Наследницата на Яворов и Васил Стоилов си отиде без радост от живота

Спомен за Василия Стоилова (1983 - 2012) - 10 години от кончината й навръх Великден

“Василия си отиде. Случайно или нарочно, но вече я няма. Страшно е, много е страшно! Не рисуваше. Не говореше. Напоследък почти не виждаше. Духът и беше силен, но и той се предаде. Очите и бяха празни. Живееше без радост от живота. И го напусна... Напусна и мъките си.” Това разказа през сълзи Явора Стоилова, майката на талантливата 28-годишна художничка - от рода на гениалния поет Яворов и кръстена на дядо си Васил Стоилов - великолепен художник, наричан по подобие на Майстора познавач на нашите мадони. Василия избра Великден, на обяд, да напусне света. Навършиха се 10 години от нейната кончина едва на 28 г. Тогава полита от шестия етаж. Тялото й, леко като на перце, първо се блъска в климатика под прозореца, а после се разбива на тротоара. Гледката била толкова страшна, че не разрешили на майка и да я види. А първите случайни очевидци мислели, че е паднало малко дете, а не почти 30-годишна жена. “Легълцето и беше до прозореца. Дали се е опитала да го отвори и е паднала? Дали съзнателно е скочила, не знаем. Винаги, винаги бяхме заедно, но този ден излязохме за малко от дома и най-страшното стана. Не мога, не мога да повярвам! Малко преди да си отиде, тя ми каза:

“Не искам вече...”, но не приех думите и като прощални Та нали повече от 10 години заедно се борихме с проклетата болест. Мислех, че всичко е зад гърба ни. Уви. Психиката и не издържа. Нямаше огънче в очите и. От анорексията спасение няма, а накрая страданията и бяха невъзможни”, припомня си Явора. В последните месеци Василия тежала 25 кг, през три дни влизала в реанимация. Можела да се движи само с инвалидна количка, а кръвното и спадало на 50 на 30. И в предишни години смелото момиче, което първо в българския печат направи изповед какво е да си анорексичка, е имало приливи и отливи на заболяването. Но последната регресия била най-тежка. От нея Василия не успя да излезе жива. А имаше такова бъдеще... Още толкова картини и изложби...

Нито майката, нито близките на Василия могат да обяснят защо тя развива болестта. Тя е израснала в центъра на София, в семейството на оперна певица и известен пианист (а вторият съпруг на майката е японски поет - б.р.), отгледана в ателието на дядо си, чието име носи, и сред ценни вещи и архиви, принадлежали на самия Яворов.

Проф. Стоилов не разрешавал на никого да пипа палитрата му - само на внучката си. Мнозина критици, видели нейни картини, казват, че в нея се е вселил талантът на дядо й. Ескизи на Васил Стоилов почти не се различаваха от тези, дело на Василия. Но тя, като човек от ХХI век, посяга и към нова 3D, с която създава портрети и пейзажи.

Твърдеше, че дори тайната на тези триизмерни картини пак е наследила от своя дядо и в продължение на 10 години е работила по нейното усвояване. Красивите пейзажи от Турция, Япония, Китай и Саудитска Арабия, както и портретите на Пейо Яворов, Къванч Татлъту и Котоошу, които е рисувала през последните пет месеца (до средата на 2011 г.), изглеждаха като щамповани. Върху тях се “чете” характерният за маслената живопис релеф, а цветовете изпъкват в ярки контрасти, също като на снимка. Явора е талантлива писателка и поетеса. Посвещава на Василия изложби, издава книги, поставя пиесата “Другата в огледалото”, която се играе с успех, макар и виртуално, В нея има роля Елена Петрова (порасналата Василия), дори поема режисурата. Предлагаме ви стихове от Василия и от майка и.

Генезис

Прибери ме в утробата си, мамо. Искам отново да ме храниш от ръцете си само с най-нужното, да отнемаш останалото, да го заровиш с тайните ни под завивките. Прибери ме в камуфлажите си, мамо, нахрани ме с незнанието за всичко, което може да ме нарани, измий лицето ми с двете си ръце, а после ме приспи.

Василия Костова - Стоилова

* * *

Пиета

Пристъпва босонога майката на мъртвия си разпнат син, по пътя сипкав към Голгота и пият диви зверове от раните и - изворни сълзи, а черни гарвани се спускат с крясък в ръцете и - клони безлистни. В очите й пресъхнали, незрящи, пустинята разстила пясъчната вечност. В сърцето и - бездумно и кървящо сияе тръненият му венец. И кръстът извисен разсича душата и на две половини - едната вие на земята над тялото студено на Сина, а другата сънува светлината му - в страха дали отново ще го види, ако внезапно се пробуди от майчиния тежък сън. 

Явора и Василия Стоилови

Лицата на глада (На Василия)

Лицата на глада - едно зад друго скрити минават пред очите ми. Гладът на хищника, разкъсал нежната сърна, гладът за жертвения агнец, склонил глава върху олтара, гладът за власт и за пари, разбил земята на кървави парчета в хиляди войни. Гладът, впил остри зъби във плътта, гладът, изял човешката душа. Гладът на знатните вампири, изсмукали бедняшка кръв. Гладът на бедните, издигнали гнева си в гилотини. И онзи глад безмълвен на смъртта - циклопът едноок, който поглъща живота ни!

Но аз отказвам да се храня със смъртта на други и сядам тиха и безплътна на прага между моя сън и този страшен свят навън, който изяжда сърцата ни!

Явора Стоилова