Като слон в стъкларски магазин е отдавнашна народна мъдрост.
Въпросната метафора обаче отразява съвсем точно намесата на българската държава в управлението на родния ни футбол.
Става въпрос за последните, а и за предишните събития, свързани с ръководството на българския футбол. Именно държавата в лицето на премиера Бойко Борисов поиска през октомври 2019 г. оставката на президента на Българския футболен съюз Борислав Михайлов.
Между другото я получи, като вероятно единствената причина беше да не се стига до колизии, които биха били пагубни за състоянието и развитието на най-популярния спорт у нас. Заплахата беше неприкрита - ако Михайлов не се оттегли, държавата ще спре всякакви контакти с БФС.
Като цяло контактите са по две линии. Едната е детско-юношеския футбол, където наистина в последните няколко години се направиха доста неща, включително и бе организираното първото юношеско европейско първенство по футбол на наша територия в историята.
Втората е развитие на инфраструктурата, където общо взето нищо не се прави. България продължава да е вероятно единствената страна в ЕС, а може би и в света, която няма построен нов чисто футболен стадион (в това число и национален) от поне половин век насам.
Мисълта ми е, че през октомври 2019 г. Борислав Михайлов подаде оставка откровено под натиск на правителството по една-единствена причина - расисткия скандал по време на мача на националния отбор срещу Англия. И на петокласниците, които връщаха топките от пистата на стадион “Васил Левски” на милионерите от отбора на Гарет Саутгейт, им стана ясно, че на едни момчета с маски и качулки им беше наредено точно какво да направят, след което да се изнесат без никаква реакция от охрана или полиция.
Въпросът е, че тогава нито един юрист (а и не само юрист) - от същите, които сега се тупат в гърдите, че ФИФА и УЕФА са се сезирали и са попитали БФС защо Михайлов си е оттеглил подадената оставка, не попита на какво основание правителството на България се меси в работите на автономна организация, каквато е БФС. Просто тогава им беше удобно.
Сегашното положение обаче не е удобно за тях. Всъщност много неща не са им удобни, защото в тази ситуация се очертава да няма извънреден конгрес, а и за редовния ако досегашният президент в оставка се яви като кандидат (което не би било голяма изненада), има прекалено големи според душманите му шансове отново да спечели.
Не е лошо да се напомни кога за последно държавата (и партията - да не го забравяме) се е намесвала чак толкова драматично във футболния живот. Примерно след световното през 1970 г., когато във в. “Работничесто дело” се появява статията “Докога ще търпим недъзите в българския футбол?”
Там между другото се отбелязва, че “не бива да се отминава и фактът, че отрицателно влияние върху неговото развитие и възпитанието на състезателите оказват грубата намеса, запалянковщината, некомпетентните и субективни оценки и препоръки на отделни ръководни дейци. Има немалко факти, когато най-отговорни ръководители, в това число и министри, генерали, ръководители на ведомства, окръжни дейци и други, безотговорно се бъркат, дават “указания”, подменят треньорите и специалистите, сковават тяхната инициатива и понижават авторитета им пред състезателите, фаворизират един или друг футболист.”
Следващата подобна намеса на БКП във футбола е през 1985 г. След срамните, пак според “Работническо дело”, сцени във финала за купата на България ЦСКА “Септемврийско знаме” и “Левски-Спартак” са разформировани и преименувани, Българската федерация по футбол - преобразувана във Българския футболен съюз, а националният отбор не помирисва 8 години голямо първенство.
