Случайни фактори като широки тротоари, снимки на филм или големи дворове правят даден квартал или село фаворит на средната класа, което повлича много блага
Приживе известният тв журналист Петко Бочаров обичаше да разказва как е открил за себе си никому неизвестното подбалканско село Стъргел и си е купил къща там, която превръща на вила. Той платил към края на социализма за постройката и декар и половина двор само 500 лв.
Селцето, което се намира на 50 километра от София, е кацнало върху южните склонове на Стара планина и след последните къщи има борова гора, а след нея започва подстъпът към връх Баба. Бочаров бил удивен от природата наоколо, но още повече от тъжния вид на селото – разградени дворове, изсъхнали дървета, занемарени градини и добитък, който минава откъдето му падне.
Открил селото покрай свой приятел, който отишъл да живее там по здравословни причини заради боровата гора. Ходел му често на гости и така лека-полека му се приискало и той да има поне вила наблизо. В онези години цяла България знаеше физиономията на Петко Бочаров покрай редовните му участия във “Всяка неделя”. След него къщи там поискали да имат и негови познати и десетина години по-късно софийска интелигенция, състояща се от лекари, журналисти, зъболекари, книгоиздатели, започнала масово да изкупува занемарените къщи.
Малко преди да почине преди няколко години, бай Петко описа в мемоарите си съвременното село Стъргел така: “Сега, години по-късно, нито къщите, нито дворовете имат нещо общо с това, което бяха, преди да бъдат продадени. Първо изчезнаха външните кенефи, защото хората си вкараха канализацията и водопровода в къщите. А дворовете им се превърнаха в градини. Първото, което ще ти се набие в погледа, са цветята, боровете и плодните дръвчета. Гражданинът е зажаднял за естетика, сади цветя и декоративни храсти, зажаднял е да си откъсне ябълка или круша от свое дърво. И ако се качиш на билото и погледнеш към селцето, и ако си се качвал на същото място преди 20 години, веднага ще видиш как се е променил пейзажът – само покривите на къщите се виждат, другото е скрито под зеленото покривало на борове и дървета. Това, няма спор, е дело на гражданите”, пише доайенът на българските журналисти.
Без да иска, Петко Бочаров е описал един
типичен случай на
джентрификация
Това не е напълване
с джендъри,
а процес, при който по-заможни или просто по-културни и интелигентни хора се заселват било в гето, било в по-западнала част на някой град или в обезлюдено село и това постепенно трансформира въпросното населено място.
При това невинаги за добро. Защото такова заселване вдига наемите и цените на имотите на завареното място и кара местните жители да го напускат или поне да заживеят некомфортно, защото всичко около тях поскъпва. Често пъти това напускане се проточва с години и се случва много домове в този квартал или село да пустеят с години, докато собственикът им не реши, че е дошъл моментът да продаде жилището възможно най-изгодно.
Този феномен е и в основата на това понякога всички да се чудим какво намират някои в квартали като “Манастирски ливади” или “Кръстова вада”, където все още няма нормални улици, да не говорим за места за паркиране. Ами явно намират нещо.
Брокерите обикновено не могат да дадат смислено обяснение за такива явления, освен да повтарят мантри като “много комуникативно място” за квартал, до който се пътува с часове. Или да възхваляват качествата на строежа само защото апартаментите в него са скъпи и те ще вземат по-голяма сума като комисиона.
Явлението е безспорно социално-икономическо, дори културно и понякога първопричината някое място да стане хит се крие в наглед дребен и несъществен факт.
Например в Силистренско има село, което се казва Полковник Ламбриново. Според хора, които са го посещавали, то не е нищо особено – намира се на усойно място и водата за пиене е лоша. За хората от Силистра обаче през последните 20 години селото се е превърнало в нещо като вилна зона – почти всички къщи са изкупени и макар по постоянен адрес там да живеят едва 87 души, в селото кипи живот.
Освен че къщите там са сравнително евтини, всяка от тях има двор точно от 2,1 декара. По времето, когато цяла Южна Добруджа е румънска, селото се казвало Фрашари и според румънската програма за заселване в него са преместени всички жители на отвъддунавското село Алмалий. И румънската държава разчертава едни равни улици, прави всички дворове по 2,1 декара и едва тогава заселва своите колонисти там. След размяната на население по Крайовската спогодба отново е обезлюдено, но днес е джентрифицирано с писатели, адвокати, ITспециалисти
Освен всичко друго жителите на селото са прославени със своето гостоприемство и най-вече с добрата си кухня. Всяка година по време на събора на Полковник Ламбриново, който е на Голяма Богородица, се организира кулинарен фестивал, който привлича хора от цялата област и дори от по-далеч.
Културата безспорно е важно нещо за джентрификацията.
Копривщица днес щеше
да е запуснато селце
с грохнали под собствената си тежест стари къщи, каквато е била само двайсетина години след Освобождението. Въпреки славното минало там не е имало работа и местните тогава масово са я напускали.
Писателката Анна Каменова е онази, на чиято енергия и прозорливост се дължи превръщането на Копривщица в днешния историко-архитектурен резерват. Тя е дъщеря на проф. Михаил Маджаров и потомка на Бенковски, родена е в Копривщица. През 1919 г. става съпруга на юриста и дипломат проф. Петко Стайнов и откакто заживява в София и става сътрудник на списание “Златорог”, започва да организира редовни петъчни салони, на които събира известни художници, литератори, музиканти и учени. През уикендите обича да ги води в родната Копривщица и лека-полека градчето става модно свърталище на интелектуалци. Било е модерно да си купиш стара къща в Копривщица и да я поддържаш в оригиналния вид, в който си я заварил.
В мемоарите си Стоянка Мутафова си спомня, че Анна Каменова даже нарочно обичала да говори на местния диалект и като млада актрисата смятала, че писателката се превзема, когато говори дори на съпруга си на “вие”. Но е факт, че в копривщенското читалище е дебютът на Стоянка Мутафова на сцена. И то в постановка, която е продуцирана именно от Анна Каменова, режисьор е бил Петър Увалиев.
Друг такъв случай е със западнородопското село Ковачевица, което е на около 24 километра от Гоце Делчев нагоре в планината. Макар че историята му е древна и то някак си е успяло да запази автентичния вид на къщите си от XVIII век, никой не бе чувал за него до 80-те години на миналия век.
Звездният миг на Ковачевица изгрява през 1976 година, когато операторът Радослав Спасов, режисьорът Едуард Захариев и художникът Ангел Ахрянов
харесват селото за
снимките на филма
“Мъжки времена”
Доволни от видяното при първоначалния оглед, те тръгват обратно към София. По пътя срещат писателя Георги Данаилов, който тъкмо търси спасение от софийската лудница. Докато кинаджиите се върнат, Данаилов вече си бил купил къща. Скоро го последвал и Спасов.
И ето че днес къщите в Ковачевица са притежание на актьори, режисьори, сценаристи и т.н. И всеки българин го е виждал, макар и да не знае, защото в Ковачевица са снимани всички български филми с исторически сюжет, за които е необходим натурален външен декор.
Джентрификация обаче има и по отношение на определени квартали в големите градове, където тези процеси текат от много време и засягат ту един, ту друг жилищен комплекс. В последната година например имотният пазар в столицата толкова е полудял, че един краен жилищен комплекс като
“Люлин” е на път да се
превърне в поредния хит
В южната му част – там, където основната ос е булевард “Петър Дертлиев”, парцелите за строителство взеха да се изчерпват. И много предприемачи не обявяват апартаментите за продан – просто са ги продали още преди да направят първата копка.
Същото се случва и в района, където е изходът от тунела за “Люлин” – там доскоро имаше доста свободни пространства, които вече са заети от строежи. Това все още не е усетено от статистиките и “Люлин” продължава да е един от най-евтините по средни цени на жилищата. Но скоро няма да е така.
Обяснението за случващото се е, че просто “Люлин” повтаря “Младост”. В другия панелен мегакомплекс този процес започна преди 15-20 години, когато много бивши собственици на земи там си върнаха в реални граници собствеността. След като години наред се бореха с автохтонното население да си оползотворят парцелите, най-накрая се пребориха и си ги застроиха.
“Люлин” беше спасен от тази вълна само защото е изграден върху терени, които още от царско време са били общински и реституцията почти не ги засегна. И тъй като
в “Младост” свободните
парцели привършиха,
сега е ред на “Люлин”
А защо трябва да се строи на място, където вече има жилищен комплекс, има лесен отговор: там има вече изградена инфраструктура под формата на ВиК, ток, улици и довеждащ транспорт. И най-мощната строителна фирма не е в състояние сама да докара ток и ВиК до една гола поляна, при това само заради една или две кооперации с общо 50 апартамента. А сдружаването между повече фирми в България е доста трудна работа. Пък и да се сдружат, кой ще направи и менажира после детска градина, училище и здравно заведение?
“Имайте предвид, че джентрификацията има и обратна страна и тя не е много приятна. Аз например живея на “Оборище” близо до Докторската градина и знам много хора, които са израснали тук като деца. Но няма как да си купят жилище в същия квартал, защото тук дори гарсониерите от 50 квадрата вече струват 150 хиляди евро. Има и хора, които едва си плащат сметките за ток, но не се осмеляват да си продадат жилището и да отидат да живеят другаде, при това по-нашироко, защото са вече много възрастни”, каза имотният експерт Георги Павлов.
Иначе “Оборище” в частта ѝ до Докторската градина по една случайност е станал привлекателен квартал преди повече от 150 години. Това е бил крайградски път, водещ към село Подуяне и към Редута. Но тъй като земята тогава е била евтина, веднага щом районът е присъединен към Софийската община, улицата е препроектирана с широки тротоари. Така западно от Перловската река “Оборище” бързо се превърнала в любимо място за разходка, а сегашните исторически сгради паметници на културата, в които са настанени посолства, се появяват след това.
След Освобождението всъщност София представлява градче с малки къщи, всяка от които била сред отрупан с цветя двор. Жилищните кооперации се появяват едва след въвеждането на т.нар. паважен данък. През 20-те години общината измислила, че ще финансира павирането на улиците, като
всеки гражданин плати
стойността на паветата
пред неговата къща
под формата на имотен данък. Това накарало по-предприемчивите софиянци да се сдружават и да строят кооперации, защото така стойността на павирането се разделя между повече семейства.
С данъците е свързан и друг имотен феномен – в българските села допреди години беше пълно с неизмазани къщи, в които хората живееха така с десетилетия. Причината не е мързел, а обстоятелството, че докато къщата е неизмазана, тя не получава т.нар. акт 16, т.е. собственикът ѝ не дължи имотен данък.
В същото време плаща тока по цени за промишлеността. Но това през последните години взе да става неизгодно, а от половин година насам е направо непосилно. Затова и неизмазаните къщи взеха да намаляват, а скоро съвсем ще изчезнат.
Подобно хитруване не е само български феномен. В Нидерландия например векове наред имотният данък се е определял от ширината на фасадата. Затова типичната нидерландска къща е с тясна фасада, но самата къща е дълбоко навътре в парцела.
А през Средновековието в много градове жилищата са имали тесни прозорци не защото обитателите им са мразели светлината. А защото
имотният данък е бил
определян според броя
и площта на прозорците
Само че имотният данък не може да служи като универсален регулатор и както и да се променя, не може да се бори срещу джентрификацията. Тя се появява ненадейно, често се дължи на случайност, но може да промени облика на цели градове.
