Темата за емиграцията в чужбина винаги се приема с особена чувствителност в нашето общество. С особена чувствителност приемам темата и аз, дете на икономически емигранти.
Две основни психологически рамки може да бъдат очертани по отношение на емиграцията.
От една страна, битува чувството, че тези хора са “прокудени” от България, търсещи препитание извън страната. Има една определена, трудно изразима мъка по хората, заминали в чужбина,
една силна травма
в българското
общество
Всички знаем думите, които са чудесен израз на тази травма:
...по тази тежка чужбина -
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Другата психологическа рамка е свързана с формираното желание на родителите към децата им да отидат в чужбина, да учат там, да живеят там и т.н.
Твърда е вярата,
че там е по-добре
И двете призми съществуват успешно и не си противоречат.
Какво показва всъщност проучването? Две основни неща. 27% от хората с роднини в чужбина получават финансова помощ и 80% сред тях не могат без нея. Тази финансова подкрепа на едно поколение икономически емигранти в голяма степен има ефект върху задържането на хора, особено по-младите, които иначе споделят, че биха заминали за чужбина.
От друга страна, това крие и своите рискове, дълбоко неизследвани, но свързани най-вече с младите, които, получавайки пари наготово от близките си в чужбина, трудно се включват в пазара на труда. Представете си едно малко населено място, където ти дават 600 лв., за да работиш цял месец, а родителите ти изпращат 1000 лв. Какъв избор ще направят младите хора? Мисля, че отговорът е очевиден.
От друга страна, тази финансова помощ за възрастните хора е особено ценна.
Тук идва и един от големите и травмиращи психологически ефекти на българската емиграция – да гледат възрастни хора в чужбина, а не собствените си родители.
Второто нещо, което се вижда от изследването – престижът на чужбина.
(Продължава на 16-а стр.)
