Според тях винаги
обществото е сбъркало
и трябва повторение,
за да се поправи
България има една класа от общественици (и аз принадлежа към нея). Преобладаваща нагласа сред класата на обществениците е, че нещата не са станали както трябва и трябва да се направят наново.
Много политически партии се провалят, защото са жертви на тази нагласа. След всеки избор те се захващат на първо място с оспорване на резултата. Било защото някой е купил гласове, било защото автобуси са докарали хора от Турция, било защото е очевидно, че хората не са гласували като хората, объркали са се и трябва пак да гласуват.
Обществениците са несъгласни с обществото, защото обществото не знае кое е правилно и кое не. Да перифразирам Маргарет Тачър: “Няма такова нещо като общество, има общественици”.
Обществениците не забелязват, че по-малко от половината общество с право на глас не гласува. Обществениците не забелязват, че негласувалите имат причина да не гласуват, а гласувалите имат някакви свои причини да гласуват така. Обществениците са гневни, защото обществото не знае какво прави и не ги слуша.
Доминиращата нагласа на обществениците води до там, че основен политически инструмент у нас е “вотът на недоверие”. Щом политическите общественици влязат в парламента и веднага започват да организират вотове на недоверие, вместо да се замислят защо не са спечелили изборите и какво да направят така, че да имат по-добър шанс следващия път.
Обществениците са носталгични. Те се делят най-вече по това от каква носталгия страдат. Едни страдат от носталгия по близкото минало.
Други страдат от носталгия по далечното минало. Трети страдат от носталгия по никога не съществувалата Санстефанска България.
Четвърти страдат от носталгия по родината. Пети страдат от носталгия по чужбина. Тези носталгии ги разделят и те се борят за това чия носталгия е по-хубава носталгия и коя носталгия трябва да определи кой ще е президент, кмет или министър-председател.
В битката на носталгиите обществениците забравят за обществото, за това, че обществото малко се вълнува от тяхното мнение, че по-малко от половината от това общество в крайна сметка пряко сили отива до урните и гласува за по-малко несъстоятелната носталгия.
А в същото време има неща за вършене. Но това не е работа на обществениците - по медиите, в парламента, по кабинетите. Работата е за обществото. Обществениците имат по-важни задачи. Носталгични и недоверчиви.
(От фейсбук)
