Георги Пеев е с присадено сърце и бъбрек, но е шампион по плуване и катери Мусала

Сега се бори в България

да има повече донорски

ситуации

“Сестро, днес синът ми Калоян навършва 5 г. Моля ви, направете всичко възможно следващия си рожден ден да празнува със своя биологичен баща...”

Тези думи 37-годишният Георги Пеев от Хасково казва на медицинската сестра от болница “Св. Екатерина” в София, която го подготвя за операция.

Операция за смяна

на сърцето!

Това би могло да бъде начален епизод на силно драматичен филм, след който режисьорът започва да разказва историята от нейното начало. Филм има, но за него по-нататък

А в началото на нашата история е един... вирус. Не страшен като братовчед му от Ухан в Китай, а най-обикновен летен вирус, какъвто най-често изкарваме “на крак”.

Такъв един вирус пипва Георги Пеев през 2011 г. Младият мъж не му обръща внимание - той е физически деен, работещ човек, има силна имунна система и боледува изключително рядко. Не е карал дори грип. Неразположението му минава за три дни, в които поддържа 40 градуса температура, но нищо друго не подсказва драмата, в която Георги ще попадне.

Три месеца по-късно бъбреците му тотално отказват. “Несериозната” вирусна инфекция е отключила тежко бъбречно заболяване. Налага се спешно да бъде включен на хемодиализа. Като единственото спасение лекарите посочват бъбречна трансплантация.

“Веднага започнах да правя всичко възможно, за да се трансплантирам - разказва Георги. - Оказа се, че

майка ми може да

ми е донор на бъбрек

Но когато през октомври 2012 г. постъпихме в Александровска болница, се установи, че имам проблем със сърцето, и отложиха операцията.

Месец по-късно приятелка свързва Георги с проф. Александър Чирков, светла му памет, а той го праща при д-р Незабравка Чилингирова в УМБАЛ “Св. Екатерина”. След ехокардиографски преглед тя му каза, че “сърцето му си е заминало”. Диагнозата е вирусна дилатативна кардиомиопатия.

Спасението и тук е трансплантацията. Но донорските ситуации в България са много, много редки, а трансплантациите на сърца дотогава са по една-две на година.

“Живеех с надеждата, че ще ми се обадят. Силно вярвах, че всичко ще бъде наред. Тази вяра беше всекидневно подклаждана от семейството ми и от приятелите, които и за миг не са се държали с мен като с обречен човек. Толкова много обичам живота, че бях сигурен, че ще се справя - спомня си Георги. - Получих своя втори шанс благодарение на едно семейство, което в най-голямата си мъка е отворило сърцата си, за да спаси човек, когото не познаваше. Това е жест без аналог...”

На 24 август 2013 г. му е направена успешна операция и той заживява с ново сърце. Оперират го проф. Димитър Петков и екип от болницата “Св. Екатерина”.

“Изключително съм им благодарен, че се справиха брилянтно. Тук е мястото да отбележа и много важната работа при определянето на лекарствата след самата операция от проф. Георги Царянски, който по това време беше шеф на реанимацията в болницата. За съжаление, той вече не е между живите”, разказва Георги Пеев.

През 2015 г. екип трансплантолози от Александровска болница, начело с проф. Петър Симеонов, успешно извършва и бъбречната трансплантация на Георги.

Донор е

неговата майка

Още като получава тежката бъбречна недостатъчност, тя казва, че ще му даде бъбрек, за да продължи да живее нормално. Всъщност Георги няма кой знае колко други шансове, тъй като е с кръвна група АВ, а тя е много рядка.

“И проф. Симеонов, за жалост, вече е покойник, светла му памет. Изключителен човек беше, не напразно бе и носител на орден “Стара планина” за приноса му към трансплантологията у нас”, припомня Пеев.

Той е благодарен на всички лекували го лекари - от джипито д-р Николай Колев през д-р Марияна Симеонова - ексдиректор на Агенцията по трансплантации, която вече не съществува, всички сестри и лекари от отделението по хемодиализа в Хасково, до д-р Ивайло Средков от болница “Св. Иван Рилски” в столицата, д-р Незабравка Чилингирова, проф. Емил Паскалев и много, много други. “Случих не само на добри лекари, но и на добри хора, за което съм им благодарен до гроб”, откровен е Георги Пеев.

След трансплантацията на сърцето Георги Пеев научава, че има състезания и шампионати по плуване за трансплантирани и започва да се интересува какви са условията за участие.

А след бъбречната трансплантация вече е категоричен, че ще участва. Така се запознава с Евгени Георгиев и Огнян Ганчев, които от много години са с трансплантирани сърца и участват в такива състезания.

През 2016 г. Георги се състезава на европейското първенство за трансплантирани във Финландия. Печели един златен и три сребърни медала в дисциплините брус и кроул.

От досегашните си участия

три пъти е европейски

шампион

и шест пъти вицеевропейски шампион. Златните му медали са на бруст, а сребърните на кроул, гръб и щафета.

Участието на тези първенства е финансово обезпечено от самите трансплантирани - държавата не помага. Всеки сам осигурява спонсорите си - било общината, било приятели, защото не е никак евтино. Таксите за участие са по 500 евро и нагоре, отделно самолетни билети, екипировка, подготовка...

“За министерството на спорта трансплантирани атлети в България няма. Търсихме помощ, но ни отрязаха с думите: “Вие нямате вид на болни хора”. Казах си, че повече няма да ходя да им се моля. Аз си знам, че представлявам родината на тези състезания, и не ми трябва благословията на когото и да било министър или чиновник”, категоричен е Георги Пеев.

С присаденото си сърце и бъбрек той редовно изкачва връх Мусала. “Качвам се, за да извикам силно от най-високото място в България, че държавата не се грижи да има повече трансплантации у нас”, обяснява “мотивите” си Пеев.

С изкачването му на Мусала започва документалният филм на Стефан Командарев “Живот от живота”. Автор на идеята, съавтор и главен герой в него е Георги Пеев. От 17 септември филмът се прожектира в кината.

Сега Георги Пеев е на 45 години. Роден е във Велинград, но от 21 години живее и работи в Хасково. През по-голямата част от това време е журналист - репортер в “Общински вести” - Димитровград, “Новинар Юг” - Хасково, редактор в местната кабелна телевизия “Рекординг” , след това и главен редактор на регионалния вестник “Хасковска Марица”. Но през есента на 2015 г. напуска редакцията.

От шест години е общински съветник в Хасково, избиран с преференции от листите на местна коалиция - нещо, което му дава свободата да взима сам решенията си. Съобразява се само с върховенството на закона, интересите на хората от общината и собствената си съвест. Семеен е, има син на 13 години.

Той:

Много обичам живота

и не ми се тръгваше

толкова рано от него

- Георги, какво си мислехте преди едната и после преди другата операция?

- Честно казано, забравил съм какви конкретни мисли са ми се въртели из главата. Предполагам, че е било нещо от сорта: “Крайно време е тая мъка да свърши и пак да се върна към предишния си живот...”. Впрочем дори когато бях най-зле, не съм преставал да работя. Това като че ли ме разсейваше и не съм си мислил много за болестта.

- А за какво си мислехте, след като излязохте от упойка? Каква беше първата ви мисъл?

- Това си го спомням много ясно. Радвах се, че съм жив. Много обичам живота и не ми се тръгваше толкова рано от него.

- Как се чувствате сега?

- Чувствам се добре. Все пак живея с трансплантирани органи и се налага да спазвам някои режими, приемам лекарства, за да не получа реакция на отхвърляне. Но щом мога да плувам, да тичам, да изкачвам планини, значи съм добре. Всъщност никога не съм се оплаквал за здравословното си състояние.

- Как минава един ваш ден?

- Както на всеки един нормален семеен човек.

- Колко често през деня си мислите, че сте с два трансплантирани органа?

- Много рядко, честно казано. Дори и приемането на лекарствата е станало механична реакция от моя страна. Нещо като при шофирането - натискаш педалите, но не мислиш как точно да го направиш.

- Понякога изпитвате ли страх?

- Трябва да съм луд, за да не ме е страх, но не съм превърнал това в някаква фобия. По-скоро знам за рисковете и се старая максимално да ги избягвам.

- Имате ли девиз?

- Нямам конкретен девиз. По-скоро имам житейски принципи и ги спазвам. Един от тях е да не позволявам на активната глупост да има участие в живота ми, много бързо се отървавам от обсебващи всезнайковци. Покрай COVIDепидемията се нагледахме на такива.

- За какво мечтаехте като дете и за какво мечтаете сега?

- Исках да стана влаков машинист (ха-ха). Но, като пораснах, животът ми тръгна в друга посока. Аз имам малко различна философия за мечтите. Смятам, че мечтата е нещо много съкровено и трябва да се мечтае за неща, които са извън материалното.

Мечтая един ден да няма хора в листата на чакащите трансплантация, всички нуждаещи се да получават нов орган своевременно - така, както е в Испания.

 

Неговата кауза:

Повече шанс за хората от “списъка на обречените”

Допреди да разбера, че имам нужда от трансплантация, за мен тази тема беше част от новините. Може да се стори странно, но си спомням как като 10-годишно дете през 1986 г. гледах по телевизията “Всяка неделя” с Кеворк Кеворкян, където гост бе проф. Александър Чирков, за да разкаже как е направил първата трансплантация на сърце в целия Източен блок. Това ми се е запечатало в ума по не знам каква причина.

Когато вече бях част от “списъка на обречените”, които чакат трансплантация у нас, си казах, че това трябва да е списък на бъдещите спасени.

И си дадох дума, че ако оцелея, ще направя всичко по силите си да давам пример и кураж както на чакащите, така и на вече трансплантираните.

Това бе и в основата на мотивацията ми да участвам в състезания за трансплантирани, както и да приемам различни физически предизвикателства пред себе си. Чрез тях показвам, че трансплантираните хора, въпреки всички проблеми, с които живеят, могат да са активни и не трябва да се отказват да се борят.

С годините тази кауза стана много повече от личните ми предизвикателства, защото с мен се свързват хора, които са дарили органите на свой близък и ми благодарят, че в мен виждат продължение на неговия живот.

Това е изключително задължаващо и още два пъти по толкова ангажиращо да продължавам да популяризирам органното донорство, за да има повече трансплантации в България.

Наред с това съм участвал в писането на редица предложения във връзка със законови и подзаконови нормативи, за да може, от една страна, да се отпушат трансплантациите у нас, а от друга, вече трансплантираните да живеят по-лесно. Благодарение на битките, които водихме със съмишленици, днес у нас вече е разрешено кръстосаното донорство (макар и засега само на книга), както и бе въведен пожизнен ТЕЛК за трансплантираните.

Покрай тези си активности се запознах с режисьора Стефан Командарев. Той се свърза с мен, когато пишеше сценария за игралния филм “Посоки”, където има момент с донорска ситуация за трансплантация на сърце, за да му разкажа от първо лице точно какво се случва. С времето станахме и приятели. От дума на дума се роди идеята за документалната лента “Живот от живота“. Докато вървяха снимките, си говорихме с него, че дори и един човешки живот да бъде спасен, благодарение на този филм, е имало смисъл.

1968-а: 11-годишният Иван

Сарафски от Кърджали

е първият с ново сърце

Първата трансплантация в България е направена на 14 май 1986 г. от екип начело с проф. Александър Чирков. Бяхме първи с такова постижение сред всички страни от социалистическия лагер.

11-годишното момче от Кърджали Иван Сарафски, което страда от тeжкa cърдeчнa нeдocтaтъчнocт вcлeдcтвиe нa врoдeнa кaрдиoмиoпaтия, стана първият българин с ново сърце. Донорът е 21-годишен младеж, с мозъчна смърт при катастрофа.

След операцията Иван Сарафски лежа в болницата 8 месеца. Вестник “Поглед”, в който работех тогава, му подари пишеща машина.

Присъствах на изписването на момчето. Въпреки и само на 11, Иван говореше като помъдрял възрастен човек и не показваше сдържани емоции. В групата на изпращачите беше и проф. Атанас Малеев, шурей на Тодор Живков и несменяем първи зам.-министър на здравеопазването.

Организмът на Иван Сарафски приема без особени проблеми новото сърце и две години всичко върви добре. До оня фатален ден, в който момчето кара колело, пада и сърцето му излиза от ритъм. Ако е имало някой, който в този момент да му направи сърдечен масаж, Иван е можело да оцелее.

Cлeд тази трaнcплaнтaция прoф. Aлeкcaндър Чиркoв обзавежда и прави най-мoдeрнa кaрдиoлoгичнa бoлницa “Cв. Eкaтeринa”, oткритa прeз 1988 г.

Цели 17 години изминават, докато екип на проф. Чирков прави нова сърдечна операция. На 18 май 2003 г. с ново сърце се сдобива 32-годишният Ростислав Попов от Горна Оряховица. Той живя с него 8 години, през които завърши две висши образования във ВТУ.

Oт 2004 дo 2016 г. в бoлницaтa ca извършeни oщe 47 cърдeчни трaнcплaнтaции.

Иван Сарафски на гости в редакцията на в. “Поглед”