58-годишната Олена и нейният съпруг Сергей, на 62 г., били с 8-годишния си внук Игор, когато попадат под обстрел както си стоят в кухнята. Живеели в град Буча, близо до Киев. Ето разказа ѝ:
“Легнахме веднага на пода, мъжът ми ни прикриваше с тялото си. Стояхме така три дни. Прозорците бяха счупени, нямаше газ, няма светлина, няма вода, няма връзка. Много страшно. Когато поутихна, събрахме в по една раница документите си и бързо се изнесохме - ей така, както си бяхме в домашните дрехи. Пред блока - горящ танк, пет трупа на руски войници и нашата кола изпепелена. На другата улица попаднахме на още няколко безжизнени тела, покрити с плат.
На 6 март сутринта осъзнахме, че няма откъде да чакаме помощ - навсякъде около нас се стреляше, съборени бяха съседни къщи, виждаха се пожари, чуваха се стрелби.
Разстоянието до близкия контролно-пропускателен пункт - не повече от 300 метра, пробягахме със страх от внезапна стрелба. След 15 минути започнаха да бомбардират. Защитата се опита да ни изпрати в бомбоубежище. Решихме да бягаме, а не да спираме. Катя - дъщеря ми, Игор и сестра ми Алла изтичаха напред. Аз, мъжът ми Серьожа и зетят Вова - накрая. Трябваше да стигнем до моста, който беше на около 8 км от нас, по това време бяхме минали половината път. Падахме, ставахме.
Три мини избухнаха, малко преди да се качим на моста. Не бяхме сами, но не всички успяха - 8 души загинаха. Минахме покрай още много трупове, най-страшното беше за Игор. Накрая успяхме да се качим в автобус и се добрахме до Киев. Доброволци ни заведоха на гарата. Оттам - в България, но зетят остана. Важното е, че сме живи.
Улицата ни е напълно разрушена, сигурно и домът ни. Наскоро направихме основен ремонт, смятахме там да изкараме достойно старините си. Дано внукът ми някога успее да забрави тези гледки, мен ще ме преследват до края на дните ми. Аз съм диабетик, това беше много трудно за мен. Добре че мъжът ми беше с нас.
Докато разказва, Олена бърше сълзите си и показва видеа с преживения ужас. Сега семейството е настанено в хотел на Златни пясъци. “Другите сигурно са в по-голяма нужда от нас”, казва Олена. Трябва ѝ обаче лекар, който да ѝ предпише нужния инсулин. Тя ще си го купи сама.
