Успях да сбъдна мечтата си да свиря по цял свят, казва вокалистът на “Джанго Зе”, когото в Англия познават като Мистър Морски
Мирослав Атанасов е роден във Варна през 1973 г. Известен е у нас като вокал на “Джанго Зе”. Създава групата през 1999 г. и бързо стават популярни с хита си “Луди жаби”. През последните 20 г. той обаче избра да живее извън България. Установил се е в Лондон, но обикаля за различни музикални проекти по цял свят. Виртуозен китарист, запомнящ се глас и даровит композитор, той е познат в световните музикални среди като Мистър Морски.
- Откривам те в Ковънтри – тазгодишната столица на британската култура. За втори път изнасяш концерт тук. Блусираш български народни песни и си доста по-различен от жизнерадостното момче, което помним в България с хита му “Луди жаби”. Промени ли те емиграцията?
- Е, промяната е неизбежна, все пак минаха 20 г. Случиха се доста неща оттогава, а и тук има интерес към етно- и фолклорна музика. За мен е много интересно предизвикателство да правя рок, основан на наша народна музика, точно както Хендрикс правеше с блуса.
- Искаш да кажеш, че в Англия никой не е чувал за твоите “Луди жаби”?
- Малко хора знаят. Когато съм казвал, че съм имал толкова успешно парче, обикновено са изненадани и първият въпрос е: “А ти какво правиш тук тогава?”.
- И аз това искам да те питам – защо дойде в Англия, след като беше толкова популярен в България?
- Имах усещането, че стигнах до някакъв таван, а и ми беше интересно да отида в родината на рокендрола, да видя как се правят нещата в кухнята. Никога не бях летял със самолет. Исках да опитам нещо различно, истинско, защото ние имитирахме по това време. По-късно разбрах, че и в България се прави много добър рокендрол и няма значение къде си, но ми трябваха 20 г., за да го осъзная.
- Покрай пандемията много българи се върнаха в родината. Ти защо си още тук?
- Имам си работа, а и аз вече веднъж се връщах. През 2010 г. ми беше писнало да живея в чужбина и се върнах за 3 г. По това време имаше протести в България, надявах се, че ще има промяна, но след изборите всички видяхме какво стана. Разочаровах се малко и реших отново да се преместя в Англия, а и ми липсваше Лондон.
- Какво ти липсваше - да се отъркаш в Мик Джагър, както ти се е случило веднъж?
- Да, това също, но най-вече многообразието, смесицата от хора и култури, неписаните етични правила, с които хората се съобразяват. Колкото до Мик Джагър – да, наистина беше много вълнуващо. Трябваше да свирим в едно луксозно място и ни бяха сложили до голяма ваза. Предупредиха ни, че каквото и да става, трябва да я пазим, защото е много скъпа. Когато дойде Мик Джагър, стана такава лудница, че забравихме за нея, но тя по някакво щастливо стечение на обстоятелствата оцеля.
- Ти си имал срещи и с големи музиканти. Какви хора са те?
- Повечето са много земни, защото са видели две и двеста. Имах много хубав разговор например с Робърт Плант. Бяхме на фестивал, на който направихме страхотен концерт. Дори охранителите със светлоотразителните си жилетки се хвърляха в погото. Преди концерта обаче се разхождам из публиката и изведнъж го виждам. Оглеждам се и установявам, че никой не му обръща внимание. Малко се смутих и реших да не го притеснявам. Отидох към едно място за бургери и докато гледам какво се продава, той идва до мен и тогава вече не се сдържах и го попитах: “Извинете, вие много ми приличате на Робърт Плант?”. И той каза с онзи глас, с онзи глас от “Стълба към небето”: Всъщност днес съм Робърт Плант. След което започна да ме разпитва кой съм, от къде съм. Представяте ли си – той се интересува от мен?! След като разбра, че съм от България, разказа колко хубави спомени има от страната ни, колко много му харесва “Мистерията на българските гласове”.
- Около емиграцията на Зуека имаше полемика за бягството на българските звезди. Някои го обвиниха в родоотстъпничество. Той обясни, че го е направил, защото иска да отглежда детето си в държава с правила. Каква е твоята равносметка за емигрантството след 20 г. живот зад граница?
- Аз съм на страната на Зуека. Познавам го, той е прекрасен човек и истински артист. Ако е решил да замине, аз мога да му кажа само “браво”. Освен това не е сам. При мен беше много интересно, защото аз напуснах България от върха на славата, буквално от телевизионния екран, и трябваше да започна от нулата в Англия. Но за мен беше много вълнуващо това, даже свикването със самия език. Мислиш си, че знаеш английски, но изведнъж осъзнаваш, че нищо не знаеш. Минал съм през много неща. Първоначално работех на строеж, след това пици, доставки, но аз съм такъв човек, че заобичвам нещата, които правя, защото мисля, че приспособяването върви ръка за ръка с обикването. Аз дори казармата обикнах след година и половина. Знаех си въшливото одеяло, калашника и не исках да се уволнявам. Така че си карах доставките в Лондон и много ми харесваше. Тогава нямаше системи за навигация. Оправях се с една малка джобна карта и бях станал много добър. Веднъж обаче намерих една електрическа китара, оставена на улица, със струни, с всичко, само да започнеш да свириш на нея. Приех го като знак, че трябва да престана да съм емигрант бачкатор и да се върна към музиката. Започнах да записвам песни, да търся сродни души за групи, а в Лондон такива винаги се намират и лека-полека достигнах и до големите сцени. Имах мечта да свиря по целия свят и се страхувам, че вече май съм го направил.
- Има още една китара, която влиза по специален начин в живота ти. Разкажи как се оказа притежател на Gibson SG на Пийт Таунсенд от легендарната банда The Who.
- Случайно, свирихме на едно частно парти. Имаше много хора. Мистър Пийт дойде по-рано с жена си. Ние си свирим в ъгъла, никой не ни обръща особено внимание. По едно време обаче го видях, че той ни слуша внимателно. Излязохме в почивка и докато седим, някой ме прегръща през рамото. Обръщам се и гледам мистър Пийт. Говорихме си за музика, китари и го питах дали използва още Gibson SG, но той отговори, че не свири вече на нея. След което изведнъж предложи: “Ела, ще ти дам една китара.” Аз започнах да викам “не, не”, но той продължи: “Моля, не се притеснявай, дай ми някакъв твой контакт”. След два дни ми изпрати имейл, в който пишеше: “Иди да си вземеш китарата от офиса ми”.
- Говориш няколко езика, издал си албум и в Бразилия. На кой език ти е най-лесно да пишеш песни?
- Е, чак да говоря, оправям се, а и ние, музикантите, си се разбираме по друг начин - някой започва няколко ритъма, друг го подема. Поне така е в групата The Turbans, в която свиря. Тя е интернационална. В нея има музиканти с корени от Тунис, Мароко, Турция, Гърция, Испания. Свиря с тях от 2012 г. Били сме по цял свят – от Америка до Хонконг. Свирихме на най-големия фестивал в Англия - Гластънбъри. Издадохме два албума. Имахме подписан договор с американски лейбъл и тъкмо почнахме да печелим, дойде коронавирусът и всичко спря. Наложи се отново да стана шофьор. Сега нещата започват да се връщат. През лятото имахме едномесечно турне в Обединеното кралство, но все още имаме много да наваксваме. Сега много рядко можеш да срещнеш музикант, който да не работи и нещо друго.
- На фестивала в Ковънтри ти се представи с друга банда - Gipsydelica. В колко групи всъщност свириш в Англия?
- Основно в две, но винаги се появяват и странични проекти. Ето наскоро ми се обади един музикант от латиноамериканска банда, която много харесвам. Те са нещо като The Turbans, но с музиканти от най-различни страни от Южна Америка. Преди години бяхме говорили да правим балканска кумбия (смесица от балкански и латиноамерикански ритми - б.а.) и той сега предложи да опитаме. Аз отдавна мечтая за подобно нещо. Още от дете ми се е запечатала една мелодия. Баща ми свиреше по сватби и я помня оттогава. Опитвах се да я издиря, за да я направя в нов аранжимент, но безуспешно. През 2019 г., когато с Gipsydelica участвахме в един етнофестивал в Античния театър в Пловдив, се засякох с Нено. Той е много известен сляп акордеонист от ромски произход, свирил е с много наши джаз музиканти. Хрумна ми да го питам дали не я знае. Запях му я и той веднага ми каза коя е. Издирих записи и я направих в стил кумбия.
- Малко се знае обаче в България за новите ти музикални проекти по света. Умишлено ли разделяш творчеството си на две писти - българска и английска? В Англия дори не се представяш с истинското си име, а с псевдоним „мистър Морски“.
- Хората си имат работа, а и аз не съм излязъл с един голям тромпет да тръбя „Вижте какво постигнах“. Музикантът какво може да постигне? Може да постигне усмивка. Аз съм свирил и пред хиляди, и пред двама човека. За мен е важно хората пред сцената да се радват, независимо колко са. Миналата година издадох на български песента „Урок по плуване“. Тя е свързана с един далечен спомен как с брат ми се научихме да плуваме, скачайки директно в дълбокото. Беше приета много добре. Много хора ми писаха, че са я харесали. Има обаче голяма разлика между това, което харесва английската и българската публика. А се нарекох „мистър Морски“, тъй като по-лесно се изговаря на английски, а и е свързано с варненските ми корени.
- Как ти хрумна това “Най-обичам луди, луди жаби”, което те направи толкова известен?
- Исках да създам каламбур. Като тийнейджъри имахме израз “луди гъби”, въпреки че тогава още не знаехме за съществуването на халюциногенни гъби. И оттам тръгна луди жаби. Освен това исках да има енергията на едно парче на Адриано Челентано, което ми се е запечатало в съзнанието как звучи по радиото, а майка ми го усилваше до дупка, за да ме събуди сутрин.
- Мислиш ли за връщане в “Джанго Зе”? Ти на практика разпадна тази група с емигрирането си.
- Аз си имам група “Джанго Зе” в България, която си функционира. Лятото имахме концерт, миналото - също.
- Но не сте издавали албум от 20 г., а това е важно за всяка банда.
- Нашите песни са вечни. Ние нямаме нужда да издаваме албуми. Аз и без това, където отида, искат да пея “Луди жаби”. Шегувам се, разбира се. Имаме нови неща, които работим в момента. Албумът трябваше да е излязъл тази година, но нещата се забавиха заради пандемията. Имам няколко готови песни, но нямам средства за видео, както трябва да се направи според правилата на музикалния бизнес.
- Но ти пък си направил нещо много важно в личен план – станал си баща.
- Е, аз съм баща отдавна, само че не много добър. Моето момче порасна междувременно. Стана на 20 г. и пое по собствен път. Но, да имам прекрасна дъщеря на пет години тук в Лондон, което е голям късмет и шанс от съдбата, за което съм много благодарен.
