ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920-2014) си отиде на 27 август
Валери Петров пушеше. С удоволстие.
Не си отказваше и малко хубаво уиски...
Отпиваше с вкус... Ценител...
Д-р Валери Петров!
Човекът, навестяван в мансардната си мъничка стая на ул. “Елин Пелин” в "Лозенец" от катеричка.
Стените на тази стая бяха тапицирани с книги на световни езици. Знаеше ги. Превеждаше ги без речници!
Целият Шекспир. А само той ли? Ами Джани Родари...
Имах шанса да бъда там, до пишещата му машина. И той да ме пита - мен!, вчерашна ученичка, тази или онази дума да използва в текста???, който бе приготвил за вестника.
Как да отговориш на Валери Петров... Не знам думата.
А той ги знаеше.
Всичките. Всичките възможни!
Благодарим ви, сър Валери.
Английската кралица не ви познава, за да сложи меч на рамото ви, но ние - да!
Този меч е там, защото вие ни научихте да обичаме и четенето, и думите. И да се опитваме да бъдем хвърчащи хора!
Предлагаме ви култови негови творби, препоръчани от познавачи на творчеството на майстора на римите. Ние сме сред тях.
Снимките му са на неговия зет Иво Хаджимишев.
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук,
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен “Фиат”,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
***
Дон Кихот
Днеска срещнах Дон Кихот.
Яздеше със бавен ход
върху свойта стара кранта,
стара кранта Росинанта.
Аз му казах: - Добър ден! -
Той ми каза: - Тръгвай с мен!
Нищо, че сме двама-трима
смешни, вън от модата,
пак добре е, че ни има
още във природата!
Малко се поколебах,
но си казах: - Страх не страх!...
Сложих броня, яхнах коня,
спуснах се да го догоня.
И сега във тоз живот
яхам редом с Дон Кихот.
Нищо, че сме двама-трима
смешни, вън от модата,
пак добре е, че ни има
още във природата!
* * *
Сбогом, мое море
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани, не летовищно – диво и степно, мое синьо море от детинските дни до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш, със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж, който риба на спиртника готви, с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.
Сбогом, мое море!
Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод, влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче и в часовника вечен на Хронос твоят пясък, море, все по-бързо тече от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни?
Миг.Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен, виолетов и син до безкрая!
Виновният
Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно, нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю - той каза - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!
