У нас жълти издания и сайтове станаха синоними на фейка, агресията, омразата. Таблоидът “България Днес" е различен.
6 дни в седмицата разказваме интересни, но проверени истории за хора и случки, казва главният редактор на всекидневника, който навършва 10 години от създаването си
- “България Днес” - различният, забавният вестник, навършва на 4 юли 10 години от създаването си. Малко или много е това време за всекидневник, родил се в години, в които много от медиите са еднодневки, г-н Пенчев?
- Всяка година, прекарана на пазара, показва, че си вършим добре работата. Това се отнася с още по-голяма сила сега, когато хартиените издания са притиснати от всякакви други форми за разпространение на новини. Десет години са едно добро начало и се надявам след още десет години пак да сме по сергиите.
- Какво е различното на “България Днес”? Какво показва и какво не показва той на страниците си?
-Вестник “България Днес” е замислен като жълт вестник или таблоид - тоест занимава се с известни личности, за които разказва истории, които са подкрепени с голям снимков материал. При нас може да прочетете така наречените сензационни новини. По цял свят е пълно с подобни вестници, които навсякъде са с най-голям тираж. Това е съвсем разбираемо, защото хората искат да четат преди всичко истории за известни личности. Да разберат как живеят те във всекидневието, какво ги вълнува, какво мислят и как реагират в различни ситуации. Защото в крайна сметка излиза, че известните може и да са известни, може и да са богати, но те се държат и реагират както и читателите.
- Как се прави всекидневник с жълти новини? И изобщо какво е жълто, напоследък стана нещо като синоним на измислица?
-За жалост, у нас жълтите медии се превърнаха в символ на нещо, което пише измислици, публикува неща, които са неверни и нямат нищо общо с истината. В западния свят това не е така. Там
историите в
жълтите вестници
са си съвсем
истински, както и
в “България Днес”
И макар мнозина да не искат да си признаят, че четат подобна преса, тайно го правят. Защо тайно, не мога да разбера. Може би така искат да прикрият истинското си човешко любопитство, представяйки се като мнооооого сериозни. Но всеки сам си решава.
Не трябва да се забравя, че първият вестник, който е наречен “жълт”, е “Ню Йорк Уърлд” на Джоузеф Пулицър. В момента името на Пулицър е свързано с най-престижната награда в журналистиката. Така че нека не подценяваме жълтата преса. Много често в нея има много по-верни неща, отколкото в така наречените сериозни медии. Да не говорим пък за интересни. Затова и подобен тип вестници се радват на по-голяма аудитория. Макар да има огромна разлика между истински жълт вестник или таблоид и това, което видяхме у нас. Точно тук е и разликата между “България Днес” и повечето от останалите подобни наши издания. Ние се стремим да проверяваме новините, да сме сигурни в това, което публикуваме и най-добре, ако можем да го подкрепим със снимков материал.
-“България Днес” наистина има страхотни фоторепортери, папараци, чиито лица не са особено популярни и това е съвсем умишлено. Каква е тяхната роля?
-Снимките са изключително важни, особено за издание като нашето! Те показват нещата такива, каквито са и след това никой не може да ги отрече. Гледаш снимката и виждаш за какво става дума. Това е! Просто и ясно. За жалост, подобни фотоси се правят изключително трудно, а много често и рисковано и трябва да си наистина абсолютен професионалист, за да можеш да ги заснемеш. Радвам се, че заедно с останалите колеги можем да работим с най-добрите фотографи в България в тази сфера. Те се трудят неуморно, за да могат читателите ни да видят нещо, което няма да видят никъде другаде. За жалост, се превърна в честа практика снимките ни да се крадат от други издания, които ги ползват без наше разрешение.
-Десетки жълти сайтове всекидневно публикуват фейк истории или препечатват новини и информация от медиите, които създават съдържание. Правят го, за да стигнат лесно до рекламите на гугъл и фейсбук. Как се борите с подобна нелоялна конкуренция, която впрочем вреди на медийната среда изобщо?
- Заради подобни медии, както вече казах, у нас на жълтата преса се гледа като на източник на информация, който не заслужава доверие. Когато видим подобна новина, ако тя звучи интересно, се опитваме да я проверим, като се свържем с хората, за които е писана. Много често се оказва, че те въобще не знаят за какво става дума и тя няма нищо общо с истината, а ние публикуваме как всъщност стоят нещата. Тези, които преписват съдържание, също са много.
Има огромна група сайтове,
които в голяма степен
съществуват благодарение
на текстовете и снимките
на “България Днес”
Опитваме се да се борим с подобни практики, но за жалост, това се оказа доста трудно.
- Как се намират сензации всеки ден?
- Трудно! Даже много трудно! За целта трябва да намерим нещо, което хем да е интересно, хем да бъде вярно. Да се прави всеки ден това, наистина изисква огромни усилия и много често си задавам въпроса: “Как всъщност успяваме да го правим?”. Защото е факт - шест дни в седмицата “България Днес” предлага на читателите си сензационни и верни новини. За щастие, имам късмета да работя с невероятни професионалисти и макар екипът ни да е малък, всеки мисли, гледа, чете и търси начини да намери интересна история, след което да я развие, напише и поднесе на читателите по възможно най-интересния начин.
- Какво продава най-добре, кои истории, за какви хора?
- Колкото са по-известни, толкова по-добре! Ако историята е драматична, ако има любов или раздяла, също. Неслучайно сапунените сериали имат толкова широка публика. Хората се вълнуват от такива неща, и то по една много проста причина - самите те са изпитвали подобни чувства, попадали са в подобни ситуации, всичко това им е близко и познато. И ето на̀, оказва се, че известните са същите като тях!
И освен това без съмнение е интересно. Много четивни са и истории от миналото особено ако са свързани с мистерии и нещо паранормално. Разказите за Ванга например винаги са номер едно. Криминалните истории за известни хора от ъндърграунда от миналото или настоящето, доколкото ги има сега, също се радват на огромен интерес.
- Какво и как се промени за 10-те години, откакто “България Днес” е на пазара? Какъв е смисълът на съществуването му?
- Промениха се героите, за които пишем. Промени се и средата, в която пишем. Става все по-трудно да намериш собствена новина, която да успееш да съхраниш дори до следващия ден, без някой друг да я разбере. Социалните мрежи направиха много в тази насока. От една страна, са непрекъснат поток от всевъзможни истории, но от друга, всичко става пред очите на всички. Но ако нещата внимателно се обмислят и отсеят, ако се помисли какво стои зад тях, какво значат и как могат да се продължат, възможностите са безкрайни. И в това е смисълът на съществуването ни - да поднесем интересни новини на хората, с които да ги караме да се забавляват. А понякога и да се замислят.
- Вестникът вече съществува и в онлайн вариант. Какво повече ви дава сайтът?
- Сайтът ни дава няколко неща. Първото е, когато имаме история, която, както казваме, “няма да издържи” до следващия ден, да я предложим на публиката веднага. Дава ни възможност и за публикуване на видео или по-големи галерии със снимки, което, за жалост, няма как да стане в хартиения вестник. И най-важното - дава ни още една връзка с публиката, защото хората, които четат в интернет, рядко си купуват вестници. В този смисъл сайтът ни дава възможност да увеличим аудиторията си.
- Какви са читателските отзиви за “България Днес”? Какво ви пишат или казват читателите, когато се свържат с вас?
- Често читатели се обаждат, за да ни дават съвети как да направим вестника по-интересен и ние се съобразяваме с тях. Други ни звънят, търсейки помощ по различни въпроси. Когато ни е възможно, се опитваме да помогнем или поне да отразим техния случай, така че и други хора да разберат за проблемите им. Много хубаво ни става, когато реално успеем да помогнем на някого да си реши проблемите. Няколко пъти сме помагали на изпаднали в невероятно дълбока бедност и мизерия хора, на други - при търсене и намиране на работа. А на мнозина помагаме просто да си разнообразят деня. Бях изключително трогнат, когато през април се обади един възрастен човек, който каза:
“Момчета и момичета,
искам да ви благодаря,
защото само с вашия
вестник изкарах локдауна!
Всеки ден тичах до будката да си го купя и после да си го чета вкъщи и вашите истории ме поддържаха!”. Като чуеш подобно нещо, няма как да не се надуеш от гордост!
- Какъв е екипът, с който преживявате всичко това и списвате вестника?
- Тук, каквото и да кажа, ще бъде малко! Банално ще е да благодаря на колегите и да казвам колко добри професионалисти са и как сме успели благодарение на тях. Което си е факт!
Това, че сме там, където сме в момента, и то след десет години, го доказва само по себе си. Екипът ни е много малък и много работлив. Обичам всеки един човек в него и го чувствам като близък приятел, дори роднина! Друго не мога да кажа.
ИСТИНСКИ ИСТОРИИ ОТ ЖИВОТА НА "БЪЛГАРИЯ ДНЕС"
Как Бойко Борисов прати кола за Стоянка Мутафова, а ние забравихме да ѝ вземем интервю
Беше една много снежна зима. Имаше страхотни бури и пътищата бяха засипани със сняг. Трябваше да се обадим на Стоянка Мутафова, Бог да я прости, за да ни даде интервю. Обажда ѝ се колежката, а Стоянка вика: “Абе аз ще ви дам интервю, ама няма как да стане, защото съм във Варна и не мога да се прибера в София! А ми е много спешно, защото утре имам суперважна постановка, направо не знам какво ще правя. Тука звъня на познати, ама всички ги е страх да карат в това време, че пътищата са непроходими. Аз им викам на моите хора да наемем кола и да тръгваме, ама и тях ги е страх. А влаковете и рейсовете не вървят заради времето. Така че постановката отиде на кино, жалко, че репетирахме толкова дълго”.
Тръшка се Стоянка, тръшкаме се и ние, че няма да ни даде въпросното интервю. Тогава на някого му дойде гениалната идея да се обадим на Бойко Борисов и той да прати кола с професионален шофьор да докара Стоянка от Варна в София. Обаждаме се в пресцентъра на Министерския съвет и обясняваме за какво става дума. От там ни казват, че ще предадат на премиера. Ние си казахме: “Да, бе, да”, и продължихме да си вършим работата. И след половин час идва колежката, която отговаря за правителството, и казва: “Знаете ли какво стана? Бойко ми се обади, разпита ме най-подробно какъв е проблемът и каза, че праща кола да прибира Стоянка”. И наистина изпрати! Ние не можехме да повярваме, обадихме се на Стоянка, тя също не можа да повярва. Но колата пристигна, взе я и я докара до София за въпросната постановка. А ние в цялата патърдия забравихме, че трябва да правим интервю с нея.
Министерството на земеделието за малко да конфискува дарението ни за отец Иван
През късната есен на 2013 или 2014 година ни се обади отец Иван да ни каже, че са много зле и са го закъсали с храната. Нямали нищо за Коледа и не знаели въобще как ще се изхранят. Решихме да помогнем на добрия свещеник, като купим храна и организираме дарителска акция за събиране на още продукти. Няколко седмици във вестника писахме, че предстои такава акция, събирахме пари. В деня, когато трябваше да се състои даряването на продукти, от сутринта започнаха да идват много хора. Истината е, че българите са със страхотно добри и нежни сърца и винаги, ама винаги са готови да помогнат на човек в беда. И колкото по-малко имат, толкова повече помагат. Но това са известни неща.
И така цял ден идваха хора, събрахме страшно много храна, някъде към два тона, и се чувствахме безкрайно горди и щастливи. И към пет часа следобед тъкмо бяхме затворили вестника и щяхме да товарим даренията в бус, ми се обадиха от охраната, че на входа спешно ни търсят две жени. Помислих си, че са поредните дарителки и отидох да ги посрещна. Оказаха се две служителки от Министерството на земеделието, които идваха на проверка. Казаха, че ще ни конфискуват всичката храна, защото нямаме право да я съхраняваме. Стоят на входа и викат: “Конфискуваме всичко и това е!”. Ама как така ще конфискуват? Само от “Софиямел” ни бяха дали към половин тон брашно. Как така няма да го дадем на сираците на отец Иван? Скарахме се жестоко.
И в този момент идва поредният дарител с две торби. Мисля дори, че това беше Валентин Михов, който винаги е бил готов да се включи в подобни акции. “Къде да оставя храната за отец Иван?” - пита той и вдига торбите. “Дайте ми ги!” - казвам аз и ги хващам от едната страна. “Не може!” - викват жените от министерството и хващат торбите от другата страна. И почваме да дърпаме. Аз към мене, те към тях. А в средата стои Валентин Михов и се чуди какво се случва.
В крайна сметка се разбрахме. Показахме на проверяващите, че държим саламите и другите малотрайни храни в хладилниците на ресторанта на Полиграфическия комбинат, където беше редакцията ни тогава, а дълготрайните храни - в специална стая върху маси с пуснат климатик, и те се съгласиха, че всичко е наред. Условието беше да доставим на отец Иван храните до края на деня, което ние с удоволствие направихме.
Изживях истински кошмар, докато правят репортаж с превъплъщение за компаньонки
Имаше две колежки, тогава бяха още стажантки, много нахъсани момичета. Един ден идват и ми казват: "Ами, видяхме обява за набиране на компаньонки, ще се обадим и ще се срещнем с човека, да видим за какво става дума." Един вид репортаж с превъплъщение.
Много се притесних да не им се случи нещо и първоначално не се съгласих, но те бяха много настоятелни. В крайна сметка се разбрахме да се видят с човека, но на публично място, а двама по-здрави колеги да следят отдалеч какво се случва и да им помогнат в случай на нужда. Категорично се разбрахме да не ходят със сводника никъде и да си стоят в кафенето на една градинка.
Те тръгнаха, а аз през цялото време бях на тръни. Периодично проверявах дали са се върнали и накрая налетях на един от колегите, които трябваше да ги пазят.
"А, значи се върнахте! - отдъхнах си аз. - Как мина?"
"Ами, не знам, - отговори ми той. - Те, момичетата, тръгнаха със сводника и влязоха в един блок."
Направо ми се подкосиха краката. Никой не беше направил това, за което се бяхме разбрали. Пратих колегите веднага да се връщат пред въпросния блок, събрахме се с двамата ми заместници и започнахме да се чудим какво да правим. Да звъним в полицията? В прокуратурата? Да се обадим на ГДБОП? Ами ако нещо стане? Как можах да ги пусна!
Чертаехме всякакви мрачни сценарии, каквито неведнъж сме писали и чели - как отвличат колежките и ги продават за бели робини, как ги дрогират, как ги връзват и какви ли още не ужасии. В този момент телефонът ми иззвъня и едно от момичетата ми се обади с възторжен глас: "Видяхме се с човека - каза то. - Стана супер интересно!".
Камък ми падна от сърцето.
После наистина стана много интересен репортаж, който дори доведе до акция на полицията, но времето, през което нямахме информация какво се случва с колежките, беше истински кошмар.
Смелите ни фотографи по петите
на подземен бос, уж болен
Имаше един подземен бос, когото пуснаха от затвора, защото беше много болен и лежеше по цял ден на легло. Оказа се, че зад решетките не могат да се грижат за него, толкова бил зле. Добре, но малко след като го пуснаха да се лекува вкъщи, смелите ни фотографи го заснеха не само как не е на легло, ами отива на заведение в София.
Снимките излязоха, а момчетата се оплакаха, че са им се обаждали да ги заплашват. Уж културно ги предупредили да не се занимават повече с въпросния човек, защото можело да си счупят я ръка, я крак. За щастие до нищо подобно не се стигна. Една от големите телевизии направи репортаж за нашите снимки и как въпросният подземен бос май въобще не е толкова болен, за колкото се изкарва. МВР и прокуратурата се задействаха, върнаха човека в затвора и ние се разминахме без повече неприятности.
Сряда - любимият ден
в редакцията
Преди няколко години в редакцията започнахме да организираме така наречената тематична сряда. Всичко започна от това, че една сряда няколко човека бяхме с бели дрехи - ризи, блузи и фланелки. И решихме следващата сряда всички в редакцията да дойдат облечени само в бяло. Получи се много весело и продължихме и следващата сряда, когато всички трябваше да са с шапки. След това тематичната сряда стана традиция, на която много сме се смели. Имаше с очила, с плажни принадлежности, един колега дойде с плавници, с балони... Незабравима беше тази с водни пистолети. Цял ден се пръскахме, което, честно казано, доста пречеше на работата. Имаше една особено епична - с дини, в която всеки трябваше да донесе по една диня и после да изядем всичко. Голямо омазване падна.
