На този ден преди девет години след дълго боледуване на 98 г. почина главата на Българската православна църква - патриарх Максим.
Той бе най-дълго управлявалият предстоятел на автокефална православна църква в цялата история на православието, както и най-възрастният патриарх, управлявал православна църква.
Роден със светското име Марин Найденов Минков в троянското село Орешак на 29 октомври 1914 г. - в деня, в който се самоубива поетът Пейо Яворов. Родителите му са били занаятчии, по думите му - обикновени селски жители. “Майка ми, която беше от богат род, се беше омъжила за баща ми от бедно семейство, останал сирак още от малък... Семейството ми не е гладувало, но бедно е живяло”, казва той в интервю за националната телевизия през 2004 г. И уточнява, че благодарение на тях той получил добро възпитание, вяра и църковност. Те го издържат, докато учи в Софийската духовна семинария.
Като ученик искал да бъде приет за послушник в Зографския манастир в Света гора, затова написал и писмо с молба да бъде приет. Но учителите го посъветвали да не бърза с монашеството.
“Но горенето ми по
Бога и желанието ми
да бъда монах
се запази”,
казва дядо Максим. И на 27-годишна възраст приема монашеството като четвъртокурсник в Богословския факултет през 1941 г. Приема духовното име Максим - на св. Максим Изповедник, който въпреки всички гонения от светските власти и жертвени изпитания, които е понесъл, е останал верен на светата православна истина.
“Той ми е достоен пример за подражание, към него винаги отправям молитвите за помощ пред престола на Всевишния”, казва патриархът.
Шест години по-късно Максим вече е архимандрит и протосингел на Доростоло-Червенската митрополия.
Преломният момент за бъдещия патриарх е през 1955 г., когато става предстоятел на българското църковно придворие в Москва. От този момент кариерата му тръгва стремглаво нагоре. След което през 1956 г. става Браницки епископ, а с прибирането си от СССР го избират за главен секретар на Св. синод.
През 1960 г. е провъзгласен за Ловчански митрополит. Звездният му миг идва след смъртта на един от спасителите на българските евреи - патриарх Кирил. Тогава Максим става наместник-председател на Св. синод. Ден след кончината на патриарх Кирил на 7 март 1960 г. ЦК на БКП решава да поддържа за глава на БПЦ Ловешкия митрополит. Според документ с дата 8 март 1971 г. с подпис на Тодор Живков и още 6-има партийци е огласен документ, според който “за глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловчанския митрополит Максим”.
Заданието се възлага на Комисията по църковните въпроси с председател Михаил Кючуков, а рамо дават военният министър Добри Джуров, както и Милко Балев. Впоследствие това се използва като главна теза от противниците на бъдещия патриарх - че е бил
комунистически
назначенец,
а не избраник
по повеля на канона
Дядо Максим обаче приема с високо вдигната глава своята мисия и така на 4 юли 1971 г. Патриаршеският църковно-народен избирателен събор избира Ловчанския митрополит за патриарх и Софийски митрополит с 98 от 101 гласа.
Въпреки че в началните години на социалистическия режим властта проявява сурово отношение към църквата и религията, впоследствие смекчава тона, но не престава да прави опити да ги обезсили. Но невинаги значението на църквата като институция е било пренебрегвано, казва Максим, защото никой не е могъл да отрече нейното влияние върху българския народ.
“Да отречеш
църквата,
значи да отречеш
българската
история”,
споделя Максим в свое интервю.
И съобщава за 4 срещи с тогавашния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, като на първата го помолил да спре решение на МС, според което трябвало да се разруши паметникът от Средновековието - църквата “Св. Спас” в центъра на София. “На една от тях поставих въпроса за запазването на черквата “Св. Йоан Рилски” в Перник, която искаха да разрушат, защото до нея строяха партийния дом. На последната ни среща, беше през 1989 г., поисках Семинарията да бъде върната от с. Черепиш в София”, споделя дядо Максим. Което показва, че винаги е поставял интересите на църквата на първо място. Свидетелство за това е и отказът му на молба на Тодор Живков архиереите по места заедно с митрополитското си служение да станат и председатели на ОФ. Тогава Максим заявява на бившия първи, че това не може да се случи, защото отечественофронтовските организации имат за ръководител БКП, която е атеистична партия.
И след края на режима предизвикателствата пред патриарха не спират, но този път идват от средите на новозаформящия се политически елит. След 1989 г. дядо Максим неведнъж е критикуван, че е станал патриарх с подкрепата на ЦК на БКП, а демократи го наричат “ченге”, “полковник”, “комунист”, “анархист”.
Получава упреци, че когато голяма част от народа е бил на площадите, патриархът не е присъствал. Въпреки това главата на БПЦ стоически понася атаките,
без да го отнесе
вятърът на
политическите
промени
Кулминацията на тези атаки идва през 1992 г., когато директорът на вероизповеданията Методи Спасов обявява за “нелегитимен действащия състав на Св. синод като ръководен орган на БПЦ”. И налага запор на сметките на Светия синод. Така се поставя началото на разкола в църквата. Преди това шест от тринадесетте митрополити на БПЦ се отделят от канонично избраното църковно ръководство.
Именно стоицизмът на дядо Максим е основната причина да бъде съхранен авторитетът на църквата въпреки политизацията в църковния живот, която води до открит произвол.
Така на 1 юни 1992 г. военният министър Александър Сталийски заповядва отборът по карате на ЦСКА да окупира Синодалната палата, а Христофор Събев и приближените му започват да боравят с печата и архивите на Св. синод, както и с няколко банкови сметки на БПЦ. Техни привърженици нахлуват в храма “Св. Александър Невски” по време на литургия в присъствието на патриарха, който с изключително хладнокръвие продължава службата.
С монашески
стоицизъм
изтърпява нападките
на разколниците
и на част от новия политически елит. Стига се дотам, че на собствен неканоничен събор отцепниците си избират свой патриарх и провъзгласяват Неврокопския митрополит Пимен за “алтернативен” патриарх на 1 юли 1996 г. Съвестта на Максим като настоятел на църквата не му позволява да се оттегли. “Аз трябва да отстоявам нейните канонични интереси, а не да се отклонявам от тях”, казва той.
Две години по-късно обаче на Всеправославен събор с участието на предстоятели и представители от всички автокефални и автономни православни църкви седем православни патриарси потвърждават легитимността на патриарх Максим. Подкрепа идва и от Римокатолическия папа Йоан Павел Втори, който лично посещава България и се среща с него. Достойното място на Максим на църковното кормило е оценено навръх 90-ия му рожден ден, когато е награден с орден “Стара планина - първа степен” “за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му”. На юбилея му Вселенският патриарх Вартоломей заявява, че Максим е спасил българите и православната църква през тоталитарните години.
Безсмъртни ще останат думите му: “Грешки може да съм допускал, но компромиси във вреда на Църквата никога. Избирал съм винаги това, което ще е по-полезно за църквата, не за мен”.
