Заминах за Париж,
за да работя като модел,
но реших да стана фотограф.
Два дни снимах
кампанията за “Диор”,
беше много интензивно
и прекрасно преживяване
Елина Кешишева бе един от най-популярните модели у нас. Предложение от френска агенция я отвежда в Париж преди 25 години, където живее и до днес. След като се изявява известно време като манекенка там, тя решава да мине от другата страна на фотообектива и става фотограф. В момента Елина е изключително успешна и търсена, а заради таланта и различния поглед получава покана да снима рекламната кампания на гиганта “Диор”. Сега Елина Кешишева е в София, където в галерия “Квадрат 500” представя новата си изложба с впечатляващи снимки - “Лета”. Кадрите може да бъдат видени до 1 август.
- Преди 25 години заминахте за Париж, за да работите като модел, какво се случи тогава?
- Искаше ми се да започна отначало на място, което не познавам и няма лимити. Заминах, за да работя като модел, това ми позволяваше и финансово да стоя там. Година след като бях започнала да работя и да пътувам, на едно голямо и много красиво дефиле на Армани се запознах с бившия си съпруг, бащата на дъщеря ми. Месец по-късно го придружих на снимки и го помолих накрая да взема апарата и да снимам момичето. Направих една лента, в която имаше три много красиви снимки. Тогава си казах, че мога да се занимавам с това, разбирам как става. Отидох с трите снимки при един артистичен директор, който по това време издаваше книга.
Взе и трите кадъра
Започнах да работя с модни агенции, да правя тестове. След това с мъжа ми заминахме за три години из Азия и Австралия. Връщайки се, участвах във фестивал, който е много добър трамплин за млади фотографи. Помогна ми да ме забележат в модата и започнах да снимам за списания.
- Продължихте ли да работите като модел паралелно с фотографията?
- Не, спрях веднага. Малко снимах в Тайланд, защото ми предложиха, бяха добри парите и беше забавно, но с това приключи.
- Когато застанахте зад обектива, помогна ли ви фактът, че сте били пред него като модел?
- Не, единствено ми помогна за това да знам колко е тежка работата. Хората си мислят, че е много лесно. А това съвсем не е така, понякога може да бъде наистина ужасно трудно. Минавайки през тази професия, съм много по-толерантна и майчински загрижена за момичетата, с които работя.
- Какво трябва да притежава един човек, за да застане пред вашия обектив?
- Ако ме докосне подсъзнателно, си казвам “Да”.
- Кога правихте снимките, които представяте в изложбата в София?
- Деня преди да започне карантината заради коронавируса, ние решихме да изкараме периода с ограничителни мерки в нашата къща в провинцията. Тя е една от четири къщи, разположени на много красиво място. Другите три са на наши много близки приятели. Една от тях е от 14-и век, друга е от 16-и век. Има река, която минава на 30 метра от една от къщите. И всички останахме там, много сме близки, децата ни са израснали заедно. В началото готвех какво ли не, започнах да се занимавам и с градинарство, разходки в гората.
Дъщеря ми имаше навика
да скача от моста в реката,
въпреки че водата е много студена. И тогава се замислих дали да не започна да снимам неща около този живот, но в много по-романтичен, поетичен смисъл. И така започнах, включвайки моите приятели.
- Те как приеха идеята да се съблекат пред обектива?
- Знаят, че не правя еротични фотографии. Не търся сексуалното. Голото тяло е представено по съвсем различен начин. Наясно са, че третирам голотата с много голямо уважение и желание да я сложа на пиедестал. Когато снимам, усещам телата по-скоро като скулптор, почти не фотографски.
- Колко време отнеха снимките?
- От пролетта до есента с много голяма пауза през лятото, когато имах работа.
- Изложбата е изключително интересна, имате различен подход. Всеки кадър е съставен от няколко отделни снимки, защо?
- Работя с аналогова фотография. Много е трудно да се намерят лаборатории, които могат да копират големи размери от негатив. Това много затруднява работата на фотографи като мен. Почти всички, 99% от нас, това, което правим, е сканиране на негатив или снимка и след това се принтира. Правила съм го много пъти и
никога не съм била
щастлива от резултата
Губят се дълбочината, цветовете. При тези, които виждате тук, има дълбочина, снимката не е плоска. А при дигиталната фотография кадрите са плоски и перфектни. Не обичам перфектните неща. Затова реших, че ще мина през съвсем различен, радикален път. Използвам машина, която позволява да се принтира до 70 см широчина, и започнах да работя на парчета, да създавам нещо като пъзели. Опитах, хареса ми. Кураторът на изложбата Аниса Туати страшно много хареса идеята и решихме да работим по този начин.
- На колко места вече сте показвали тази изложба?
- Тук е първата ѝ поява. Работихме до последния момент. Още не сме решили къде ще продължим. Тепърва ще мислим.
- Компютърната обработка на снимките убива ли кадрите?
- За мен да. Но това е мое мнение, не мога да говоря за другите фотографи.
- Сама ли се учихте?
- Да, започнах от А и Б. Много съм твърдоглава, абсолютно самоука съм, обичам да знам нещата и най-бързият начин това да се случи е да ги научавам сама.
Една от причините да принтирам снимките по този начин е хората да видят същото, което аз съм видяла, без никаква промяна. Освен това всичко е правено от мен, от началото до края. Готовите снимки са моите очи и моите ръце.
Навремето първо започнах с аналогова фотография, после преминах към дигитална и преди 8 години пак се върнах към аналоговата. Не ми хареса какво съм правила през последните няколко години.
И реших да започна
всичко отначало
Започнах с малкия формат фотография, минах през средния, в който и останах, но минах също през големия, за да съм сигурна, че не е за мен. Имам около 20-ина камери вкъщи, за да пробвам различни неща. След това започнах да се занимавам с лаборатории и принтиране. Принтирам много добре черно и бяло. У дома, в приземния етаж, имам много голяма лаборатория, в която прекарвах страшно много време, за да се уча.
- Как минава един обикновен ден в Париж?
- Нямам такъв - или съм някъде да снимам сред природата, или в студио. Ако не работя, доста често съм в лабораторията. Прекарвам много време със семейството си. С мъжа ми често излизаме вечер. Обичам да готвя, да пазарувам, вървя непрекъснато пеша или съм с колело. Чета много. Правя вечери за семейството си, чувстваме се страхотно заедно. Имаме прожектор и на една почти петметрова стена си пускаме страхотни стари филми след вечеря, пиейки билков чай.
- Колко голяма е дъщеря ви?
- Таис вече е на 19 г. и учи музикология в Сорбоната. Тъкмо сега разбрах, че е взела всичките си изпити и продължава напред.
- Защо не тръгна по вашия път да стане модел?
- Не ѝ позволих. Имаше предложения, но прецених, че нейният характер и начин на мислене не са съвместими с тази работа, ще я нарани и ще я смаже.
Моделската работа
наистина е
много трудна
Въпреки че дъщеря ми е много красива и можеше да има успешна кариера, нямаше да е добре за психиката ѝ. Тя се занимава с музика, защо да я карам да се занимава с нещо, което ще ѝ донесе само пари и никакво удовлетворение. Тя самата е музика, свири на пиано и китара, пее и композира.
- Започна ли да се качва на голяма сцена?
- Не, още е малка и учи. Но свири пред наши приятели, сред своите приятели, събирали сме се по 20 човека да я слушаме как пее.
- Още ли работите като главен фотограф на списание “Мари Клер”?
- Не, спрях преди няколко години. В момента работя с едно френско списание - “Нумеро”, което е нещо като “Вог”, много уважавано.
- Снимали сте кампанията на “Диор”, как получихте това предложение?
- Обади ми се моят агент и ми каза, че ще ме потърси Фабиен Барон. Според мен това е най-добрият арт-директор в света. Говорихме, обясни ми, че се интересува от моята работа за една голяма кампания, но не каза за кого е. Поговорихме доста дълго, много се харесахме, защото и двамата сме от хората, които обичат фотографската техника, разбират и правят нещата сериозно.
Самоуки и занаятчии, обичаме да пипаме с ръцете си. След това стана ясно, че кампанията е за “Диор”. Почувствах се горда, защото нямаше конкурс. Обикновено, когато става въпрос за работа на такова ниво, се започва с двама-трима фотографи или повече. Този път бях само аз, бяха решили да я възложат точно на мен. Започна се с предпродукция, после снимахме два дни през ноември, беше много интензивно и прекрасно преживяване.
- Притеснявахте ли се?
- Не, те ме взеха заради това, което умея да правя, не са ме карали да правя нещо, което не мога.
- Какво струва на една българка да успее в Париж?
- Семейството ми в България ми липсва ужасно много. Идвам си два пъти в годината, а бих искала да е по-често. Изключително близка съм с родителите си, сестра ми и нейното семейство.
Дъщеря ми обожава България. Най-любимото ѝ място в света е Черноморец, а тя много е пътувала. С нея по женски ходим да караме и ски на Ястребец по две седмици.
Липсва ми също храната. А иначе готвя много български неща - супи, гювеч и т.н.
- С кого е по-трудно да се работи, със звезда или с непознато лице?
- По принцип не обичам да работя със звезди, защото около тях винаги има една напрегната атмосфера, времето все е недостатъчно. Може би човекът, с когото най-много обичах да работя, беше Майкъл Чимино, за съжаление, той почина. Много голям режисьор!
Ник Кейв е изключително
впечатляваща личност
също, парализирах се, като го видях. Вим Вендерс е просто феноменален. Това са хората, които наистина са ме впечатлили.
- Съпругът ви също ли е в творческите среди?
- Томас има агенция за комуникации и реклама. Беше журналист, правил е интервюта с много от най-големите световни звезди. Създавал е списания.
- Живеете в столицата на модата. Колко пострада този бизнес от пандемията?
- Още не е ясно. Това ще се види през годините, които идват. Сега започва да се отваря бизнесът. Но мисля, че ще има положително развитие от това, което виждам. Нещата не можеха да продължават така, както бяха. Аз лично имах една година да мисля, имам нови идеи и нови концепции.
- При толкова много ревюта в Париж снимали ли сте по време на дефилета?
- Не, само на “Диор”. Но не снимам по време на самото ревю. Когато всички момичета са там, ми ги дават, за да снимам за самите “Диор”, за реклами, списания и т.н.
