Днес има същата нужда, но няма същата медийна среда
“24 часа” на 30 години! Кой можеше да повярва в онази бурна пролет на 1991 година, когато тръгна най-малкото вестниче на планетата и в коридора му щъкаха юноши с вчера набол мъх под носа, пресни-пресни от студентските стачки.
Синът ми беше на 12 години и искаше маратонки. Казах му - няма да ти ги купя, изкарай си ги сам. Всяка сутрин той получаваше по 100 бройки от вестника, заставаше на едно кьоше и ги продаваше в рамките на половин час, но задържаше само 12-те процента уем.
В един момент мургавият продавач на сергията до него взе да му се заканва. За да има мир, взех да давам по 200 бройки, сто за оня. А защо оня нямаше свои бройки? Ами защото държавната фирма за разпространение (РП, галено – “Реп”) отказа да взема “24” и да го продава! Представяте ли си - най-търсеният вестник, номер едно на сергиите, най-големите приходи, а фирмата за разпространение не го ще!
Така се роди частното разпространение, което по-миналата година бе самоубито.
За разлика от “Кока-Кола”
аз не крия формулата
в тайна
На всеки юбилей съм я писал тук, даже ми омръзна. Сега ще се спра само на една нейна съставка - свободната платформа за различни, често противоположни мнения. Както биха казали музикантите и литераторите – “полифония”.
По онова време нямаше интернет, а телевизията бе само една и козируваше. Цялата война за мозъка на народа се водеше от 2 вестникарски бункера- “Дума” и “Демокрация”. Всички други газети не улучиха ваксата и станаха излишни.
В резултат от тази вестникарска манихейщина населението се раздели на две враждебни тълпи и започна да се замеря с каквото падне. Огромният компресор на партиите помпаше омраза в задника на своя актив. Приятелства от детинство се разпадаха заради бащите. Съпрузи се развеждаха заради дедите. Греховете на историята възникнаха от гроба и хванаха народа за шията.
Лицемерието проби тавана
и извиси ръст
над слисаната родина. Пребоядисването стана професия. Комсомолски секретари се събудиха върли антикомунисти, шестаци застанаха на синята барикада като сини санкюлоти и якобинци. Един, който бе хем комунист, хем син на партизанин, хем шестак, измисли знаменитата карта с черепите. Не казвам кой е, защото е културен човек. И когато народът се умори от скандала, настъпи моментът. Тогава подаде глава нашето малко вестниче, което сложи отпред безпартийните и безкоментарни факти, а в средата – различните и противоположни мнения. Просто като Колумбовото яйце, но друг не се сети. Всички други бяха верни на своята кауза. Щом народът взе да чете само “24”, страстите утихнаха, съпрузите се събраха и приятелствата се възстановиха, а партиите се прегърнаха в съпружеско програмно правителство.
Пак повтарям – тогава друга трибуна нямаше, имаше само два вестника. И изведнъж възникна трети. И всичко се промени.
Днес политическите
страсти малко
заприличаха на 1990 г.,
макар че втория път е комедия. Медийната среда обаче е принципно различна. Вестниците се свиха и минаха на втори план. Интернет сайтовете пък се издържат я от партии, я от фондации, я от каузи, от които излизат пушек и дим. Едни бълват простотии, други са висококултурни, но едно ги свързва – всички те са монологични. Само една гледна точка. Един сайт – една кауза, един ритъм и един барабан.
Защо стана така? Ами много просто – когато читателят не плаща, спонсорът поръчва музиката. А спонсорът си има своя кауза.
Но една топлинка сгрява пенсионерските ми кости днес. И тя е, че “24 часа” си остава и обективен, и полифоничен - както в онези ранни години. Затова и запазва присъствието си в сравнение със своите връстници.
И затова винаги има сайт, който да го плюе. Щом те има – имаш и душманин. Погалете го по главата.
В ранните вестникарски времена НС на СДС, “Демокрация” и видните седесари взеха да тръбят, че в условията на демокрация само партийните органи имали място под слънцето. Продев, когото много уважавам, също им пригласяше с половин глас. Според синия орган всички частни вестници – “24 часа”, “Труд” и “Стандарт” трябваше да се закрият. На един син предизборен афиш през 1994 г. трите вестника бяха зачертани с дебели четки, натопени в катран. Като чета как днес са ни класирали по свобода на словото, умирам от смях.
Бившият комсомолски секретар на БТА, който също мина през “Демокрация”, а в оная епоха водеше предаване в единствената телевизия, ги накъса и ги сготви в тенджера. От нея се вдигна синя пара. Тъкмо да ги изяде, и епизодът свърши. Така СДС се гръмна в десния долен крак и подари на БСП пълна победа. С което пък започна червената катастрофа…
След Виденовия апокалипсис партиите поумняха, спряха да се дърлят с истинските вестници, а органите им се спаружиха в партийните гащи. Но днес
тяхната погребана злоба
се е преродила в някои
димящи сайтове
Не всички, само някои. Няма да ги именувам, те си знаят.
Аз лично обичам всички медии. Едни ме информират, други ме забавляват, трети ме дразнят, четвърти ме остават безразличен. Уважавам ги всичките, хората си изкарват хляба.
Уви, днес вече не може да има доминиращ вестник.
Малко хора четат на хартия, спасяваме гората. Утре малко хора ще ядат месо и няма да има крави. Но би било чудесно, ако духът на ранния “24 часа” можеше някак си да се превъплъти в електронните медии.
Ще дам прост пример. След като партията на Слави постигна колосален и небивал исторически успех, едни умни глави окупираха ефирите и кабелите, за да предупреждават от сутрин до вечер каква смъртна опасност е мажоритарният вот. И никой, ама никой не бе поканен да обори несъстоятелните им аргументи!
Трябва ли да напомням, че три четвърти от народа гласува за този вот?
Оказва се, че националните медии пак са се обърнали със задник към нацията, точно както през бурната 1990 г. Аз, разбира се, не виня колегите - знам, че те копнеят да бъдат добри българи. Просто властите, собствениците и фондациите им слагат чиповете. Я си нарушил табуто, я си изхвърчал. Ако можеше поне шефовете на държавните медии да се избират пряко от нацията, сигурно духът на ранния “24 часа” щеше да възкръсне в микрофоните.
Затова призовавам хората да не попържат колегите, а по-често да отварят страниците на своя стар приятел. И ние сме грешни, но си признаваме. Някои статии може да ви харесат, други да ви възмутят, но иначе нямаше да има полифония. Такъв е жанрът. То е като да сравняваш монолога на “Хамлет” с многогласието на “Братя Карамазови”.
Читателят на “24 часа” е интелигентен, чел е и двете.
