Поетесата Маргарита Петкова: Как на шестия етаж се събличат години

Поетесата, наричана "богиня на любовната лирика", на 21 февруари има рожден ден

- Г-жо Петкова, благодаря ви, че ни приехте във вашия дом, пълен с книги, спомени и сувенири. Предполагам, че всяко нещо тук около вас има своя история и свое вдъхновение.

- Общо взето, да. За мен най-важното са книгите ми, защото помня всяка една от тях (а те преливат от рафтовете по стените - б.а.), как съм я купувала, всяка една от тях съм чела, разбира се. Картините си обичам много... Изобщо това е моята къща такава, каквато е, но тя е моята къща. Тя си живее нормално... И аз в нея - сред моите книги, картини, приятели...

- А къде е рафтът с вашите книги?

- О, те са някъде тук, отзад...

- Не ги държите на “една ръка разстояние”. Колко стихосбирки станаха?

- Ай, честна дума, не знам. 15-16... (Колебае се) Наистина не знам.

- Не ги броите...

- Не. Едно време си пишех стихотворенията в тетрадка с номер, но някъде след 300 прецених, че е много олигофренско... да се брои.

- Но ви предстои нова книга, как ще се нарича тя, макар да не знаете коя е поред?

- “Шест етажа без асансьор”.

- Е, вие си имате, качихме се с него до тук...

- Да, и аз живея на шестия етаж (Смее се - поетесата има апартамент в кв. “Надежда” - на този етаж има асансьор - б.а.) То си дойде заглавието само. Чакам я да излезе.

- Защо на шестия етаж се качихте? И то пеша?

- Оказа се, че там ми харесва.

- Вие ни казахте няколко реда от емблематичното си стихотворение “Барабар Петкова с мъжете", а на шестия етаж какво се случва (четете по-долу цялото стихотворение - б.а.)?

- На шестия етаж се случват най-хубавите неща. Пак повтарям, както виждате сама, аз живея на шестия етаж.

- Как усещате болките на хората?

- Не знам. Аз мога само за себе си да говоря. Да, аз съм контактна личност, аз мога да усетя настроенията, радостите, болките на другия в разговор. Може би защото към всеки човек тръгвам с добронамереност и тежко на тези, които предадат тази добронамереност. Тогава ставам много лоша.

- И уютно ли живеете? Уютно със себе си, в дома си, със света?

- Да, винаги съм в мир със себе си. Затова следя най-много и не допускам някой да наруши вътрешния ми мир. Най-вече аз самата да не си го наруша.

- Макар че ние, от “24 часа”, вестникът, на който вие сте любим автор, често да го нарушаваме със злободневни въпроси. И да ви караме да пишете от днес за вчера...

- Аз така или иначе, преди да ми се обадите, вече съм се замислила над тези въпроси и затова просто сядам и написвам своето мнение. Ако то не съвпада с политиката на редакцията, аз няма да го променя. Дори за вас! Пак не нарушавам своя вътрешен мир. Това пак е съгласие със самата себе си.

- Преминахте през изпитания, които не пожелавам на никоя майка. Изгубихте дъщеря си. Често говорих с вас тогава, когато се борихте за живота ѝ, имахте висок дух, борбеност, каквато имаше и дъщеря ви Надежда. Как? Как? Как? Успявате ли да го преживеете?

- Такива неща не може да се каже, че просто се преживяват и надживяват. Но аз имам две други деца, аз имам внуци и аз нямам право да се отдавам на своята скръб. Съжалявам, ако звуча нелицеприятно, но живите трябва да се вземат в ръце и да продължават напред - на когото каквото е писано. Не съм безчувствена. Просто съм скала. Не се роня. Един ден ще се взривя отвътре. И винаги казвам - не показвам болния си пръст, защото ако го покажеш, всеки ще те удари по него. Тези неща запазвам за себе си. Отговарям на този дълбоко личен въпрос само защото интервюто е за вашия вестник. Иначе не отговарям на такива въпроси. Не, нямам стих за своята дъщеря. Има неща, които не се пипат.

- Поетът Евтим Евтимов, който е познавач на стиховете за любов, ви нарича “богинята на българската любовна лирика“. Чувствате ли се такава?

- Бяхме много близки приятели с Евтим от много години. Беше един прекрасен човек, който всекиму искаше да направи комплимент. И той ме титува още многооо-много отдавна кралица Марго, Кралицата на българската любовна поезия. От него идва това, не съм си го измислила аз. И след това започна - не кралица, императрица! Накрая каза, че съм и богиня, но това е защото много се обичахме с него. Не се имам нито за кралица, нито за нещо друго. Аз съм си Маргарита Петкова.

- Вие сте автор на много провокативни публицистични текстове. Първо питате: “Чудо ли някакво чакаме?”, после предизвиквате с какво да се прави: “Не чакайте чудеса, тръгнете към тях”. Къде е чудото?

- Човек трябва да тръгне, за да се намери чудото. Това да стоиш и да чакаш да ти се стовари чудото на главата, се е случвало само с Нютон и прочутата ябълка, но втори път - едва ли. Искам да кажа по моя си начин, че чудесата не се случват на този, който не си ги направи сам, който не се потруди, за да се получи чудото.

- Какво чудо направихте вие самата?

- Направих себе си. И това е най-трудното. И винаги съм казвала, че моите деца са най-хубавите ми стихотворения. Това е нещо, което не съм го измислила аз. Но това е нещото, което ще остане след мен. Със сигурност. А това, което пиша, дали ще остане, не ме интересува? Важното е, че го правя.

- Освен като поетеса, сте много популярна и като авторка на текстове за песни. Как се случи тази връзка рими - ноти?

- Има неща, които ми се стоварват. Но пак са първо от мен, аз съм написала това. Богдана Карадочева видяла мое стихотворение в сп. “Септември”, Стефан написал музиката... И тръгнали да ме търсят. По това време аз бях в Долна Митрополия, защото моят бивш съпруг беше заместник-началник на военното училището там... И те дойдоха в Долна Митрополия и ме намериха. Какво ми казаха? Казаха “Добър ден!” И така се роди “Чудо ли някакво чакаме“, само че не дадоха да се изпее: “Дай, господи, чудо ли някакво чакаме...”, та се повтори: “Чудо ли, чудо ли някакво чакаме...” Без Господи...

- Там е и прекрасната любовна фраза: “И посребрените ти слепоочия неистово светят над мене...”.

Ето цитат!

Смешно е просто да си помислим,

че утре пак ще сме заедно.

Ти си във възраст, наречена рискова,

аз съм скандално млада.

Нямаме време нито да почнем,

нито да свършим навреме.

И посребрените ти слепоочия

неистово светят над мене!

- Не знам как ми е дошло това!

- Сигурно е имало причина. (Признава, че винаги е била с по-възрастни мъже и на въпроса дали те са били достойни за нея, отговаря “О, да?” - б. а.)

- Аз нямам въображение - пиша стихове, но нямам въображение - не казвайте на никого. Това го разбрах по случай някаква моя годишнина и седна дъщеря ми да чете стихотворение след стихотворение стихосбирката. Викам, чакай бе, аз си спомням кога съм го написала и беше точно така! И много бях ужасена, че нямам въображение.

- Ти! Лоша!

- Да, много лоша. Не правя зло, но този човек за мене вече не съществува.

- Заглавие на една от публицистичните статии от “24 часа”: “Туй, що, глупци, вий не знайте...” Какво не знаят днес глупците от след Ботевото време?

- ... позор или слава. Много е странна тази тема за глупците, не за глупостта. Глупостта е безгранична. Там е неизбродно, няма такава мерна единица, но щом съществува, значи трябва да съществува. Глупецът си мисли, че знае много, за разлика от умния човек, който знае, че много, много неща не знае. Но да не цитираме древните гърци, всеки знае тези крилати фрази. Аз не обичам глупавите хора, защото те не си дават труд да поумнеят. Човек не се ражда глупав. Той се ражда незнаещ, но усвоява непрекъснато от живота, от книги, от филми, от интернет вече, ако щете... Докато глупавият човек не иска да се учи, той смята, че знае всичко и го знае по най-добрия начин. И това не ми харесва.

- На фона на пандемията тази глупост много ярко личи. Всеки има мнение...

- А, имаме мнение абсолютно по всичко - за футбол и за жени, и за мъже. Общо взето, хората дават мнение за това, което не им е работата, и където нямат задълбочени познания. Аз не мога да говоря за квантова механика...

- Опитай!

- Мога много добре да ви обясня котката на Шрьодингер (която е в една тъмна стая и не се знае дали я има, или няма - б.р.), но като гледам действителността, котката е априори мъртва. По отношение на глупаци, става въпрос, нали?

- Пак в своя статия питате: “Какво ще ни дадеш, историйо?” На какво да се надяваме да ни даде днешната история? Да го давещаем или да го опишем в стих или роман?

- Тъй като въпросът е зададен от Вапцаров, отговарям с неговите думи - не само че никой няма да разказва за “простата човешка драма”: “Но разкажи със думи прости, на тях, на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние честно сме се борили”. А няма значение за какво се борим. Човек трябва да се бори за истината. И не на дребно. Тук не става въпрос за революция, за тая идея е по- добра от оная идея. Въпросът е да имаш идея и да я защитаваш.

- Вие си сред интелектуалци и казвате, че хората на духа не трябва да спят на лаврите си.

- Дайте да не слагаме разделителна линия между хората. Няма кула от слонова кост, в която да живее творецът и да пише върху розови парфюмирани листчета. Всичко е заедно в този живот. Не обичам да ходя в блатото на посредствеността, но то е неизбежно - някакви пръски се полепват по теб, жабки подскачат, мокрици пълзят. Няма как. Много хубаво изречение има в романа на Братя Стругацки “Трудно е да бъдеш бог” - че когато Господ се захване да чисти блатото, нека не си мисли, че няма да се изцапа. Не обичам да общувам с помпозни псевдоинтелектуалци, които в социалната мрежа пишат, че имат 72 специалности, а от тях 71 не съществуват.

- Пак се говори за естрадните звезди. Пенсионери ли са? Оцеляват ли?

- Това с пенсиите, с архива на естрадните изпълнители, е много стара тема - те наистина са се трудили. Аз съм обикаляла с Богдана (Карадочева) и Стефан (Димитров) по градове и паланки, където те правеха по два концерта на ден и тези концерти се заплащаха по 60 лева. Два концерта на ден не е лесно да се изнесат. Това е труд и не обичам, когато този труд се пренебрегва и се казва - какво е работила, там пее, ама той е артист, какво прави, появява се нещо на сцената - чужди дсумички говори!, тоя маца по платното. Хвани баданарката и нарисувай една картина и я продай после на съответната цена. Недейте така. Всичко е труд. Творческите професии понякога изискват много по-тежък труд, отколкото да си на конвейра. Съжалявам, но е така. И износва много по-бързо този труд.

- Как са нещата при вас? Само като поетеса ви познавам. Пенсия? Стаж?

- Аз съм си работила. Имам 18 г. трудов стаж. Предимно като редактор в издателства, даже и като учителка съм работила две години, но мен ме пенсионираха по болест - аз съм отдавна пенсионерка. На 44 година станах пенсионерка. Нямаше как. Винаги казвам, че мечтата ми е била да стана рано сутрин, да пия кафе на крак, да се бутам в метро или каквото било там превозно средство, и да отида на работа! Но не мога. И си седя в къщи. Аз съм с двойна луксация при раждане и тъй като не ми даваха по тази причина да раждам деца, аз родих три,! За което не съжалявам и смятам, че това е била най-разумната постъпка в живота ми.

- Стиховете в стихосбирката, ако позволиш да я наречем юбилейна, нови ли са?

- Да, да, да. Абсолютно нови са, няма нито едно публикувано. Многооо любовна книга. Това обяснявах на един приятел, че за пръв път аз не вдигам рамо. Цял живот аз съм вдигала рамо. Ах, този мъж до мене! Ах, да съм достойна за него. Това е било в главата ми. Да не съм слаба, да не съм уязвима, незнаеща нещо и т.н. А се оказа, че е толкова хубаво да те третират като момиченце! Искала съм да се доближа, да порасна, може би... А не е трябвало...

- Като котенце...

- Не, не, не! Без! В никакъв случай! Просто като малката. Да чуя “остави на мене, аз това ще го свърша”. Аз съм правила и мъжки, и женски неща в бита, става въпрос. Сега не... Ами аз не знам как се завива бушон...

- Ти твърдеше в едно интервю, че знаеш всичко за бушоните и как се завиват...

- О, да, знам! Мога! Но сега забравих. Сега не знам... Затова пиша стихове за щастлива любов. Хубаво е, че тези чувства са навсякъде и значи, че са такива, каквито трябва да бъдат.

- Имало ли е общи теми, ако щеш и общи чаши?

- Дебело подчертавам! Аз съм сапиосексуална. Ако го няма в главата, не може да го няма и по-надолу в главата. Не е скандално. Този термин сапиосексуалност съществува.

- Кой е около теб? С кого споделяш сега?

- Имам си своите приятели, с които мога да си говоря за неща, които ме интересуват - не само за изкуство. Чета предимно ръкописи - като редактор, това е работа. Чета спомени за Ахматова... Книга, бях убедена, че не показва Ахматова в нейната светлина. Обичам руската литература в оригинал. Слава богу, че мога да го правя. Ако не работиш това, което господ ти е дал, той си го взима това, което ти е дал. Всичко в този живот е работа. Да пишеш, да четеш, да работиш върху отношенията си - това е тежък физически труд.

- Гости?

- Тук влизат хора, с които много добре се познавам. Знаят къде е хладилникът и когато отиват до него, каквото си взимат. Не съм домакиня, която точи баници и пече агнета. Не. Навремето идваха Мирето Башева, Христо Калчев - беше един малък Ганимед - имаше излъчване на граф. Наливаше от 20-литрова туба ракия в чашите. За съжаление, доста от тези хора са на небето. И пазят маса. Надявам се да са сколасали, както казва Васил Сотиров... Как мога да отида там и да седна на незатоплен стол! В никакъв случай!

Стихотворението от последната книга на поетесата - то дава и заглавието

ШЕСТ ЕТАЖА

БЕЗ АСАНСЬОР

Първи етаж. Още е на шега.

Просто ще слушаме музика,

ще си говорим за Марк Шагал,

за Майкъл Чехов и Фрунзик.

Втори етаж. Като в коледен филм

галантно придържаш лакътя ми.

Трети етаж. Разум, марш!

Густав Климт.

„Целувката“. И тъй нататък.