Борбата с корупцията е борба със собствения ни манталитет - няма как да сме холандци. Нито пък е нужно, казва писателят
“Мисия Лондон 2" - ние в ЕС, идентичността ни, мигрантите, демографската криза, президентски избори и екзотична любовна история между хора от различни култури
Българската политическа сцена ме вдъхновява само като карнавален декор за абсурдни ситуации
“Мутри, вън!” ми звучи като “Корона, къш!”
Каква е тази сатира, която никого не дразни? Това би бил краят на хумора!
Няма нищо по-отвратително от издевателството на тълпата над отделния човек
- “Мисия Лондон” - най-забавният български роман според критиката, с 16 издания в чужбина, а филмът по него - най-гледан за последните 30 г., претърпя преработка и получи седмо издание. Защо решихте така, г-н Попов?
- Не е баш преработка. От време на време тиражът се изчерпва и се налага да се правят нови издания. Това е добър повод да се върнеш към текста, да го огледаш с критично око, да пипнеш тук-там, ако се налага. Един текст е като нива – винаги има нещо за плевене, каквото и да говорят писателите. Може би тъкмо в това е чарът му? Че не е съвършен. Иначе не съм правил никакви структурни промени, ако това питате. Повечето хора са гледали само филма и срещата с романа ще ги изненада, надявам се, приятно, тъй като той доста е по-различен. Отдавна не го бях чел и
краят му особено
ме изуми. Напълно
анархистичен!
Много ми е интересно как ще го възприемат по-младите. На мен тогава ми звучеше по-скоро иронично-абсурдно, но сега току-виж някой го възприел на сериозно. Всяко поколение има различен прочит.
- Кое прави “Мисия Лондон” много четен и на Запад?
- Предпочитам да казвам “извън България”. Изразът “на Запад” носи привкуса на неизживения социализъм. Всъщност мисията на “Мисия Лондон” е да руши именно тези стереотипи. Та, извън България, книгата се чете по същите причини, както и у нас. Смешна е! Освен това е написана по един много жив и свободен начин, което вече е рядкост.
Политическата
коректност наложи
своеобразна автоцензура, от каквато в миналото страдаха предимно авторите в соцблока. Случвало се е да ме питат с угрижен израз дали не се притеснявам, че мога да обидя някого. Чакайте малко. Каква е тази сатира, която никого не дразни? Това би бил краят на хумора, какъвто го познаваме, и началото на една стерилна ера, маскирана като грижа за добрия вкус.
- Чу се, че пишете продължение на “Мисия Лондон”, което сте измислили с жена си на плажа. Разкажете за него.
- По-точно, опитвахме се да измислим продължение, но се получи самостоятелна история, която в момента развивам. Като жанр и звучене тя се доближава до “Мисия Лондон”, но изследва новите идейни нагласи, които се разгърнаха след приемането на България в ЕС. Един от най-парадоксалните според мен ефекти беше възходът на националния популизъм. Това не е уникален тренд. В цяла Източна Европа политици и медийни шарлатани се вкопчиха в националната митология и измислените традиции. Въпросите за произхода, за идентичността, за корените все по-често доминират публичния дебат, а демографската криза и страховете от мигрантско нашествие изострят екзистенциалните безпокойства на обикновения човек. Най-общо това са и темите в новата ми книга, на чийто фон се случват и куп други неща, включително президентски избори и една доста екзотична любовна история.
- Направихте успешна постановка на “Сестри Палавееви” в Пловдив и май в София. Какво стана с екранизацията му?
- Постановката наистина беше успешна и актьорите бяха много въодушевени от атмосферата, която се създаде. Излязоха и редица материали, които много точно бяха схванали значението на този спектакъл. Едно карнавално
сбогуване с демоните
от близкото минало
Сбогуване без омраза и реваншизъм, но и без носталгия и излишни илюзии - чрез пречистващата сила на смеха. Очаквах да се получи по-оживена обществена дискусия, но у нас тази тема все още е изцяло в плен на идеологически стереотипи. Екранизирането на подобна творба изисква кураж. Тя върви срещу удобните черно-бели клишета и затова среща съпротива. Явно ще се чакат по-свободомислещи времена. Добре поне, че никой не може да ти забрани да си пишеш книгите както намериш за добре.
- Тази година се появиха две ваши книги в превод на испански език: “Сестри Палавееви” и “Черната кутия”. Как ги приеха читателите?
- Романът “Сестри Палавееви в бурята на историята” излезе само преди две седмици, така че още нямам обратна връзка. Предполагам, че наследството от Испанската гражданска война и богатата история на партизанските движения в Латинска Америка ще направят книгата интересна за читателите в тази част на света. Такава история може да се случи и в Перу, и в Куба, и в Боливия. Очаквам първите отзиви с нетърпение. “Черната кутия” излезе в края на март, в разгара на пандемията, която осуети и премиерата в Мадрид. За мен беше изненадващо, че въпреки извънредните обстоятелства медиите намериха време и място да отразят книгата. Може би фактът, че още в първата глава главният герой се оказва блокиран в самолета по подозрение, че на борда има зараза, е запалил искрата на интереса? А може би точно в такива моменти хората започват да ценят увлекателните истории, разглеждащи сериозните теми със здравословно чувство за хумор. Това винаги буди надежда. И двете книги излизат в превод на Виктория Лефтерова и Енрике Малдонадо. Отличен преводачески тандем!
- Вдъхновяват ли ви днешните протести, лозунгите им, пърформансът им? Дали може да са в основата на литература?
- Може, защо да не може? В основата на социалистическия реализъм са именно лозунгите. Тази плакатна естетика навремето дори се е смятала за новаторска и авангардна. Да вземем Маяковски и неговата поема за съветския паспорт: “Четете, завиждайте, аз съм гражданин на СССР!”. Или пък Вапцаров: “И казвам аз, понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер, затова един е лозунгът: терорът долу, съюз със СССР!”. Днес, естествено, се отнасяме към подобни творби с известна ирония, като държим сметка за контекста, в който са били създадени. Площадната риторика, енергията на революционното действие понякога дават странни резултати в изкуството – автори като Андрей Платонов и Исак Бабел са създали фантастични, гротескни светове, вдъхновени именно от тази енергия и
абсурдното
разминаване
между лозунгите и
действителността
Не мога да гадая какво биха родили днешните протести в изкуството и дали изобщо ще бъдат отчетени от него. Това зависи изцяло от таланта и гледната точка на тези, които евентуално ще изследват този социален феномен.
- Понеже сте и сатирик, ако пишехте политическа сатира, кои щяха да са най-вдъхновяващите ви герои от политическата сцена?
- Изчакайте още малко и ще разберете. Мисля, че съм доказал, че не се боя от провокативни теми, а потенциалите неприятности не са ме възпирали да разкажа историите, които искам да разкажа. Властта сама по себе си не ме интересува, а българската политическа сцена ме вдъхновява само като карнавален декор за абсурдни ситуации. Като писател намирам това за интересно, но като гражданин бих предпочел животът да тече в по-нормално русло. Дори съм готов да се лиша от този резервоар на сюжети за сметка на една по-прилична и уредена реалност.
- Понася ли българският политик да е обект на присмех, да е герой на вицове, да е осмиван в карикатури? Питам ви, защото според мен това е мярка за пригодност за политически и обществен пост, а и мярка за интелигентност.
- Не бих имал нищо против да се въведе подобен тест. Но все пак нека правим разлика между злобното и безогледно окарикатуряване на конкретна личност и високата сатира, която взима на подбив по-скоро определени архетипни черти и тип поведение, характерни за времето. Тя няма за цел да унищожи човека, а по-скоро да разруши илюзиите, предразсъдъците, суетата и егоизма, които са го превърнали в обект на присмех. Поне такъв е моят метод. За мен няма нищо по отвратително от издевателството на тълпата над отделния човек, независимо кой е той. Няма как жестокостта да е смешна. Смехът лекува, а не убива. Случва се понякога лечението и да заболи, но това е за добро.
- Според вас кои са най-ярките образи, които преходът роди? Например сега е популярен лозунгът “Мутри, вън!”. Какво символизира?
- Спомням си една песен на Иво Димчев “Корона – къш, къш!”, малко така ми звучи. Лозунгите са своеобразни заклинания, символизиращи желанието на човека да реши проблемите си с магическа пръчка. Както в онази руска приказка за глупака Емеля, който при всяка трудност изричал заклинанието: “По заповед на щуката да стане на минутата!”. Звучи съблазнително, още повече в края на приказката героят не само че не е наказан, но се оженва за царската дъщеря. Това е разликата между приказките и живота.
В живота нищо не става по заповед на щуката. Качествата, необходими, за да се преборим с пандемията – здрав разум, постоянство, дисциплина, чувство за отговорност, са именно качествата, които ще ни помогнат да се справим и с корупцията. Това е борба преди всичко със самите нас – със собствения ни манталитет, който е в основата на проблема. Той не е възникнал от вчера за днес, а е продукт на дълъг културно-исторически опит. Има чисто антропологични аспекти, които малцина признават. Все даваме за пример страни като Холандия, Дания, Швеция, но ние не сме холандци, датчани или шведи. Балканци сме! В миналото патриархалният модел ни е съхранил като народ, но днес той по-скоро ни спъва, оплитайки ни в система от зависимости и предразсъдъци.
Навици, стереотипи,
стратегии за оцеляване –
тези неща не се променят
за един ден
Ясно е, че няма как да станем холандци, нито пък е нужно. Всяко общество еволюира и се променя по собствен път. Опитите да се вкара в абстрактни схеми и модели, да се насили естественият ход на развитието му, не са завършвали добре. Живели сме го. Ако цената на една радикална промяна е гражданска война, не си струва. Защото така или иначе промяната ще дойде. Духът на времето я налага – бавно, но неотклонно.
- Дали площадната битка ражда герои, достойни за перото на писател или поет?
- Не! Писателят изгражда героите си, а не обратното. Между героите в живота и героите в литературата няма пряка връзка. Мен лично не ме интересуват чак толкова героите с главно “Г”. Колкото повече опознавам човешката природа, толкова повече такива образи ми се струват фалшиви. Идейната и моралната праволинейност често са само маска, под която кипят вечните човешки страсти и инстинкти. Егоизъм, гордост, жажда за власт, алчност, отмъстителност... Неслучайно в литературата фокусът пада по-скоро върху антигероя, който при дадени обстоятелства може да стане и герой. Това важи дори за митологията, която предшества литературата. Героите и антигероите често разменят местата си. Всяка добра история е изкуство на трансформациите.
- Погубват ли социалните мрежи четенето на книги?
- По-скоро погубват социалните контакти. Не стига, че в живота хората постоянно се крият зад маски и роли, а тук се наслагват и допълнителни пластове грим. Илюзията за анонимност изважда най-лошите ни черти, които при нормално общуване поне се опитваме да потиснем. Една хубава книга ни връща времето, което дължим на себе си. Смисленият и увлекателен наратив ни помага да си изградим по-цялостна представа за света и да открием мястото си в него.
Алек Попов е роден е в София през 1966 г.
Завършил е Националната гимназия за древни езици и култура и висше в СУ специалност “Българска филология”
Автор е на романите “Мисия Лондон”, чието продължение пише. Също - “Черната кутия”, “Сестри Палавееви" 1 и 2 и още - сценарии, радиопиеси, сборниците с разкази “Митология на прехода”, “Ниво за напреднали”, “Телесни плевели” и др.
Работил е в посолството ни във Великобритания като дипломат, но голямата му страст си остава писането
Член-кореспондент в БАН
Носител на множество отличия за литература
