Защо жанрът “езикови тревоги”
пречи на демокрацията
Тези дни една талантлива колежка се възмути във фейса, че някои водещи по телевизията “слагат пълен член дори когато съществителното е предшествано от предлог”. Тя е завършила журналистика, учила стилистика при Брезински, къде гледат филолозите!?
Завърших филология преди 100 години и всичко ми е някъде назад в мъглата. Но образованието е това, което остава, след като забравиш всичко научено. При мен е останало разбирането, че езикът е нещо като океан - той не е подвластен на човешките правила и норми. Юристите според мен не са в състояние да схванат този принцип и затова постоянно се изявяват в жанра “езикови тревоги”. За тях езиковата норма е същото като юридическата.
Езикът обаче винаги се движи и променя, а езиковите норми подтичват след промените като куче след каруца. Така нареченият пълен член е
опит на кучето да води каруцата.
Не се получава.
В правописа може да е норма, но в естествения език няма такова нещо.
Просто някои хора са израснали в западните райони на България и от майките си са усвоили да слагат на члена по едно “т” навсякъде. Истинският демократ трябва да уважава западния говор също така, както западняците уважават източния.
Ние, софиянци, как свикнахме на магазините да слагат табела “МагазинА не работи”? Преди да отпадне софийското жителство, тази грешка почти не се срещаше, а сега е навсякъде.
Просто в източните райони на България в свободен разговор няма “пълен член”. Там никой не му слага “т”. Такъв е естественият, говоримият език. Ако той се подчиняваше на човешките правила и норми, цяла Варна щеше да говори като Тодор Живков.
Нищо чудно това да е основният проблем на българската демокрация. Както знаем, езикът е носител на мисълта. Значи ако не сме демократични и толерантни към езика,
ако не признаваме, че говоримият език
е суверен, а правописът е негов слуга,
то няма как у нас да се породи демократична мисъл. Една демокрация винаги се радва на езиковото богатство. Една диктатура винаги му прави етнически чистки.
Уви, ние не се радваме на фонетичните различия. Като дете едно лято бях на морето и общувах с едни варненчета. После в махалата се опитах да говоря като тях и за малко да си изкарам боя! Другарчетата сметнаха, че нещо ги псувам.
Но тогава беше тоталитаризъм. При демокрацията вече няма софийско жителство и всеки втори столичанин говори като побългарен руснак.
Руският език впрочем няма “пълен член”. Строго погледнато, такова понятие няма и във филологията. Там има “определителен член”, който показва, че става дума за нещо вече познато, определено и конкретно. За този именно нож, а не за ножа въобще. В българския той е възникнал от сливане на думата с показателното местоимение. Например “този нож” или “нож тоз” е станало на “ножът”.
Никога обаче в естествения български език членът не е обозначавал кое е подлог и кое – допълнение. Просто на запад са го казвали с “т”, а на изток - без “т”. Ако една дума е подлог в немски и руски, казваме, че тя е в именителен падеж. Но в българския падежи няма, те са изчезнали.
Друг е въпросът, че дори и да ги имаше, на подлога не му трябва падежно окончание. Значи въвеждането на “пълен член” през ХIХ век извършва едновременно 2 противоестествени операции – едната е антиисторическа, а другата антиграматическа. Тя въвежда падеж в език, в който се чисти от падежите и слага окончание там, където то няма място.
Разбира се, “пълният член” е въведен по чисто политически причини – за да се обедини нацията. Но ето че вече близо 200 години правилото така и не може да прескочи в говора. Затова пък то въвежда регионално, етническо и социално разделение. То дели хората на полуграмотни и грамотни. Само заради една буква! Не, това не е демокрация.
Тоталитарните общества винаги се чистят от непоканените “чужди” елементи. От когато се помня, у нас все някой се бори с чуждиците в българския език. Най-често го правят юристите.
Практикуващите юристи са сладкодумни, тъй като трупат опит в пледоариите. Но слабото им място е, че не правят разлика между езиковата норма и юридическата. От когато се помня, все някой юрист предлага закон за забрана на “грозните” чуждици, министерство на цензурата, глоби и шамари. И все нищо не се получава.
Големите демокрации се радват на новите думи, малките диктатурки се съпротивляват със зъби и нокти. И все губят.
Колко много се изписа на времето срещу думата “супермаркет”.
Кой победи? Юристът или чуждицата?
В началото на прехода сума ти статии се изписаха срещу навлизането на думи като “брокер”, „дилър“, „марж“, „тренд“ и много, много други словесни пришълци. Кой беше прав? Езикът или неговите чистачи?
Тъй като често сме сменяли “цивилизационната ориентация”, придобили сме и лошия навик да си сменяме речника по заповед на щуката. Например преди Освобождението всички административни думи са били турски. Сменили сме ги с руски думи и това е нормално, нали ний не сме вече рая покорна. При това повечето от тези русизми идват от френски, немски и английски.
После някъде около Първата световна война сме започнали да се чистим и от русизмите. След 9 септември – от американизмите. По време на “възродителния процес” се направи такава люта чистка на остатъчните турцизми, че дори книгите за “Баш майстора” на Атанас Мандаджиев бяха преиздадени като “Най-майстора”.
Тогава БАН издаде уникален синонимен речник, в който имаше само 4 хиляди термина. Стария речник на Любен Нанов съдържаше около 50 хиляди, но никъде не се намираше. В увода на мизерния речник от БАН се обяснява, че истински синоними са само тези, които напълно съвпадат. А такива просто няма! Всеки филолог знае, че щом в езика се появят две думи с еднакво значение, те веднага започват да се разграничават и разделят смислово.
Например учат ни, че “безопасност” е русизъм и трябва да употребяваме само българското “сигурност”. Но ако се вгледаме по-внимателно, виждаме важни нюанси. Например човек предпочита безопасен секс, но държи да е сигурен, че ще му се отвори парашутът.
Затова изразът “Защо ни е тази грозна руска (френска, английска, китайска) дума, като си имаме прекрасна българска” е враг и на демокрацията, и на просперитета. Той осъжда мисълта на оскъдица и мизерия. Или може ли обратното – оскъдната мисъл ражда словесната евгеника.
Демократът предпочита да разполага със 100 синонима за едно и също нещо, пък нека половината да са грозни, а една трета - твърде сложни. Това му дава възможност да избира според смисловите нюанси, тоналността, изказа. Тоталитаристът иска да остане само 1 дума, единствено правоверната, защото неговата мисъл няма ни нюанси, нито тоналност.
Суверенът – това е живият език. Неведоми са неговите пътища.
