Тайната на топкулинаря за вкусен живот е да инвестира в свободното време, но не забравя да харчи пари и за себе си
- Г-н Бъчваров, отбелязахте 51-ия си рожден ден на 1 март. Малко преди това ми казахте, че за разлика от юбилея си миналата година, ще празнувате с по-малко хора. Успяхте ли да изпълните плановете си?
- Да имаш рожден ден, е много хубаво и весело. Някои се потискат от това, други се скриват, защото остаряват с една година. Фактите са си факти. За съжаление, обратен часовник все още не е измислен. Аз събирам весели дружини, с които шумно посрещах предните си годишнини. С това съм известен, правил съм страхотни купони и партита. Някъде в началото на февруари започвам да прозвънявам приятелите си. Знаят, че ги каня за голямо джамборе. Когато човек прави рожден ден, съвременните методи може да са много оригинални, но не работят. Хората са прекалено разсеяни - кой прочел поканата, кой я забравил. В това отношение съм много олдфешън. Винаги прозвънявам приятелите си. Миналата година завъртях повече от 1000 телефона и дойдоха около 1000 човека на моя рожден ден. Стисках палци през цялото време да няма нито един случай на COVID, защото тогава светът жужеше в неяснотата около агресията на този вирус. Всички мои приятели казват, че след партито светът не е същият. Буквално след няколко дена удариха и първите случаи. Така или иначе, в момента не е редно човек да прави такива джамборета. Събрах 12 смели приятели, с които направих, ако може да се каже, събиране, позволено от закона.
Ние имаме няколко принципа - да не се говори за работа,
телефоните да се оставят
настрана, защото те са враг
номер едно на добрата
храна
и разговор. Всяко едно позвъняване унищожава духа на трапезата. В това отношение съм безпрекословен, както и за включването на телевизор. Ако човек се е събрал с приятели да зяпат мач, е едно, но яденето с лъжица с вперен поглед в синия екран е принцип, който не позволявам и на дъщерите си. (Ружа и Далия са близначки, родени в края на август 2017 г. - б. а.) Няма детски филми, няма новини, когато се седне на масата, всички консумираме храната.
- Вие и жена ви Мария минахте през COVID-19. Как го изкарахте?
- COVID-19 в началото ме стресна, защото съм баща на две много млади момичета и защото опасността е реална. Тя не е на друго място и не се случва на други хора. Аз бях 90% сигурен, че съм с вируса, след като ми звъннаха, че съм контактен с човек с положителна проба. Нямаше как да се измъкна, леко съм карък, признавам си, и съм боледувал от най-различни смешни и странни болести, тъй като съм пътешественик. По света не можеш да си винаги защитен, защото ще се превърнеш в един мяукащ и пискащ, и оплакващ се, и пипащ всичко с ръкавици човек. Това е нелепо.
COVID хванах в периода, когато карантините бяха най-дълги, посткарантинният период също. Живях със семейството си в изолация почти 40 дни и въобще не съжалявам. Разбира се, когато си в малки пространства с много хора, винаги има някакви искри на трясъци и малки скандали, но те се преживяват. Всъщност прекарах 40 незабравими дни с децата - четяхме книжки, играхме на най-прости игри. Стараех се да не гледат по цял ден телевизия, защото медиите са носители на много негативна енергия.
- Вие сте от стар театрален род. Завършили сте НАТФИЗ. Как така се запалихте по кулинарията?
- Това е съвсем естествен път на тези бохемски, артистични среди, от които произлизам. Винаги във фамилията ми храната е била много важна и притегателна сила. На нея се е обръщало специално внимание. Вечерите или съботно-неделните събирания бяха големи празници. Сега моето младо семейство е задружно и готино, но в един момент възрастните пооредяха. През годините се събираха големите компании около майка ми - целият артистичен свят, който, за съжаление, вече си отиде. Те идваха вкъщи и преди репетиции, и след представления. Разбира се, аз чиракувах при майка ми с онези възможности, които имахме в социалистическото минало. Тя беше много гостоприемен човек и беше известна кулинарка в средите.
Част от нещата, които
поднасяше на своите
приятели, до ден днешен са
сред златния ми списък
с вкусни ястия, които поднасям и на моите компании. Така че по съвсем естествен начин детето Ути се научи да готви. Държа да направя уточнение като човек, който е завършил театрална критика. Правя предаване, в което съм самият себе си. Не играя никого, не се представям за нещо, което не съм. Аз съм Ути такъв, какъвто ме виждате.
- Вашите две дъщери - Ружа и Далия, са още мънички, но вече проявяват ли артистичните заложби, характерни за фамилията ви?
- Еднакво тъжни, смешни и нелепи винаги са ми били амбициозни родители и истерични деца, които позволяват да ги вкарат в тази мелница да бъдат известни, гениални, единствени и най-добри в нещо. Тези родители в даден момент трябва да бъдат съдени от комисия за защита на детето, защото виждаме какви тъжни последствия се появяват у децата им. Искам да предпазя моите дъщери от това някой да им внушава, че в нещо са най-добрите, най-красивите, най-очарователните... Думата “най” в моята ценностна система е, не казвам изключена, но много предпазлива. Наскоро един мой колега готвач се обяви, че е най-добрият в правене на определено нещо, което е нелепо. Как може човек да каже в кулинарията, че е най-добрият? Може да има най-добър финансов резултат. В кулинарията, в красотата, в литературата няма точни критерии. Затова искам моите деца да не растат с този харпун, опрян във врата им, и да си мислят, че непременно трябва да станат актриси или да готвят гениално.
Когато бях тийнейджър, компютрите навлизаха в нашия жив свят. Майка ми реши, че ще ме даде в едно училище. Аз съм завършил техникум по автоматизация и електроника. Бях добър по математика, учудващо за вярването, че артистичните среди са пълни двойкаджии по точните науки. Оказа се, че стихията на тоците - средни, високи, ниски - не е моята страст. Впоследствие съвсем по естествен начин влязох във ВИТИЗ. Опитвам се да възпитам дъщерите си именно по естествен начин да обичат, а не някой да им обясни как се обича.
Понякога майките и бащите имат изключително лош вкус. Не цитирам семействата на батките и на неделните анцузи за мола. Смятам, че това е тежък синдром във възпитанието на едно поколение, което идва, и аз не искам моите дъщери да страдат от комплекси затова, че нямат анцуг за мола. Не, нямат и всъщност не ходят в мол. Това е част от културата ми, защото вярвам, че той е една изкуствена действителност, едно меле от хора. В мол ходя просто защото там има прекрасни фитнеси и басейни, има хубави книжарници и все още киносалони, но не прекарвам половин ден там, защото, първо, няма кого да срещна, и второ, смятам, че е загуба на време.
- Вие колекционирате чашки за ликьор. Какви са останалите ви хобита?
- Смятам, че имам една от големите колекции чашки за ликьор. Ето, думата “най” не я употребявам. Мои приятели, ходейки в чужбина и завирайки се във вехтошарници и малки антикварни магазинчета или ровейки в долапа на село, виждат някоя чашка, останала от роднините им, и ми подаряват единични бройки. Аз не събирам цели комплекти, защото е много скучно да имаш 6 еднакви чашки. Аз имам 500 различни. Да ви се похваля, един мой приятел преди време замина на експедиция в нашата база на Южния полюс. Получих снимки от това как пингвините са почти пристрастени към моя ликьор, който наливам в тези чашки. Умряхме от смях. На базата почти до Южния полюс на 3 март пиха от моя български ликьор.
Голямото ми хоби са пътуванията, признавам си - отиването на места, където масовата туристическа индустрия трудно би ти позволила да отидеш. Тя те вкарва в Занзибар или в Доминиканската република, или на Малдивите. Отиваш на ол инклузив и си казваш: “Уау, това е раят”. Но извън рая има много места, до които този масов поток не те пуска. Аз съм колекционер на такива странни дестинации. Опитвал съм се да се кача на първенеца на Европа - Елбрус. Не можах и въобще не съжалявам, че не успях. Видях един велик изгрев, който идваше от изток, планината Тяншан, която отива може би до Хималаите. Аз съм от хората, които отидоха, пробваха и просто не можаха. Нямам тази свръхамбиция. Покрай лова, риболова и всякакви други туристически екстремни страсти, които имам - каране на сноуборд на диви места или просто пътуване из нищото, съм стигал почти до края на моя свят. Казвам почти... Виждал съм го как докосва хоризонта, което е страхотно.
- Пътуването е едно от най-хубавите неща, които човек може да направи за себе си. А коя е най-екзотичната дестинация, която сте посещавали?
- Човек в жизнените си цикли по различен начин изчислява екзотиката. Под нея обикновено разбираме жени, които танцуват със сламени полички и пеят песни с цветя. Мога да ви кажа, че едно от местата, на които усетих, че съм стигнал до моя емоционален досег с безкрайността, е, когато видях Охотско море от една от планините в Камчатка. Казах си: “Окей, време е да се връщам”.
Вълните на
Охотско море съм ги пипал,
ловил съм риба там, живял
съм в къщичка като
на Баба Яга в приказките,
които сме чели като деца. Всъщност съм си доставял цялото това удоволствие да се върна и като истински пътешественик да споделя тези мои спомени. Тъжното в забързания свят, без да се превръщам в мрънкало, е, че хората прекалено интензивно започнаха да пътуват и на мен ми липсват онези спокойни, дълги и красиви разкази от моето детство, когато пътуваха малко, защото не ги пускаха заради комунизма или желязната завеса. Приятелите на майка ми, които се събираха около онези маси, за които говорех, разказваха страхотно. Аз съм се учил от тях да оценявам пътешествието - от това как е тръгнал влакът на софийската гара до това как е пристигнал в Чикаго. Сега нито хората могат да разказват, нито слушателите са така добросърдечни, защото им звъни телефонът или бързат за някъде.
- По лична карта вие не сте Ути, а Петър. Как стана така?
- Петър съм, на баща си, незнайно защо. Явно не е надвил егото си. Кръстил ме е на себе си, въпреки че съм роден на 1 март. Вярвам, че понякога, когато хората са родени на определен ден, без да се сърди никой роднина, биват кръщавани на този ден. Пак хубаво, че се казвам Петър, защото гледам в детската градина на децата имената, които носят бъдещите жители на България. Те са световновъзприемчиви. За страната ни обаче са стряскащи. Липсва им жилка патриотизъм, жилка локален шовинизъм. Децата са с брутални имена като Кевин, Майкъл, Никол... Даже това са много меките примери за това какви изгъзици и какви нелепости има. Но да му мислят родителите.
Името ми е типично, не е
Петрони, Пиер или Педро.
Казвам се Петър.
Може би съдбата
ми даде името Ути
- Вие сте емблематично лице на първото българско кулинарно предаване “Вкусно”, което малко по-късно се преименува на “Бързо, лесно вкусно”. Как го създадохте?
- Скоро ще станат 25 години от предаването. 1997 г., април, беше първият епизод. Бяхме много горди като негови продуценти, защото бяхме на по 26-27 години с Нико Тупарев и останалите ни съмишленици - Димитър Митовски, Росен Цанков, Димитър Гочев. Емоционално предаването беше създадено от Нико, мен и майка ми. Даже тя го кръсти “Вкусно”. Много манджи се сготвиха оттогава, но смятам, че част от разковничето защо оцеля през всички тези години, е, че самият аз положих много усилия да не бъда заслепен от прожекторите, от преходността на славата, защото пред себе си имах примера на онези известни велики български актьори и режисьори, които идваха на трапезата на майка ми. Тя бяха много земни хора.
- “Черно пиперче” и “джиджавки” ли се превърнаха в запазените ви реплики?
- Аз само съм глашатай на тези фамилни наименования. Джиджавките бяха част от онези странни предмети, които се намираха в шкафовете на баба ми. Три-четиригодишен винаги ги изваждах и мятах в центъра на кухнята, за да си играя с тях. После тя трябваше да ги прибере.
Да кажеш “черен пипер”, е някак си много строго. С “черно пиперче” нещата стават по-уютни. Ароматът му се разнася навсякъде, въпреки че то не е панацея на готвенето. Много пъти са ме питали дали има нещо, което готвя без черно пиперче. Да, има много неща. По принцип е подправка, която е дошла от далечните страни. Керваните са го носили през Босфора и са го дистрибутирали из Европа. Пътят на подправките е част от историята на България. Ние не готвим с много от тях. Това е за добро и за лошо.
Многото черно пиперче например би прикрило недоброто качество на определен продукт. Човек трябва да е пестелив. Много от младите си мислят, че подправките или технологиите оправят всичко.
Ето, бяхме купили китайски
чесън и аз го изхвърлих в
ефир
Това е тъжно, не може в България да се внася такъв, който не знаем с какво е пълен. Едва ли някой го е проверил, идвайки тук, прекарал месеци наред в трюмовете на кораби. Нашата земя ражда прекрасен и вкусен чесън.
Продуктът е важен израз на грамотността и на достойнството не само на готвача, но и на консуматора. Той е този, който трябва да хейтне безличността на индустриалната храна. Човек може да направи простата сметка, че след като за един кренвирш се излъчва толкова реклама относно качеството му, а самият той струва 3 лв. на пазара, реално е под 1 лв. Правейки тази сметка по веригата, разбираш, че ядеш страхотни боклуци.
- Каква е вашата рецепта за вкусен живот?
- Инвестицията в свободно време. Човек винаги оставя семейството или близките си за по-нататък, защото сега има работа. Спомням си един мой приятел разпределяше така средствата си - 30% от печалбата оставяше за реинвестиции, за да върви бизнесът напред, 30% - настрана за черни дни, а 30% задължително изхарчваше. Човек трябва да харчи пари и за себе си, а не като чичо Скрудж, въпросния герой от филмите, който е много стиснат и все трупа в някакви долапи пачки, жълтици, акции, имоти и т.н. През годините, за съжаление, част от моите близки приятели залитнаха в прекалено агресивен момент на печелене, на сметкосъбиране и, естествено, започнах да губя връзка с тях, защото са обладани от тази страхотна болест. Човек трябва да си налага да харчи и за себе си и да избие от главата си чисто българските и балкански мисли, че децата трябва да бъдат натъпкани с апартаменти, бъдещи коли и имоти. Ти самият започваш да се ощетяваш, ощетяваш и миналото си, защото, когато обърнеш главата си един ден, трябва да осъзнаеш, че в нещо си инвестирал, а не просто си събирал сметки.
