12 украинци, сред които и 4-годишната Милана, вече са настанени там, казва собственикът на една от най-големите рекламни компании у нас - “Публисис Груп България”
“Даже вече не се чувствам като бежанец, да ви кажа. Хората ни носят храна и малко вече ни е срам да вземаме всичко.”
Това казва с голяма благодарност украинецът Денис Слепокуров, който от 3 дни живее в къщата на Николай Неделчев в с. Ябланица. Там Денис е с жена си Ирина, 4-годишната им дъщеря Милана и с още 9 души - все роднини. (Виж интервюто)
С няколко коли всички те тръгват ден преди войната и успяват да стигнат невредими в България. Настаняват ги в стая в “Студентски град” в София. Трудно им е, но по-важното е, че са на сигурно място, защото по това време техният град Бердянск е опожарен.
Един пост във фейсбук на Николай Неделчев, председател на Съвета на директорите на една от най-големите комуникационни компании у нас - “Публисис Груп България”, обаче им носи
късмет и огромно спокойствие:
В тези мрачни времена на човешка трагедия и трудности за украинския народ бих искал да предоставя тази къща за подслон на две украински семейства, бягащи от войната. Къщата се намира на около 50 км от София, напълно оборудвана е за нормален живот и има хранителни провизии. #Украйна, ние сме с теб!
Известният в рекламния бранш Неделчев го пише в четвъртък, когато започва войната. Чува българин, земеделски производител, бил по работа в Киев, как не може да се прибере, как стои в хотела и не успява да се свърже с посолството.
На следващия ден към 11 ч Неделчев трябва да пътува за Австрия с кола.
“Сутринта просто се събудих
и си казах, че трябва да направя нещо,
не може да стоя така. И това ми хрумна. Имам къща, която е голяма, приютява между 12 и 15 човека, които могат да спят спокойно в нея. Така написах един пост във фейсбук и един в LinkdIn.”
Затваря компютъра и тръгва. Още не е излязъл от София, когато телефонът звъни. Обажда му се журналистката Мария Йотова от Нова тв. Тя му казва за 12-те украинци с малко дете в “Студентски град” и пита може ли да ги настани в къщата си.
Неделчев веднага се свързва с колегата си Стоян Иванов, който в събота отива в София, за да вземе украинците.
“Дадох му пари да купи продоволствия и храна поне за 2 седмици, защото не знаех каква е ситуацията. Събраха се идеално, всеки спи на собствено легло. Къщата се отоплява с пелети, от тях има за месец и половина. Ако трябва, ще купим още. Има и камина”, разказа Неделчев.
Това е негова къща, която той купува преди 10-ина години в с. Ябланица под връх Мургаш в Искърското дефиле. “Много красив район е, все едно българската Швейцария”, описва мястото той. Постегнал я, разширил я. Къщата има огромен двор, барбекю, жена от селото се грижи за чистотата и сега помага и на украинците. Неделчев дори е помолил приятел да им занесе “бисквитка” за интернет, за да са свързани със света.
Той още не е видял гостите си, ще го направи, след като се върне след седмица. Но пък си е говорил няколко пъти с Денис, който знае прекрасно български език, тъй като майка му е българка, а баща му - украинец. "Много културни и възпитани са, светли хора, наши братя", казва Неделчев.
А и Денис е учил и работил у нас. Обадил се на Николай да му благодари, а той отвърнал: "Човече, няма защо, радвам се, че вие сте мои гости, че мога да помогна в тази ситуация".
Заради българския на Денис и заради многобройните контакти на Неделчев
двамата постепенно се превръщат
в разпределителен център
за много от украинските бежанци. Неделчев го свързва с друг свой приятел - бизнесмена Цветан Лъжански, и така още 2 семейства са настанени в апартамент на Лъжански в Банско.
“Нарочно написах във фейсбук, че вече има две семейства в къщата ми. Искам това да стане публично, за да може повече хора да помогнат. Вярвам, че нашият народ е изключително щедър и гостоприемен. Ние сме дали дом на арменци, на белогвардейците, които са бягали от Великата октомврийска. Бяхме приютили за дълго време 50 000-60 000 виетнамци, които живееха и работеха навремето у нас. Българинът има традиции в това да помага на хора в беда. Затова в тази ситуация молбата ми към всички хора, които имат възможност, е да отворят сърцата си и вратите на домовете си за тези хора”, каза Неделчев. И много му се иска думите му да прозвучат като послание.
Денис Слепокуров:
Дойдохме ден преди войната, а сега нашият град Бердянск вече е опожарен
- Кога пристигнахте у нас, Денис?
- Един ден преди войната избягахме в България. Дойдох тук, защото съм български гражданин, хубаво е, че говоря езика и всичко ми е познато. Доста хора са взели телефона ми от Николай и се обаждат да ни предлагат помощ. На нас сега не ни трябва, защото всичко имаме. Но ще се опитам да свържа тези хора с украинците, които ми се обаждат, и така и аз да помогна. По-лесно става, като знам езика.
- Каква е ситуацията сега в Украйна?
- В Украйна положението е доста лошо. Вчера (в неделя - б.а.) руските войски са влезли в нашия град Бердянск. Той се намира на 120 км от Луганската народна република и от Донецката народна република, от другата страна сме на 200-300 км от Крим. Вчера руските войски са влезли и нашият град сега е опожарен. Най-лошо положението е в Киев, в Одеса, Харков. Има и едно село - Волноваха, там са разбили всички къщи. Имам приятели в Киев и Одеса, които стоят в бомбоубежища вече трети ден.
- Вие как успяхте да тръгнете преди войната, какво ви накара?
- Казваха, че на 16 февруари ще има война. Тогава нищо не се случи. Успокоихме се, казахме си, че няма нищо, че продължаваме да живеем. След това обаче ситуацията се затегна, започнаха да се събират военни, които се движеха наоколо. Наши приятели казаха, че положението е 50 на 50, никой не знае, може да няма нищо, но може и да стане. Помислих си, че това положение няма да свърши толкова лесно, и реших да тръгваме.
Дойдохме ден преди войната. Накарах и брат ми да дойде, взех със себе си още 11 човека - цялото ми семейство, както и семейството на жена ми, сестра ѝ. Пътувахме с различни коли. Брат ми тъкмо пристигнал в 11,30 ч на границата и в 12 ч вече я затворили за мъжете. Спряха да ги пускат. Брат ми обаче успя да мине.
Сигурно знаете как хората сега стоят с багажа си между Молдова и Украйна. Само жените и децата могат да пресичат границата. Мъжете ги возят с колите, връщат се обратно и си седят вкъщи.
- Откъде знаете така добре български?
- Тука живеех и учих 10 години. Първо учих архитектура в София, но не завърших. После учих в Юридическия факултет в Пловдив и пак не го завърших, защото почна войната през 2014 г. и аз отидох да работя в София. Преди една година се преместих в Украйна, купих си апартамент, започнах да живея и сега се случи това.
- Мислите ли за бъдещето, какво искате да правите - ще оставате ли тук, или се надявате скоро да се приберете?
- Надяваме се скоро войната да свърши. Но тук ще се опитаме да извадим документи на бежанците. Ако може да изкараме тези документи, ще може да работим. Доколкото разбрах от фейсбук, се търсят хора даже с руски. Може да не знаят български. Може да са водачи, да мият нещо.
Сега малко искаме да си починем, защото първия ден беше доста трудно. Всички бяхме в общежитие, спяхме по няколко души на легло, на земята. Имахме късмет, че попаднахме на Николай. По принцип всички трябваше да сме в София на различни места и това щеше да е много трудно. Сега сме на 50 км от София наистина в много хубава къща. Никога не съм мислел, че ще живея в такава къща. Николай ме пита: “Дали ви харесва?”. Казах му, че е повече от харесване. Сега заваля сняг, толкова хубава гледка. Даже вече не се чувствам като бежанец, да ви кажа. Хората ни носят храна и малко вече ни е срам да вземаме всичко, а те искат да ни помагат.
