорът Христо Бръмбаров и стискайки ръката ми, каза: “Господин Пипков, никога не съм се надявал, че в нашето скромно училище ще се пеят такива хубави песни. Този химн истински възвеличава делото на нашите просветители и няма да мине много време и той ще звучи във всички големи и малки училища на нашето отечество.
Предсказанието се сбъдва. Година по-късно химнът се пее във всички училища из България.
Няма исторически данни как песента “излиза” от Ловеч, но неин нотен запис се пази и днес в училището, в което е създадена.
Изключително интересна е съдбата и на самия Пипков, който е много артистичен човек.
Роден е на 21 ноември 1871 г. в Пловдив в музикално семейство - баща му е кларинетист, а майка му свири на пиано. Още в ранното си детство Панайот
учи цигулка, пее в хора, пише стихове и мечтае да стане артист
Учи в Пловдивското петокласно училище, но прекъсва поради липса на средства и е принуден да започне работа като съдебен секретар на мирови съдия в с. Козлуджа (днес Орешец, Хасковско). Като такъв има и служебно досие в архивите, дадени от Министерството на правосъдието, разкрива Гезенко.
Артистичната му душа обаче го отвежда в друга посока. През 1887 г. става член на Пловдивската любителска театрална трупа, а две години по-късно участва в различни столични театрални трупи, между които и тази на “Сълза и смях”. Тук прави първите си
опити като писател драматург
Но изявените му музикални качества привличат вниманието и колегите му се обръщат към министъра на народното просвещение с предложение Пипков да бъде изпратен в чужбина да учи за “компонист” - композитор. Министерството на народното просвещение му отпуска 2-годишна стипендия. Така през 1893 г. Пипков заминава да учи музика в Милано.
След завръщането си работи като диригент на музикалните дружества във Варна и Русе и като учител по музика в Ловеч и София - в Първа и Втора девическа гимназия и в Девическото педагогическо училище. Паралелно ръководи самодейни хорове и оркестри и създава репертоар за тях.
През 1901 г., докато е учител в Ловеч, Пипков се жени за ловчанлийката Натка (Натя) Стефанова. Тя е учителка и хористка в градския хор. В малко бележниче дневник, което вече е част от архива на композитора, той разказва как е поискал ръката на любимата си няколко дни след като е написал Химна на Св. св. Кирил и Методий:
На 21 май ст. стил 1901 г. след обед, между 1,2 и 2 часа отидох в дома на мойта мила Натка, за да й направя женитбено предложение. Натка беше единственото момиче в Ловеч, което аз обичах и за което бях решен да се оженя, ако то ме искаше.
Заварих Натка под едно вишнево дърво. (...) Тя беше хористка в моя градски хор и понеже тембърът на гласа й беше най-сладкият от всички девически гласове, имах я и за солистка. Щом ме видя и без да подозира най-малко, че целта на посещението ми може да бъде една женитба, тя се втурна към мене с думите:
- Г-н Пипков, ако сте дошли да ме поканите за някакво солово пеене, аз ви казвам предварително, че няма да се съглася.
Тия думи бяха произнесени с най-невинен и наивен почти по детски тон.
Тогава аз поисках да я озадача малко повече и й казах: Дойдох да Ви каня да участвате не в солово пеене, а в дует и то с мене.
Така Натка става негова спътница в живота. В Ловеч се раждат и двамата им синове – Христофор и Любомир.
Учителството му в Ловеч е само четири години, но най-много от своите произведения Пипков създава именно тук. Издава три книжки с училищни хорови песни, маршове и преработени народни песни, както и с мелодии за черковно пеене, които го правят известен. Една от неговите основни задачи като учител и композитор е да развива песенното творчество при децата. Той е автор на едни от най-известните и обичани детски песни, които се изучават и до днес - “Де е България”, “Когато бях овчарче”, “Сладкопойна чучулига”.
В архивите на Пипков се откриват ноти и за стихотворението “Хаджи Димитър”, но под заглавието “Жив е той, жив е”. Композирал е музика за творбата на Христо Ботев, но няма данни песента да е изпълнявана масово по неговите ноти. Тя обаче влиза в грамофонна плоча с патриотични песни на Пипков, издадена от “Балкантон” през 1973 г., открила Гезенко.
Бил е член на Ловешкото македоно-одринско дружество и така
се запознава с Гоце Делчев. Силно възхитен от срещата, пише химн
на македонския народ - “Стига вече”. Но тъй като няма средства да го издаде като партитура, членовете на дружеството събират пари. Така химнът е издаден в Лайпциг през 1902 г., а нотописът също е в архивите.
Освен учител през годините Пипков е бил капелмайстор - на духовата музика на 34-и пехотен троянски полк, на военен оркестър, на Градската духова музика към Столичната полиция. Работил е и като хормайстор в операта в София, като артист и музикант в Софийския драматичен театър. Малко известен факт от биографията му е, че за кратко издава и музикален вестник.
Песента на един народ е огледало на душата му и самата му душа. Тя е най-лесният, най-убедителният и най-приятен език за общение с други - макар съвсем банални нему по обичаи, нрави и историческо минало - народи. (...) Една сполучливо създадена песен е в състояние да подчини и ума, и чувствата за дни, месеци и години. Обаянието от песента превъзхожда онова на езиковата реч, пише Пипков в своите записки, запазени в архива му днес.
Върви, народе възродени!
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!
Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!...
Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!
България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет...
Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!
Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;
бе и тъжовно робско време...
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин...
Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!... През десет века
все жив остана ваший глас!
О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте -
заспал в глубока тъмнина;
подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,
бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!
Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!
Празнува се от 1851 г.,
първи го организира
Найден Геров в Пловдив
Светите братя Кирил и Методий се почитат по българските земи от векове насам. Като официална година за честванията на празника на буквите обаче се приема 1851 г., разказва председателят на Държавна агенция “Архиви” доц. Михаил Груев.
На 11 май тогава в Пловдивската гимназия Найден Геров организира честване на създателите на глаголицата. Воден от възрожденските идеали, той търси чисто български празник. Така избира общият църковен празник на двамата братя светии Кирил и Методий. След това празникът започва редовно да се отбелязва в градове в цялата страна.
При въвеждането на новия календарен стил в началото на 20-и век Българската екзархия не го приема и продължава да празнува деня на св. св. Кирил и Методий на стария 11 май, който изостава с тринайсет дни от новия - тоест днешния 24 май. Така постепенно датата се измества.
Известно е, че през последния век и половина празникът на светите братя Кирил и Методий отдавна е надхвърлил началния си смисъл и се е превърнал в своеобразна метафора. В събирателен символ на изначалния стремеж на нашия народ към просветление, просвещение и одухотворение. Така от Ден на славянската писменост той се превърна в празник на цялата българска духовност, на който си дават среща интелектът и мисълта, талантът и трудът. В този смисъл и архивите като едни от най-важните институции на паметта имат на този ден особен повод за празнуване. Ако се върнем към изначалния смисъл на празника - този на кирилските букви, ние, архивистите, ще открием в тях освен всичко останало и начин за предаване и съхраняване на информация, казва доц. Груев.
Днес повече от всякога, във времена на тежки изпитания за Европа имаме нужда от подобен празник на духа, на възвисяващата сила на знанието и просвещението, категоричен е той.
