България, погледната от Лондон и от Туран-Кулак, са две различни страни
- Азия е дестинацията в новия ви роман “Мисия Туран”, която избрахте 20 години след “Мисия Лондон”. Каква е символиката на скока от Западна Европа в Азия, г-н Попов?
- За символиката човек си дава сметка доста по-късно, след като вече е написал книгата. Не е търсена специално. По принцип повече ме вълнуват парадоксите, отколкото символите. България, погледната от Лондон, и България, гледана от Туран-Кулак, столицата на Туран, изглежда като две доста различни страни. Това е
парадоксът на
гледната точка,
който всички познаваме. За 20 години, естествено, много неща са се променили, по-скоро в положителна посока. Това го забелязват предимно чужденците. За местните хора обаче нещата не стоят точно по този начин. Техните очаквания и изисквания също са се повишили, което обяснява разочарованието и гнева, обзел голяма част от обществото ни. В някакъв смисъл далечен Туран е като едно криво огледало, което отразява собствените ни деформации, доведени до абсурд.
- Туран е измислена изостанала азиатска страна, в която експедиция от България, представена като развита страна в състава на ЕС, търси корените на великото някога българско племе. Кореспондира ли замисълът на този роман с периода преди 1989 г., когато възвеличената героика в българската история замазва икономическото фиаско на страната ни?
- По-скоро кореспондира с тенденциите през последните десетина години да се компенсират дефицитите на настоящето с риторика и митология, обърната към миналото. Изглежда, този феномен има цикличен характер. Това вече се е случвало в България между двете световни войни, когато прабългаристиката изживява възход. Тогава обществото е в тежка криза: крушението на идеала за национално обединение води до вътрешно разединение, икономически трудности и международна изолация. На този фон
разказът за
древното величие
изглежда неустоим
Сходна е ситуацията и през 80-те, когато под повърхността на привидното благополучие вече текат процесите, които ще доведат до краха на комунистическия режим. Ръководството на партията се “отърсва от нездравите заблуди на интернационализма” и се превъоръжава с далеч по-мощно идеологическо оръжие, а именно - този коктейл от героика, мистицизъм и национализъм, който в крайна сметка едва не ни довежда до гражданска война.
Днес положението е съвсем различно, България е член на ЕС, но стандартът на живот все още е далеч от европейския. И това е повод за дълбока депресия. Но вместо да лекуваме реалните проблеми като корупцията, които са в основата на това незавидно състояние, далеч по-лесно се оказва отново да се обърнем към мита за древното величие.
Теб те крадат
битово-реално,
ти пищиш, че ти
крадат историята
Дотам я докарахме. Резултатът: беден, но горд и древен народ.
- Проф. Боромир Докузанов се оказва героят в новия ви роман, натоварен с отговорната мисия да интегрира братята по кръв. Има ли прототип в реалния живот?
- О, той е неуморен труженик в полето на историята! В романа всъщност има двама професори. Проф. Несторов, който искрено вярва в теорията си за произхода на древните българи, и проф. Докузанов, който се опитва да печели дивиденти от “откритието”. Единият по-скоро напомня на Дон Кихот, а другият е политически спекулант и брокер на митове. За единия науката е кауза, за другия - просто шоу. Те са вечните архетипни антиподи. Едва ли ще се затрудните да откриете прототипа на Докузанов сред героите на прехода. За съжаление, тези типажи се срещат много по-често в живота, отколкото донкихотовците. Няма нужда аз да ви ги посочвам, по-забавно е, когато читателят ги открие сам.
- В книгата ви чашата на хан Крум е наречена Българският граал, а проф. Несторов измерва главите на туранците с един класически уред, известен като “цефалометър”. Тези елементи са намерили място и върху корицата. Защо акцентирате върху тях?
- В книгата текат няколко сюжетни линии, включително и една много трогателна любовна история в стил “Кавказка пленница” - ако си спомняте този шедьовър на съветското кино. Беше изключително трудно да намерим пресечната точка и символите, които обединяват този сложен, многопластов наратив. Реших да се доверя на интуицията на Дамян Дамянов, художника на корицата, и не сбърках. Българският граал, наречен още “свещен съсъд на държавността” е чашата, от която пием тежкото вино на историческата митология, на бляновете, заблудите и илюзиите. Една коварна напитка, сладка и опияняваща, от която на сутринта се събуждаме с жесток махмурлук.
Цефалометърът
пък символизира
научния метод,
който в случая се използва като патерица на митологията. Този прибор служи за измерването на черепа, или т.нар. краниометрия - много популярна дисциплина през XIX и началото на XX век. Такива замервания са правени и в България, и то в голям мащаб предимно сред войниците, а целта е била да се установи българският расов тип. Уредът играе важна роля в повествованието, но засега няма да ви разкривам повече.
- Пишете за задаващи се избори и политици със залязващи рейтинги, за топяща се нация и усилията да се привлекат свежи гласове тъкмо от изостанал Туран. Има ли прилика с предизборната ситуация у нас сега?
- Идеята за тази история възникна преди 10 години, а започнах да пиша книгата преди 3, затова трудно може да се каже, че съм се повлиял от конкретната политическа ситуация. Нямам навик да пиша “по горещите следи на събитията”. Но понякога се случва събитията да настигнат сюжета и тогава не ти остава друго, освен да цъкаш с език и да клатиш глава.
- Наричат вашия роман “виртуозен разказ за възможността на малкия човек да гради сам съдбата си и да промени плановете на големите политически играчи”. Някой би казал, че това е възможно само в романите...
- Е, все някъде трябва да бъде възможно, нали? Поне в приказките. В това се състои и оптимистичното послание на този разказ. Наясно съм, че в живота невинаги става така, и все пак не съм се отказал да вярвам, че на едно по-дълбоко, метафизично равнище всеки получава заслуженото. Литературата е намерила начин да удовлетвори изконната човешка потребност за справедливост и показва завидна изобретателност в това отношение. А животът винаги обърква плановете на големите играчи. Неслучайно е казано: Човек предполага, а Господ разполага. Няма по-голям играч от Живота. Или от Господ - в зависимост от убежденията. И двамата
обичат да се шегуват
най-вече за сметка на
тези, които прекалено
са си повярвали
- Изчерпват ли представите за промяна кадровите промени в институциите на властта сега?
- Кадрите решават всичко. Кой го беше казал? Май Сталин... Истината е, че от хората зависи много. Калпав човек може да провали всяка институция, но и най-добрият човек трудно може да промени калпава институция. По-скоро обратното - калпавата институция може да провали добър човек, особено ако се задържи твърде дълго в нея. Ние наследихме от комунизма една, меко казано, неприятна държава с тежка хаотична бюрокрация, враждебна към гражданите, с раздут репресивен апарат, затворена към света. По време на прехода някак си се опитахме да я натаманим към новите реалности, но истината е, че това си е същата държава - стара машина, отремонтирана тук-там, но в крайна сметка неефективна и скъпа за поддръжка. Тя постоянно ни тегли назад и създава предпоставки за конфликти както във вътрешен, така и във външен план. Един
казионен куфар, в който
и най-напредничавият
администратор няма
особен шанс
Винаги съм смятал, че държавата трябва да съществува заради хората, а не обратното. Идеята за хуманност, отчетност и просперитет трябва да бъде втъкана в институциите на демократичната държава. А иначе всяка институция може да бъде превзета отвън. Въпросът е какво се случва след това. Може да се окаже, че всъщност институцията ни е превзела отвътре - корумпирала и смачкала, както неведнъж сее случвало в историята.
- Чакат ни избори след месец, нищо чудно и други след това. Къде ще се излее енергията на малкия човек - към старите играчи или към новите?
- Само Тангра знае... Гласуването у нас не е изцяло рационален процес. Хората се влияят повече от културните си предпочитания, отколкото от други фактори като партийни програми, интегритет или чисто минало. Тази тенденция всъщност се забелязва по цял свят. Изборите стават все повече заложници на културните войни, които се водят в обществото. В тях аргументите на разума са изтласкани на заден план. Много по-важни са емоциите и усещането за културна близост. Обществото ни е фрагментирано, владее някакъв трибализъм, който е продукт на социалните мрежи, но също така - на архаични модели, заложени в човешката природа. Уникално съчетание от модерни технологии и предмодерно мислене. В този смисъл за българските политици е важно добре да премерят посланията си, тъй като е изключено те да се харесат на всички. Трябва
добре да познават
границите на собственото си
електорално племе
Така например, ако заговориш на езика на националния популизъм, а твоето племе се дразни от тази риторика, рискуваш да се окажеш в ситуация “да изтървеш питомното, за да гониш дивото”. Въобще човек не бива да се прави на такъв, какъвто не е, защото племето го надушва. Друг е въпросът, че в такава раздробена среда трудно може да се постигне мнозинство, което да прокарва някаква по-кохерентна политика.
- Казвате в едно от интервютата си около “Мисия Туран”, че писателите са важни за социологията, защото проиграват в книгите си сюжети далече преди да се случат. Кои са вашите, които се вписват в тази толкова популярна наука, особено днес?
- Няма смисъл да ви разказвам сюжетите, които може и сами да прочетете. Ще отбележа само, че способностите на литературата да създава убедителни модели на действителността са изумителни и все още надхвърлят значително възможностите на изкуствения интелект. Човешкото въображение си остава най-мощният генератор на реалности. Тази уникална способност ни спестява усилието и болката да проиграваме реално всяка житейска ситуация и в крайна сметка ни е позволила да оцелеем. Ето например, аз съм ви спестил усилието да интегрирате древните българи, за да разберете, че това е абсурдно.
