На 26 октомври германците, протестиращи срещу Ковид ограниченията, се събират пред някогашното кино "Космос" на бул. "Карл Маркс” и започват да скандират онова, което са скандирали в Лайпциг и Берлин през един друг октомври, в друг век и друга епоха - през 1989-а. "Ние сме народът! Ние сме народът!" (Wir sind das Volk!) Сякаш историята и времето са зациклили. Знак на какво е подобно нещо? Някакъв спонтанен референдум за минало? Кризата ни е връхлетяла така внезапно, че не сме открили нови обяснения и сме хванали старите. Със старите лозунги. Нищо, че те са от друго време и за друга ситуация. Вируси или комунистически елити - все тая. Ние сме народът и ние решаваме има ли вирус, или не. Искаме ли да се съобразяваме с него, или искаме да живеем свободни.
Елементарният, лишен дори от ДНК вирус, изведнъж е придобил чертите на жесток и хитър диктатор, който ни отнема свободата. Разбира се, с помощта на елитите. Вирусът всъщност отново е успял да раздели света на ние и те, най-старото разделение. Те го измислиха, за да ни вземат и последната риза от гърба, за да ни държат в подчинение, за да ни затворят устата - буквално, с маските. Затова ние излизаме на улицата и викаме като през 1989-а. Защото това е последният спомен за революция. И там, в онази точка искаме да се върнем. Освен това тогава нямаше вирус.
Миналото винаги ще има това предимство пред настоящето и пред отказаното ни бъдеще. Там всички бяхме по-млади, по-здрави и следователно по-щастливи. Освен това нямаше вируси. Да, миналото вероятно е естественият защитен механизъм по време на чума. Известната фраза "Миналото е чужда страна, там правят нещата различно", красиво пренесена от Дейвид Лоуентал и принадлежаща на Л.П.Хартли, вече не важи. Във време на тежка криза тя се обръща в своята противоположност. Днес вече миналото не ни е чужда страна, а родина. Там, където искаме да се върнем и да се спасим от настоящето. В чужда страна се е превърнало настоящето.
През последните две години писах романа "Времеубежище", който излезе в началото на пандемията. Там, в една близка дистопия, предположих как поради тежка криза отделните страни в Европа започват да правят референдуми за минало. Всички избори досега винаги са били за бъдещето. Но когато бъдеще няма, обществата започват да си избират минало. И всяка от страните избира най-щастливото десетилетие от своята история. Подобна пандемия на миналото започна да се усеща още с първите удари на Ковид кризата. Неслучайно европейските лидери като Макрон и Меркел веднага се върнаха към спомена за Втората световна война, опитвайки се да обяснят сегашното. Другата аналогия, разбира се, беше още по-назад, с испанския грип от 1918 година. Смисълът на такива примери не е да се върнем във Втората или Първата световна. Той е в това да се припомни, че е имало подобни времена, дори по-лоши, от които сме се измъкнали… Щом можем да си ги припомним, значи че сме ги преживели и минали нататък.
Тук е тънката разлика. Дали приливът на минало, който преживяваме днес, ще бъде приет като знак да вървим нататък, или обратното, че няма нататък, историята е зациклила и миналото е единственото убежище. Искаме си старото, затворените държави, вечната младост и някогашното си "величие" - германско, унгарско, българско, полско… Като казах полско, нека си припомним само, че онова, което се случва със забраната на правото на аборт за полските жени, вече се е случвало. И в това връщане е ужасът. Случвало се е в Източна Европа при социализма. Миналото е добро за исторически филми и романи, добро за разказ и анализ и чудовищно за имплантирането му в днешното време.
Всяка криза като извънредно събитие подлага на изпитание идеята, че времето тече линейно и към по-добро (в една утопично-прогресистка линия). Не винаги, вижда се.
Трябва ли да връщаме и да преиграем отново 1989-а, Втората световна или Средновековието, за да се спасим от настоящето и да започнем отначало?
Като дописвах романа, си представих как при тотална възстановка на началото на Втората световна, с пълен брой танкове и войници, тя избухва отново. Понякога миналото рязко оживява, налива се с кръв или избухва като сух барут. Може да се каже и така, обяснено за шофьори: миналото е като приближаващ камион в огледалото за обратно виждане. Винаги е по-близо, отколкото ни се струва. Да имаме едно наум.
/От Дойче веле/
