Ивайло Христов е явление в българската култура. Роден е на 10 декември 1955 г. в София. Въпреки че има голямо бъдеще като ватерполист, той завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ.
Играе 5 сезона в Сливен и е поканен в трупата на Военния театър. Талантът му блести с пълна сила на сцената, скоро го открива и киното. Актьорът прави силни роли и в театъра, и на снимачната площадка. Застава от другата страна на камерата и създава 5 игрални филма, които са отрупани с награди и признание в целия свят.
Когато през 1986 г. снимахме филма “АкаТаМус”,
цяла България научи, че имам връзка с Лили Игнатова.
Благодаря ви, че ме върнахте в младостта
Като видях с кои актьори ще бъда на първата ми
репетиция във Военния, се смалих и скрих под масата
Чувствам се добре и от двете страни на
камерата - и като актьор, и като режисьор
Изключително богатство е да се работи със студенти
в НАТФИЗ. Благодаря на Ламбо, че ме запали...
- Честит рожден ден, г-н Христов! Желая ви здраве и вдъхновение...
- Благодаря. (С актьора и режисьора разговаряме на 10 декември, деня, в който той навърши 65 години.)
- Аз съм с една година по-голям от вас, но не държа да ми викате батко. (Първият филм на Ивайло Христов се казва “Приятелите ме наричат чичо.)
- Значи сме едно поколение.
- Как сте в това време COVID-ово време?
- Все още се разминавам с коронавируса, да чукна на дърво, и някак си му убягвам. И въпреки че около мене непрекъснато падат “бомби”, сега-засега се спасявам...
- Ще се ваксинирате ли?
- Ще изчакам още малко, за да събера повече информация за тези илачи. Но
по всяка вероятност ще се
ваксинирам.
Като ми дойде редът...
дано само не минат години. Но както се казва, живот и здраве да е.
- Вие сте шампион на България по водна топка. Защо изоставихте ватерполото и избрахте ВИТИЗ? На едно място казвате, че са ви накиснали да ставате актьор, а вие дори не сте мечтали за това?
- Много рязко смених средата... В спорта - има дисциплина, лагери, тренировки, еднообразие, натоварвания... С едни мои съученици, които тогава бяха в драмсъстава на Двореца на пионерите, отидох на една Нова година там на някакво представление. И лека-полека започна да ми харесва това, което правят. Веднъж един от тези приятели отсъстваше и преподавателката по актьорско майсторство ме накара да го заместя. Вика - ти така и така постоянно висиш тука в салона... Качих се на сцената и така до днес.
- Студент сте на проф. Сашо Стоянов. С какво самочувствие излязохте от института с диплом в ръцете?
- Излязох със самочувствието на човек, който има зад гърба си няколко роли.
Бях направил и едно
представление в института
като режисьор,
беше ми дипломен спектакъл. С Кирчо Варийски и Иво Огнянов, бог да ги прости...
Ние бяхме един много добър клас. От него станаха големи артисти - Аня Пенчева, Йорданка Стефанова, Атанас Атанасов, Кирчо Варийски, Пламен Сираков, Ники Сотиров, режисьорът Пламен Марков. Една група отидохме в Сливенския театър, където попаднахме в много добър състав. Беше един от силните и важните периоди на този театър.
- След пет сезона в Сливенския театър от 1986 г. сте в Военния театър. 34 години - не са ли прекалено много за работа на едно и също място?
- Прекалено много... като чувам, че се 34 години. Бая време си е. Явно съм късметлия, защото от Сливен попаднах във Военния в една от най-хубавите му години. Там имаше прекрасна режисьорска колегия, да не говорим за актьорския състав. Няма да забравя първата ми репетиция на маса. Срещу мен седяха народен артист - заслужил артист, народен - заслужил, народен - заслужил... Васил Михайлов, Любо Димитрова, Емилия Радева, да не изброявам всички. Огромни актьорища и аз артист на 5 години и идвам от провинцията. Усетих как се смалявам и се завирам под масата. Огромното ми самочувствие отиде на вятъра...
- С какво си обяснявате дълголетието на спектакъла “Секс, наркотици и рокендрол”, което играете с Дони и Коцето Калки във Военния театър?
- На първо масто, разбира се, с текста на Богосян. Темите, с които се занимава авторът, са вечни. Сексът, наркотиците и рокендролът характеризират 60-те години на миналия век. Продължавам да смятам, че те са заредени с такава енергия, че дават отражение и днес. Теми като свобода, като равенство и така нататък са важни. Текстовете са изключително силни и благодарение на тях театралната зала е пълна. И ако в началото бяха предимно млади хора, днес публиката възрастово е много пъстра. Явно това са неща, които продължават да вълнуват хората.
- Кога ще гледаме най-новия ви режисьорски филм “Страх”?
- С него трябваше да бъде открита “Киномания”, но отложиха началото й за 5 февруари, доколкото знам. И ако тогава всичко е наред, хората могат да го видят. Но вече имаше прожекции на “Аполония” и на фестивала “Златна роза” във Варна.
- Където спечели голямата награда...
- Да.
- Какво е посланието ви към зрителите с този филм? В него жена, учителка и вдовица, подслонява беглец от Африка и това предизвиква много вълнения в цялото село.
- Филмът разглежда много теми. За мен е важно човек да се справи със страха, който е вътре в него. Но също със страха и от другия, от различния от него. Но във филма не става въпрос само и единствено за тази емигрантска вълна, разбира се. Тя е като бекграунд, среда, в която се развива действието във филма. Да пребориш страха, да застанеш пред хората и да изразиш своето мнение, което в случая, е различно от това на повечето хора, и да го защитиш...
- Людмил Тодоров със сценария си на “Емигранти” ли ви “подмами” в кинорежисурата?
- Точно така. (Смее се.) Людмил е в основата на това приключение, наречено кино.
- Съжалявате ли, че поизоставихте сцената?
- А, не, не. В крайна сметка човек се развива и аз съм благодарен за тоя шанс, който благодарение на Людмил ми се отвори.
Съдбата се намеси
и ми даде
възможност да режисирам
И съм много благодарен на Людмил.
- Имате 5 филма като режисьор, от които три - “Емигранти”, “Каръци” и “Страх”, са със “Златна роза”. “Каръци” е носител на “Златен свети Георгий” от МКФ в Москва и на още десетина други награди... Има ли опасност да се разглезите от толкова много отличия?
- На кинофестивала в Талин “Страх” взе голямата награда, която се казва “Черни нощи”. Това е много сериозен фестивал, един от петнайсетте най-сериозни в света. А що се отнася до разглезването, аз все пак съм на почтена възраст и гледам по-обективно на тези награди. Много добре знам, че ако беше друго жури, може би друг филм щеше да спечели наградата. Понякога е въпрос и на късмет, и на стечение на обстоятелствата...
- И на качествата на филма, разбира се...
- Е, да, така е. Аз не подценявам качествата на филмите. Но знам, че наградата е нещо, което... Аз съм получавал доста награди в живота си - още от шампионския медал с “Левски” по водна топка. (Смее се.) Радвам се на наградите, даже много се радвам, но чак да ми се замае главата - не!
- Как се превежда “Каръци” на руски?
- Бяха го превели като “Лузъри”. С това име филмът се разпространява навсякъде.
- Защо и “Страх” като “Каръци” е черно-бял?
- Причините в двата филма са, от една страна, различни, но има и нещо, което ги обединява. Това е средата, която е подходяща за тези две истории и ги вдига на друго равнище.
Не ми се употребяват
думи като някаква
сюрреалистична среда,
но пък и не е далече от истината. Освен това черно-бялото много помага на лицата на актьорите да излязат на преден план, заглушава общата среда, заглушава природа, интериори и т.н. Много ярки стават лицата на актьорите, което за мене е важно. Смисълът е, да речем, двояк. Поставя разказа в една друга плоскост, далеч от битовата, и “изважда” лицата на актьорите, а през тях минава всичко.
- Как се чувствате от двете страни на камерата? На кинофестивала в Сан Себастиян през 2015 г. участвахте и като актьор - в “Жажда” на Светла Цоцоркова, и като режисьор на “Каръци”.
- Аз не съм единичен пример. Много са - като започнем, да речем, още от Чарли Чаплин. На мен ми е приятно да стоя и от едната, и от другата страна на камерата. Особено когато съм пред нея и историята е интересна, когато екипът е добър и когато ролята ми е вълнуваща и важна. С най-голямо удоволствие се снимам в киното.
- От години преподавате в НАТФИЗ. Какво е да си асистент на Стефан Данаилов?
- Беше доста отдавна, когато се срещнахме с Ламбо в Димитровград. И след бурна нощ той ме попита дали искам да му стана асистент. Аз не се дърпах дълго, въпреки че тогава играех много. Викам му - Ламбо, ти нали знаеш, че играя всяка вечер, репетирам всеки ден и няма как да бъда и в аудиториите на института.
А той: “Абе, какво ми говориш, нали
същото е и при мене!”
И реших да опитам. Но за мой късмет класът, в който попаднах, бяха едни страхотни момчета и момичета.
С гордост го казвам, че станаха едни от най-добрите актьори в театъра и в киното. Сигурно ще пропусна някого, но тава се Валери Йорданов, Асен Блатечки, Стефания Колева, Башар Рахал... Абе, много са. Бяха наистина прекрасен клас. Те самите ме запалиха да продължа.
- Какво ви дава общуването със студентите?
- Изключително богатство е това! Много съм му благодарен на Ламбо, светла му памет, че ме запали и ме вкара в тази работа. Тя е нещо, което много ме радва и което върша с удоволствие.
- А какво ви отнема?
- Вече нищо не ми отнема. Едно време ми отнемаше от времето, но после се научих да го разпределям. Онова, което ми дава общуването с младите хора, е много повече от онова, което ми отнема.
Страшно ми е приятно да работя с момчетата и момичетата, които влизат в академията. Разговорите за киното и театъра и въобще за живота, които провеждаме със студентите, са безкрайно ценни и са коректив в реалния живот. Говорим за Станиславски, за Брехт, за А и Б-то на актьорското майсторство. С гордост казвам, че имам щастието и привилегията да преподавам в академията...
- Вярно ли е, че ще режисирате документален филм за Стефан Данаилов?
- Да, имаме такива намерения, но е още много рано. Да минат тези пандемични дни, да видим материалите, с които разполагаме, да се напише сценарият. Лека-полека събираме някакви истории от хора, които са общували с Ламбо. Предстои тепърва да се реши въпросът с финансирането. Проектът е в много ранен период.
- Преди години бяхте много близък с момичетата от художествената гимнастика. Какво ви донесе тази близост?
- Ооо... Донесе ми един филм, който се казва “АкаТаМус - Академия за танци, музика и слово.
- А нещо сърдечно? Гимнастичките са много красиви...
- Е, тогава цяла България знаеше за връзката ми с Лили Игнатова. Изживяхме чудесни дни... Но това беше в една младежка възраст и ви благодаря, че ми припомнихте.
- Коя е жената до вас сега?
- Хайде да не навлизаме в такива подробности. Аз съм в такава кинаджийска възраст, че
не влизам в рубриката
“Звезди” , за да се
занимават
с личния ми живот
- С какво се занимават синовете ви? Те не тръгнаха по вашия път...
- И двамата отдавна се занимават с други неща. И двамата работят в София - единият е в “Амазон”, а другият - в американска застрахователна компания, на която все не мога да запомня името. Бяха по чужбина, но тя явно не ич понася и се върнаха в България.
- Още не са ви направили дядо?
- Абе още не. Аз все им викам - айде бе, айде бе, време ми е да стана дядо. Държат ме в напрежение.
- Какво ново на творческия ви хоризонт?
- Има нови проекти. Преди 2-3 седмици изкарахме едно ново представление в Театър 199, което се казва “Боклук”, автор е актрисата Елена Телбис. Тя спечели конкурса по драматургия на името на Славка Славова. В спектакъла участват 3 прекрасни актриси - Светлана Янчева, Анастасия Лютова и Весела Бабинова. Но Весела излезе в отпуск по майчинство и я замества авторката Елена Телбис.
- Благодаря за този разговор, г-н Христов. И като заклет българокиноман с нетърпение очаквам да видя филма ви “Страх”.
- Дано филмът ви харесва. Но не тръгвайте с кой-знае каква голяма кошница (Смях!) И аз благодаря за този разговор...
