Ако партията на Слави се отметне, скоро ще изчезне
Докато следвах, попаднах на една книга от Борис Успенски – семиотик и структуралист от авангардната школа в Тарту. В нея той разработва темата за “перспективата” в литературния текст, която по много признаци съвпада с перспективата в изобразителното изкуство.
През лятото на 1989 г. се заех да сравнявам чисто вестникарската технология на “Ню Йорк Таймс” с тогавашното “Работническо дело”. И веднага си припомних Успенски. Очевидно бе, че онзи вестник е в права перспектива, а нашичкият – в обратна, което е културният код на ранния феодализъм. А и на пропорционалния вот.
Права перспектива е това, което ни учат в час по рисуване.
Да вземем една квадратна кутия – всичките ѝ страни са еднакви. Обаче рисуваш по-близката по-голяма, а далечната - по-малка. Така човек го вижда, така го рисува.
В ранната средновековна икона е точно обратното - близкото е дребно, а далечното е огромно. Това се нарича “обратна перспектива”. Не си ти този, който гледа – тебе те гледат. Художникът, творецът на твоето битие, е някъде горе в небесата и от там те рисува.
Този обратен код следваха вестниците преди 10 ноември, а и доста след това. Той налага представата, че читателят е крепостен селянин и няма своя воля. Не трябва да го обслужваме, а да го просвещаваме. Субектът, творецът на демокрацията е там горе и от него струи светлина.
На този принцип се изграждаха предишните вестници - постановленията и решенията бяха най-отпред и огромни, а новините – дребни и отзад. Наопаки бе и структурата на времето - настоящето бе свито, докато героичното минало и светлото бъдеще бяха раздути като дирижабли.
Същото е и в иконите. Картини със сцени от всекидневието се появяват доста късно и църквата хич не им се радва.
И тъй като вестниците преди 10 ноември скриваха настоящето отзад, народът започваше да ги чете от последната страница, а до първата изобщо не стигаше. Там нямаше какво да чете.
Написах в този дух една дълга-предълга статия и Продев я пусна във в. “Народна (все още) култура” след 10 ноември. После ме покани заедно да превърнем “Дело” в “Дума”. “Искам да направиш това, което си написал в оная статия”, каза той. Направих каквото можах, “Дума” изби рибата през 1990 година, но все пак един партиен орган винаги е наполовина феодален.
Затова съм вечно признателен на Блъсков, че ми даде възможност да си приложа кода в “24 часа” и не ми се месеше първите 2-3 години. Правата перспектива направи вестника №1 по тираж в рамките на броени дни и докара много пари. То е все едно на пазара да пуснат дънки “Левис” вместо дочени гащи марка “щастливото овчарче”, с които тогавашната ни манифактура се опитваше да даде отпор на западното влияние.
И днес се чудя – какво им пречеше да пуснат дънки като хората? Много просто - същото, което пречеше да пуснат вестници като хората. Обратният ракурс.
Заради този код още от самото начало в. “24 часа” взе да натиска властта да приеме мажоритарната избирателна система, а тя дърпаше наобратно заради обратния код. И тук няма никаква идеология. Ние искахме да пуснем на пазара такъв продукт, че да го купи клиентът. За целта проявихме интерес към неговия вкус.
30 години социология неизменно показваше, че народът иска точно това, което пожела на референдума – чист и свят мажоритарен вот. Всеки от политическата класа винаги го е знаел, но какво ѝ пука? Нейният ракурс е обратният. Но на тях народът не им плащаше, те вземаха от него. А на нас ни плащаше, като купуваше новия брой. Затова и ние четяхме социологиите, но не за да излъжем народа, а за да го обслужим по-добре. И той да ни купува вестника.
Политическата класа, естествено, продължи с обратния ракурс, тъй като бе стъпила здраво в идеите на научния комунизъм. Когато елитът спуска надолу списъци с депутати, ракурсът е феодален. През Ранното средновековие това е ракурсът на кралете и херцозите, в наше време – на олигарсите и мутрите. От горе на долу. Ако не се лъжа, през 1991 г. “24 часа” публикува поименен списък на новите депутати седмица преди изборите и той се оказа 95% верен. Е, какво е решил избирателят тогава? Само е кимнал послушно.
Днес той има право на незначителни корекции, които нищо не променят, но затова пък превръща гласуването в лабиринта с минотавъра. Дори самата сложност на последния вот показва феодално презрение към клиента.
Както една сграда стои върху своите основи, така и в. “24 часа” стои върху каузата за мажоритарния вот - защото това е каузата на клиента, а с това и на модерността, либерализма и демокрацията. Е, пускаме и обратните мнения, защото това също е в духа на модерността.
Но аз съм щастлив всеки път като видя, че някой млад колега остава верен на културния код на вестника. Последния път това бе статията на Слави Ангелов: “Партийците проспаха референдума, затова сега ядат шамарите”. Така ми хареса, че отворих една бутилка.
В тази статия не се визираше партията на Слави Трифонов, а губещите в новия парламент. В този момент “Има такъв народ” бе народен победител, пресен-пресен от битката.
Уви, онзи ден Тошко Йорданов изпусна
едни думи, които
може да му пратят
партията в архива
Попитаха го за мажоритарния вот – каза, че сега не му е времето. Нямаме мнозинство.
Пак отворих една бутилка.
По-горе обясних, при феодалното мислене настоящето изобщо не съществува. За 30 години преход всички политолози декламират: “Сега не му е времето! Народът не е готов! Не е изграден новият човек!”.
Това им е винаги на устата, защото
всички са стъпили
върху фундамента
на научния
комунизъм
и не могат да се отърват от кода на “Работническо дело”. Народът все няма право на мнение, все неговото не е на дневен ред, все ние горе сме мъдрите.
Силно подозирам, че и партията на Слави се съветва с някой научен комунист, който ласкаво я потупва по гърба по пътя към гробищата.
Кодът на “24 часа” е – тук и сега! Сега му е времето! Затова аз бих препоръчал на “Има такъв народ” тук и сега да внесе законопроекта за мажоритарен вот в 2 тура, пък каквото става – да става. Нищо, че има едва 50 депутати. ГЕРБ вече го внесе със своите 75. Ето ти мнозинство от 125. Ако Бойко Борисов блъфира, какво от това? Вашите карти са по-силни. Ако ГЕРБ се отметне, печели “Има такъв народ”. Ако не се отметне, печели цял народ.
Ако пък “Има такъв народ” клекне на блъфа – губи само себе си.
