Уроците от баща ми спасяваха живота ми
Каквото сънувам, се сбъдва
Живях с грешна диагноза "рак" десет дни, казва звездата на Народния театър
Деян Донков е на 46 години, роден е във Видин. Завършва "Актьорско майсторство" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска. Магистратурата учи при проф. Крикор Азарян. Актьор е от театър "Българска армия" и Народния театър. Има множество български и чуждестранни награди. Деян има син от актрисата Анастасия Ингилизова, от 2011 г. живее с колежката си Радина Кърджилова, от която има син – Христо. В момента чака второ дете. Преди дни излезе книгата за Деян Донков – "Пламъци по сцената", дело на театралния критик Димитър Стайков и издателство "Труд".
- Г-н Донков или Динка, както те наричат приятелите, книгата "Пламъци по сцената" на издателство "Труд" е най-харесваният подарък за Коледа. Ти на кого подари тази своя биография?
- Благодарен съм на издателство "Труд" и на театралния критик Димитър Стайков за прекрасната работа, която свършихме с тази книга. Съгласих се да я направим, защото съм убеден в качеството, което той създава, както и това на издателската ви къща.
- В нея прозират много твои таланти – създаваш собствени дрехи, добър гребец, брейк танцьор, умееш да караш кънки, готвиш превъзходно, плуваш перфектно, дори си искал да ставаш и тираджия през 90-те?
- Да, така е. В годините съм се научил да трупам умения, които после ми помагаха в професията. Никога не се знае какво ще ти се наложи да играеш. Колкото до плуването спасявал съм непознато момиче, което неразумно влезе във водовъртежите край закотвените влекачи и катери в Дунава. Заедно с гаджето си се носеха по течението върху дюшек, който се обърнал. Момчето се измъкна, но приятелката му се оплела в натрупаните клони и се давеше. Скочих във водата и със замах стигнах до нея. Оплетохме се, за малко и аз да си потъна, но ни пуснаха въже и излязохме на повърхността.
- По време на пандемията успя ли да се научиш на нещо ново?
- Да, сега се уча да карам мотор, уча и френски. Не бива да си губим времето. А и пред зрителите не обичам да виждам на сцената или екрана подмяна и симулация на страдание и нещастие от някои колеги – нещо елементарно, което всеки актьор би трябвало да умее да пресъздаде, да се е научил на това. Предпочитам да въздействам винаги истински, а не да симулирам.
- Какво си наследил от майка си и баща си?
- От майка ми, която дълги години бе единственият съдебен лекар във Видинска област. Справяше се добре с аутопсиите, веднъж дори се промъкнах в залата и видях с какво се занимава. Именно заради това присъствах на раждането на сина си Деян, гледката на кръв не ме разклаща. Баща ми пък бе шеф на полицията дълго време, завършил академията в Москва, да кажем, че е тип бохем, философ. От него обичах да играя футбол, сега големият ми син Деян е вратар на "Левски Раковски" 2005 г., добър е и се развива в тази посока. Баща ми е човекът, чийто уроци по шофирани са ми спасявали живота. И тази смъртност дето гледам по улиците, много ме натоварва, дори повече от коронавируса. Ако от мен зависеше, щях да променя закона за пътищата – много трудно да се взима книжка, за да няма толкова катастрофи от неумели шофьори.
- В този смисъл би ли се пробвал в политиката, да "правиш" тези закони?
- Отдавна не вярвам в този тип политиканстване. По-скоро мисля, че ни липсва един римски император като Калигула, който изиграх. Ако стана политик бих направил следното – да се сложи видеонаблюдение 365 дни и подслушвателни на телефоните и хората да могат онлайн да наблюдават своите избраници постоянно. Дори в тоалетната да ги гледат. Един голям "Биг брадър" ще покаже как се работи в прозрачност, тогава ще спрат кражбите и няма да се работи само за лобита и за лично облагодетелстване. Защото политикът трябва да е слуга на хората. Аз бих станал такъв при това условие. Другото е да се въведе за една година военен режим, но това е вече остаряла форма на управление.
- Снежина Танковска, твоята преподавателка казва, че винаги си тръгвал с мисълта, че актьорът е слуга на зрителя. Според нея, ти си чувствителен към незаслужената похвала и винаги реагираш, така ли е?
- Знаеш ли, никога не съм обичал фукльовците, самохвалковците, както и проежетата. Тези хора не осъзнават, че това не е техния живот, живеят с чуждо лице. Ето сега в момента пиша хайку поезия, която скоро ще издам, живот и здраве. И това го казвам за първи път. Там имам един стих: "Симулацията е най-добрият начин да живееш без да си живял". В моя живот също имам случай с протекция от родния ми баща, например. След 7 клас кандидатствах в художествена паралелка във Видин, но не ми достигна бал. Баща ми искаше да ме бутне, да ме уреди с връзки, защото познаваше директора. Но аз му отказах, защото това няма да е честно – нямаше да съм се преборил. Това има значение за мен.
- Жените в живота ти – не ти е лесно да печелиш сърцата им...?
- Израснал съм в обкръжението на жени – баба ми Яна, майка ми, сестра ми, нашите се разделиха като бях малък. С Анастасия – Ася, се познаваме повече от 17 години. После се появи и Деян. Винаги сме били приятели и сега е така. Заедно преодоляхме здравословния проблем с крачето на сина ни. Преди раждането му, пронизаха корема на Ася със спринцовка, съдържаща антитела срещу инфекция. Изглежда иглата засегна бебето и Деян се роди с инфектирано краче. Казаха ни, че може да му ампутират крака. Тогава отидохме при отец Николай. Той ни даде светена вода от река Йордан близо до Витлеем. Това са водите, в които е кръстен Исус от св. Йоан. Те са мноо силни, лекуват болести, съдържа вярата на човека. Отец Николай ни показа ритуала. Една година масажирах всеки ден крачето му с идеята да го спася. Молихме се много. След това като отидохме на доктор се оказа, че костта била калцирала и оздравяла, двете крачета бяха изравнени. Това е чудото в живота ми.
- Другото тежко преживяване не е ли грешната диагноза рак, която ти поставят?
- Да, д-р Петров трябва да се радва, че още не съм го убил от бой. Каза ми, че имам лимфом. Казах на Радина. Десет дни бях "болен от рак". Тя реве и десетте. Хубаво е, че имам силна психика и я успокоявах. После Теди Москов ме свърза с доктор Крупев. Направиха ми изследване и се оказа, че съм здрав, "като бик" както ми каза лекаря. Разплаках се.
- Когато става дума за интуиция и вяра в чудеса, има много магически случки с теб?
- Много са. Ето онзи ден. Сънувам, че аз и Радина имаме едно бебе, което е като зародиш, като малка кукличка по улицата и се движим с него, и то като че ли пада на бордюра и го загубихме. Не можахме да го намерим. Събудих се от този кошмар вцепенен. Като се събуди й казах на Радина: "Много внимавай да не паднеш днес, моля те". И тъкмо го казвам, звъни ми Вальо Йорданов, с който се чуваме доста рядко. И почва: "Дине, да ти кажа един виц за една бременна как пада...и в тоя момент го прекъсвам: "Човек, не ми е смешно, защото точно казах на Радина да внимава днес". Но той ми разказа вица: Бременна жена върви по улицата, почва да ражда и ляга на зямата. Минава някакъв пиян до нея и тя му се моли: "Извадете му главичката, моля, прави го той, извадете му крачетата, прави го. Накрая го плеснете по дупенцето да изплаче. Изкарал го той, бебето изплакало, а пияният: "И повече да не съм те видял да се завираш там, разбойник такъв". И приключихме разговора. После навън, докато чакаме Радина да излезе от един магазин почваме с Христо, по-малкият ми син да се гоним. И изведнъж той спира рязко, аз съм се обърнал назад и в последния момент го бутам леко по главата с коляното, спъвам се и правя салто буквално над главата му и падам. Пада и той. В този момент си казвам, че това беше сънят ми. И слава на Бога, че се разминахме. Тогава се успокоих. И друг път съм сънувал, че губя детето, тогава кучето за малко да го сгази трамвая, а пък при един сън, съвсем наскоро пък спасих едно детенце, което се спъна от втория етаж в едно заведение.Тогава бях сънувал как Христо се търкаля по една стръмнина. Сякаш имам интуиция да отивам на точните места в точното време. Една астроложка ми беше казала, че имам някакви деветки в моя хороскоп и те били доказателство за сериозна интуиция.
- На Христо как избрахте името? Бащата на Радина е художникът Христо Кърджилов, на него ли?
- Да. Когато е ученик бащата на Радина рисува портрет на дядо си Христо, на когото е кръстен. Дядо Христо доживява до 90 години. Син е на опълченец, човек от Възрожденската епоха. Платното го взема неговият братовчед, който го закача у дома си. След неговата смърт, картината се връща у бащата на Радина и той я поставя върху един шкаф. След като тя роди нашият син, не можехме да решим веднага как ще се казва детето. Минаха няколко дни. Една вечер се чува много силен трясък. Портретът е прелетял през хола и е паднал на пода на срещуположната страна. Когато Радина ми разказа, веднага взехме решението да го кръстим Христо в църквата при свещеника отец Николай, вече наш приятел.
- Интересно съвпадение. А духове викал ли си като малък?
- Като голям със Силвестър Силвестров по време на репетиция си говорихме с една крушка прекъсваща. Майтапът настрана, аз задавах въпросите и отговорите се случваха с нейното присветване. Питах дали духът, който е в нея ни вижда. После дали ще стана велик актьор, отговори ми с две присветвания, значи "да". Само ние двамата бяхме със Силвестър, няма кой да я управлява, но тя отговаряше. После питахме дали е духът на Кръстю Сарафов, светна веднъж, но на Владо Трендафилов светна два пъти.
- Много са учителите в живота ти – от Енчо Халачев до Коко Азарян. Силното начало за теб ли е ролята на Хамлет?
- Хамлет се наложи да го играя. Учих ролята и я репетирах в автобуса на път за Любляна. Тогава Люси Иларионов, който сега е фолкрежисьор, трябваше да е Хамлет. В същия ден обаче имал рожден ден и трябвало да пее в някакъв локал, тогава той се разкъсвал между пеенето и театъра. Чакахме го и стана скандал. Реших, че ще поема неговия Хамлет. Исках да спася Лили Абаджиева, режисьорката. Минахме с успех. Колкото до хората, от които много съм взел, един от тях е Наум Шопов. Много ми беше близък като душевност този човек. Ползвах неговата гримьорна в Народния, когато го назначават там. Говорили сме много. Малко хора знаят за това, но той ми разказа как по времето на соца е комуникирал с Луис Амстронг, писали са си писма, което е възхитително. Много обичах хората, с които съм общувал с мълчание. Две-три думи си казвахме и другото го оставяхме тишината да говори.
- С Радина такава ли е любовта ви?
- С нея всичко е силно, истинско. Тя е жената на живота ми, има свръхчувствителност – онова, което не се казва с думи, а се усеща с душа. Ето сега чакаме и второто ни момченце, което ще се казва Йоан, това също за първи път го казвам. И ще се роди в Пловдив. Така сме решили. Колкото до сватбата, ще я има, но не му е сега времето. Както се казва – това може да се случи и на 70 години. Важното е човекът да намериш. Другото е лесно. Ето сега ще изкараме заедно с нея Коледа и Нова година. Домъкнал съм си два кубика дърва, за да си палим камината вечер и да ни е уюто с Христо и коремчето й. После ще дойдат Анастасия, с Коко, с Деян големият ми син, ще дойдат и роднините. Какво повече да искам?
- А в какво вярваш, Деяне?
- Вярвам в светлината, в доброто, в топлото, в Бог, в това, че има път, който трябва да извървиш достойно. Ние забравяме въобще, че сме живи, но ако се замислиш, това е истинско чудо. И не, не вярвам във властта, в парите, като това да подчиняваш някого. Ние не осъзнаваме, но сме абсолютни роби.
- Роби на какво?
- На талантите си. Всеки човек има някакъв талант, който трябва да осмисли, открие, обслужва. Да служиш на таланта си е велико нещо. Защото той не е твой, а е божественото начало в теб. Само така ще сме щастливи като роби. И в този смисъл, рецептата ми за сбъдване на мечтите е репликата на Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо": "Аз поне опитах". А вие?
