Мечтата на моите родители беше един ден да се занимавам с опера, съжалявам, че не съм ги послушала, защото е божествено изкуство
Богдана Карадочева едва на 15 години става солистка на “Студио 5”. След година вече обикаля по турнета. На 18 г. взема първа награда на Международния фестивал за забавна песен в Сочи в тогавашния СССР. На 20 г. печели “Златният Орфей”, а председателят на журито Бруно Кокатрикс връчва и наградата на Асоциацията на френските музикални театри. Тя покорява не само българската сцена, но прави концерти и по цял свят. Пее заедно със звезди като Жилбер Беко, Шарл Азнавур, Адамо, Клиф Ричард, Жозефин Бекер.
- Вярно ле е, че пак пишете книга, г-жо Карадочева?
- Имам една книга, която излезе преди няколко години, Стефан също. Но сега
имаме предложение
да направим обща книга,
едната половина аз, другата - той. Може би ще се казва “Безнадежден случай”. Поживели сме, имаме много спомени и истории, които можем да разкажем. Би трябвало до лятото да стане.
Освен това имам желание, Васко Найденов също, да напиша книга за него. Той каза в едно интервю, че журналист трудно ще влезе в историите му, докато ние си знаем всичко и пред мен ще бъде истински. Познаваме се от деца, учили сме в едно училище, работили сме много заедно и сме пътували, били сме в Белгия, Канада, къде ли не... Сега обаче прави ремонт и трябва да го хвана да не е ангажиран, да седнем, да си сипем по чаша бяло вино и да си говорим.
С него не може да не се чуем поне три пъти на ден. Толкова много го обичам, изключително талантлив. Навремето наричаха Жилбер Беко “господин 100 хиляди волта”, но мога да кажа, че Васил е “200 хиляди волта”. Той е дарование, присъствие, става съавтор в песните. Много добър, на него мога всичко да му разкажа.
- С кои други ваши колеги поддържате близки приятелства?
- С всичките си колеги съм в много добри отношения. Бяхме поколение на певци, които много работехме, много пътувахме и пеехме наистина. Чуваме се често с Лили Иванова, тя има също невероятно присъствие, много я обичам. Навремето бяхме изключително близки с Боян Иванов, Борислав Грънчаров, моите приятелчета, които ми липсват.
- Когато се събирате, как минават вашите вечери?
- Много хубаво, пеем, говорим, спомняме си, смеем се.
- Започнали сте да се занимавате с музика на 14-годишна възраст. Как се насочихте към сцената?
- Пея от дете, винаги много съм обичала операта. Родителите ми също бяха големи почитатели на това изкуство и ме водеха на опера от съвсем малка. Но тогава не пускаха деца под 7-годишна възраст
и ме вкарваха
през оркестрината
благодарение на приятелите на баща ми - Руслан Райчев, Асен Найденов, Атанас Маргаритов и т.н. Слушах захласната. Мечтата на моите родители беше един ден да се занимавам с опера, съжалявам, че не съм ги послушала, защото е божествено изкуство.
Отидох на един концерт на “Студио 5” в БИАД и тогава излязоха на сцената Стефчо Воронов, Пепа Николова, беше много интересно. Казах си: “Това е!”, за ужас на майка ми, която на трийсет и няколко години получи хипертонична криза от ужас. Станах солистка на “Студио 5” и на 15 години имах по два концерта в събота и неделя. На 16 г. вече бях по турнета. Имам една снимка - прекрасен спомен от Венчето Коканова, която беше конферансие на концертите. На нея тя ми написа: “Да живее музиката, да живеят песните и твоите 16 години”. Бях най-малка и тя ми гладеше роклите, правеше ми косите.
- Налагаше ли се по време на турнета с вас да пътува някой от родителите ви?
- Не, създател на “Студио 5” беше Вили Казасян, който се познаваше с майка ми. Имаше още един възрастен музикант - Илия Михов. И двамата ѝ казваха: “Бъдете спокойна, тя е сериозно момиче, не се страхувайте, за нея музиката е важна”.
- През годините сте работили с големи световни имена. Как се случваше това по време на социализма?
- Аз съм от семейство, което не беше благонадеждно, и благодарение на моя любим приятел Емил Димитров ме пуснаха да пътувам. Явявах се на прослушвания, конкурси и пях наистина на големи сцени. Можеше кариерата ми да е друга, но съм благодарна на Господ за това, което имам.
- От кого от големите изпълнители пазите най-вълнуващ спомен?
- Има страшно много световни певци, които харесвам, на които съм се възхищавала. Пораснала съм с френска музика - Едит Пиаф, Шарл Азнавур, Беко, Жулиет Греко.
Те са училище
за достойно поведение
и собствен стил. Много съм щастлива, че когато Шарл Азнавур имаше концерт тук, успях да отида, на такава възраст такова присъствие, сериозно отношение към това, което прави.
- Сега сякаш го няма това ниво на нашата сцена, което имате вие.
- Има много талантливи хора, с гласове, с мислене. Може би повече трябва да обръщат внимание на стила си, на присъствието, което трябва да е запомнящо се, дори като визия. Много голям проблем при тях са текстовете. Песента е послание.
- Помните ли как се запознахте с Емил Димитров, с когото сте били изключително близки приятели?
- Приятели завинаги! Знаех го и му се възхищавах. Когато спечелих “Златният Орфей”, първата телеграма, която получих, беше от Емил: “Браво! Гордея се с теб! Чакам те вкъщи”. И когато се прибрах в София, той веднага ми се обади. Между нас стана химия, веднага разбрахме, че сме приятели. Започнахме да пътуваме на турнета по три-четири месеца - в Съветския съюз, в Полша, в Париж бяхме много време.
- Какво беше усещането български изпълнител от соцлагера да пее зад желязната завеса, и то не къде да е, а в Париж?
- Възпитана съм франкофонски. Вкъщи много се говореше за Париж. Имах фантастичен учител по френски, разказваше ми много и с него знаехме даже кварталите и улиците. Влюбих се в този град и сега е така. Но за голямо съжаление вече не е това, което беше преди години. “Шан-з-Елизе” беше най-елегантната улица в света. Сега е претъпкано с хора, опашки за чанти... Който е усетил аромата на Париж, никога не го забравя. Мирише на Сена, “Житан”, на много ароматно кафе, на порок даже.
- Руската публика е много щедра като емоция, какво виждахте вие от сцената?
- Невероятна е наистина. Посещението на концерт или някакво друго събитие за тях е празник, за който се подготвят. Правило ми е страхотно впечатление, че през зимата ходят с дебели ботуши, оставят ги на гардероб и от пликче си вадят елегантни обувки. Направили са си косите, дошли са да преживеят празник и това по някакъв начин се прехвърля и върху артиста. Получава се страхотна връзка. Освен това те са музикални и разбират това, което гледат и слушат.
- Кога сядате да пишете текст на песен?
- Мога да напиша текст за някого, който ми е приятел и го обичам. Още с Емил Димитров сме правили “Вече всичко свърши” и “Звучи в мене музика”. Имам няколко - “След края на света”, “Старата любов”, “Едно море” на Васил Найденов. Не мога да напиша стихотворение,
но мога по музика
да създам текст,
което пък за поетите е много трудно.
Много работим с фантастичната Маргарита Петкова, моя любима приятелка. Тя си написва стихотворението, това ѝ е дадено от Бог. И аз ѝ казвам, че ми трябва припев, а тя припада: “Как така припев?!”. И така от всичките думи трябва да се извлече нещо, което ще се запомни. С нея имаме много силна връзка, когато се гледаме в очите. Тя ме пита: “Това хубаво ли е?”, отговарям: “Отвратително е. Но другото е прекрасно”. (Смее се.) Марги е страхотна!
- Кой е последният текст, който написахте?
- Не го знам наизуст, но е интересен. Написах го преди няколко месеца, но го дооправям. Не знам дали ще го запишем като песен. В изкуството никога не можеш да кажеш, че нещо ще стане. Например песен, на която най-малко сме разчитали, се е случвало да стане хит.
- Коя например?
- Много са. Едно време Тончо Русев ми дава песента “Остаряваме бавно”. И вътре има: “Едно старо момиче почва в мен да личи...”, Стефан изпява: “Вече май наближавам 35”, а ние тогава бяхме около 30-те. Обадих се на Недялко Йорданов, който е автор на текста,
и го попитах какво е това
старо момиче
Исках да пея нещо друго, за младо момиче... (Смее се.) А той ми каза, че това ще остане във времето. И беше прав.
- А мислили ли сте да съберете текстовете си и да ги издадете?
- Чак пък толкова. По-скоро в книгата най-отзад ще сложа няколко.
- Как мина последната година за вас?
- Тъпо, затворени, безперспективно. С приятелки си говорехме само коя какво е сготвила. Имам приятели, които не съм виждала цяла година. Аз съм вярваща и не съм толкова страхлива, казвам си, че всеки си има момент, час, в който свършва, каквото Бог е решил.
- Кога влизахте в студио за последно да записвате?
- Преди две-три години. Уморих се за толкова години и не знам какво точно трябва да се изпее днес. Оня ден по телевизията даваха концерт “Честита свобода”, в който участвахме с Васко. Изпях една песен, която много обичам, но хората не са я чували, защото радиата не въртят нашите изпъленения. Една редакторка каза: “Стига, дайте път на младите”. Ама ние не им пречим. Текстът е много хубав, той е на Маргарита. Припевът е:
Хей, хора, всичко е толкова просто,
ако сами си помогнем,
ще ни помогне и Господ.
- Баща ви е бил търговец, вие имате ли търговски нюх?
- Никакъв, точно обратното. Ако имам два лева, ще изхарча два и двайсет. Баща ми е бил много голям търговец. Скоро четох мисли на Буров за него, колко е бил способен. Много се развълнувах, веднага се обадих на брат си.
- С какво се занимава съпругът ви Стефан Димитров напоследък?
- Той написа една невероятна музика по “Майстора и Маргарита” - “Сънят на Пилат”, и още в началото реши, че ще е балет. Сега една много известна руска трупа иска да направи постановката.
Надявам се да
стане нещо знаменито
Миналата година музиката бе представена в зала “България” под диригентството на Любка Биаджони. От трупата трябва да дойдат в България най-късно до месец, за да започнат да работят.
- Спорите ли, когато работите с него?
- Винаги. Аз казвам, че нещо не ми харесва, той затваря пианото, аз се махам, после започваме да се убеждаваме един друг и на финала обикновено той е прав.
- Колко големи станаха внуците ви?
- Единият е на 11 г., другият е на 9 г. Вчера се видях с тях, много са сладки, забавни и много умни.
- Влизате ли в ролята на контролиращата ученето баба?
- Много ми се иска, но не се получава, защото не ми се подчиняват никак. Странна ми е системата на обучение. Днешните деца не знаят “Опълченците на Шипка”. Аз го помня от училище, даже им го рецитирах и те се изумиха, че е много дълго.
- Достигнали сте върха на българската сцена, навън сте пели в десетки държави със световни звезди. Но не сте искали синът ви Лъчезар Аврамов да се занимава с музика, защо?
- Не че не съм искала. Напротив, карах го да свири на пиано, той категорично ми отказа, беше в първи клас. Казах му, че един ден ще ми се сърди. Той написа с “у”: “Убещавам, че няма да се сърдя на майка ми”. След това обаче сам започна да се образова музикално, свири и пее вкъщи. Когато правят купони, знам, че забавлява приятелите си.
Той се занимава с кино, направи много добър филм - “Снимка с Юки”, който получи много международни награди. Но тук не се пише за тези неща- по-интересно е, ако някой си скъса панталона или нещо подобно. С Дими Стоянович направиха сценарий за друг филм, този път черна комедия. Но чакат мерките да се поотпуснат, за да направят представяне.
