Опитах се чрез познати политици да помогна в ефира да се пуска задължително 33% българска музика
На 3 септември една от най-големите звезди на българската музикална сцена Васил Найденов навърши 70 години. Въпреки настояването на екипа и приятелите му, той реши да не прави голям концерт, с който да отбележи юбилея. А причината - за него няма малък и голям концерт, във всички вкарва максимално много енергия. Личният си празник пък предпочита винаги да посреща тихо и кротко, само с няколко свои близки.
- На 3 септември имахте рожден ден и навършихте 70 години. Много ваши колеги използват подобни поводи за големи концерти, вие планирате ли такъв, г-н Найденов?
- Много хора ми надуваха главата да направя голям концерт. Но аз не деля концертите на големи или малки. Както и програмите на къса и дълга. Няма значение пред какви хора пееш, те са си платили. Пък и да не са, посред нощите, вместо да си опънат краката, да четат книга, са дошли да те слушат и ти си им длъжен. Няма никакво значение дали си ял, дали си в добро настроение. Аз например всеки път, като пътувам някъде, първото, което правя, не е да се нахраня, а да направим звука. После отивам в хотела, за да се обръсна, а след това вече не мога да ям, защото няма да бъда подвижен нито физически, нито гласово, ставаш муден. Това е все едно да скачаш висок скок и преди това да си си напълнил корема. А аз този висок скок трябва да го правя всяка вечер.
Когато имаш концерт,
никой не те пита дали има коронавирус, дали те боли гърлото
Самият аз съм пианист и ми се е случвало да свиря с 38 - 39 градуса, можеш да се мобилизираш, дори и да не си много добър, ще изсвириш нещо. Но, когато нямаш глас, а всичко е продадено, ела да видиш какво става, нищо не можеш да направиш. Имам някаква рутина и въпреки че е много мъчително, успявам да се справя. Но независимо как се чувства изпълнителят, в никакъв случай не бива да стига до безизразност, да не показва емоция. Хората са страхотен барометър и по-скоро ще ти простят, ако забравиш текст, объркаш тон, но в момента, в който нямаш необходимата емоция, гориш. Често обяснявам на младите колко е важно това, много от тях са нелоши изпълнители, но някои работят механично, а това не се прощава.
- И все пак как посрещате рождените си дни?
- Предпочитам да отида в непретенциозен ресторант, в който няма навалица. Всяка вечер съм със страшно много хора, обичам ги, но е уморително. И обикновено отиваме с няколко приятели на спокойно място да пием по някоя и друга ракия. Последните години все е така, не искам да правя големи сватби, защото с концертите при мен е един нескончаем рожден ден. Когато не съм на работа, гледам да съм си вкъщи, грижа се за цветята, котката, четирите папагала. Имам и канарче. Не обичам да ходя по светски събития.
- Вие сте Дева, колко сте педантичен?
- Хората много се бъзикат с мен в това отношение. Ето, с коронавируса например при мен няма нищо ново по отношение на хигиената. Това старание в миенето и почистването за нас, Девите, си е съвсем нормално. Винаги съм измивал киселите млека, яйцата, нищо не се е променило. Смеят ми се, че съм попаднал в собствени води.
- Започна ли по-активно концертният живот в България?
- При мен не е прекъсвал, само в началото на пандемията отложихме няколко концерта, защото тогава всичко беше затворено. След това веднага започнах и работя непрекъснато. Имам участия и на закрити, и на открити места. Доста от ангажиментите ми са по Черноморието, но не съм успял да отида на почивка, морето го виждам само от хотелската стая.
Канят ме, защото пълня, слава богу, а не заради сините ми очи. (Смее се.) Но иначе, като че ли този бизнес доста се занемари, създава се едно погрешно мнение от медиите. Какво значи албум или изпълнител на годината? Би трябвало призовете да се дават спрямо продажбите на съответния артист. Не искам да обиждам никого. Но са по-важни не рекламите, ротациите, а колко продаваш, макар че това отдавна е занемарено и в световен мащаб. И следващото е - колко пълниш всякакъв вид зали.
Питат ме: “Кога ще направите голям концерт?” Това са глупости, толкова съм пътувал и съм правил страшно много концерти, не правя разлика между спортна зала, концертна, дали съм в Лондон, или в Каспичан, Калофер. През последните години обаче малките градове са много ощетени. Пътуваме до три-четири града. Ето, последните две-три седмици съм ходил четири пъти във Варна. Вярно, че е лято, има приток на външна публика, но винаги идва и една основна, каквато има в Бургас, Пловдив, за София е ясно. Евентуално има малко участия в Стара Загора, Русе и край.
Дотук свършва България
Нашата държава е малка, каквато и звезда да си, въртиш в едни и същи места, тези хора ти знаят и кътните зъби. Общо взето, трябва да благодаря на Господ, че все още ме харесват.
Сигурно като медии виждате, че съвсем тенденциозно не се появявам по телевизия, по радиото почти не се излъчва българска музика, не правя видеоклипове. Правя всичко възможно да не съм на пазара и логичното във всяка една държава е при това положение бизнесът да те изхвърли. Но продължавам да пътувам изключително много, може би най-много от всички, значи има смисъл от това, което правя, хората идват и все още ме харесват.
А много журналисти ни слагаха едни етикети – естрада от времето на Тодор Живков, за да ни омаловажат, да ни сложат под един друг знаменател. И това беше години наред. Не плюя вашите колеги, но не само жълтата преса си позволяваше да слага такива обидни етикети. Естрада, естрада, но тази естрада пълни.
- От дългогодишната ви кариера за кой период си спомняте с най-приятно усещане?
- Може би най-пълноценно е времето, когато един мъж стане на 33 години, Христовата възраст. Вече не е момче, много неща са му се случили, спира да живее с мисълта, че всичко, което хвърчи, се яде. Това беше времето след “Диана експрес”, бях натрупал голям опит на сцената. Преди това бях със “Златни струни”, после пък започнах самостоятелно. Имах възможност да започна да работя и с Митко Щерев, който е изключителен музикант. Присъствал съм на създаването на много от песните, които се пеят до ден днешен. Автор е на много филмова музика и неслучайно бе обявен за най-добрия филмов композитор. После попаднах на много талантливи текстописци и поети като Миряна Башева, Маргарита Петкова, Мишо Белчев, Живко Колев, не мога да изброя всички, те са толкова много. Разбира се също и Александър Петров, и Иван Тенев, които сега написаха текста към песента “На случайна гара”. С удоволствие я пея всяка вечер. В нея няма една случайна дума, текстът е изключително силен. Сега в модерните песнички има от три до пет думички, написани под душа. Може би времето не е на този тип поезия. Проблемът не е само в България. Сега не е време на изкуствата, а на компютрите.
- Често коментирате, че в медиите не звучи българска музика.
- Преди няколко месеца ми се обади изпълнителният директор на “Музикаутор” Иван Димитров и ме помоли да помогна това да се промени с познанствата, които имам. Обадих се на шефа на “Атака”, на Марешки, с когото бях работил, за да стане депутат, на Вежди Рашидов. Имах обещания от тяхна страна да помогнат да се пуска в ефира задължително 33% българска музика. Става въпрос за български медии и е нормално да е така. Музиката е бизнес като всеки друг. Това е все едно да произвеждаш домати и да няма тезгях, на който да ги изложиш, да бъдат почти апокрифни. Например песента “След края на света” трябваше да минат две години, за да стане популярна и сега почти всяка вечер хората да я искат да я изпълнявам. Сигурен съм, че същото ще се случи и с “На случайна гара”, която записах за филма на Иван Ничев “Можеш ли да убиваш”. Музиката е на Стефан Димитров, вече се харесва, но освен БГ радио никой друг не я пуска. Какъв е смисълът да произвеждаш нещо,
което едва ли не трябва да се пее по седенки,
да се дават песнопойки, за да разберат хората, че има такава песен и след някоя и друга година евентуално да стане популярна. Това не е нормално. В случая не влизам в ролята на обиден. Това, което си говорихме преди малко, е доказателство, че печеля възможно най-добре, изкарвам достатъчно средства, за да мога да преживявам, и то доста добре, не мога да се оплача. Търсен съм, не е нужно някой да те награждава, за да докажеш, че работиш в седмицата два или три пъти, което е препредостатъчно за България. Нямам нужда от тази реклама. Отдавна не е нужно да ходя в “Черешката на тортата” или в някой сутрешен блок, за да може хората да ме познават, да ме харесат или мразят.
Но въпреки това се опитах да помогна за налагането на българската музика, защото това е мое задължение като човек, който е популярен, има някакви възможности. Като минеш границата на Гърция, да речем, пускаш си радиото и веднага разбираш в коя държава си. Влизаш в Турция, отново е същото, така е и в Румъния, да не говорим за Русия, Италия, Франция. Всяка една от тези държави има самочувствие за собственото си изкуство. Никой не отрича американската и английската музика. Напротив, аз и мои приятели като Богдана Карадочева, Стефан Димитров и други колеги лобирахме да се пуска такава музика, даже скандали ставаха в радио “София”, но не може да е само тя. Това не е нормално като бизнес, като социална политика, Орлин Горанов много точно беше казал: “Количеството ражда качество”. А количество се прави, като работят студиа, като се прави музика, няма цялата да е добра, но ще излезе и нещо качествено. Сега защо да се прави количество, като се въртят песните само на определени хора.
- Въпреки това работите ли върху нови парчета?
- Да, има и стари песни, които съм ги оставял във времето. Сега работим върху една, която е мелъди рок. Нашият китарист направи някакъв примерен аранжимент и беше изненадан, че пея по този начин. И той като много от младите хора не знаят, че съм работил в рок групи и като пианист, и като певец, това не ми е чуждо, бил съм в “Диана експрес”, в “Тангра”. Това, че пея години наред поп музика, няма лошо, такава музика са ми давали композиторите, но много уютно се чувствам в мелъди рок. Колкото пъти съм бил в Източна Германия, във всички рецензии, които е имало в техните медии, пишеше, че изпълнявам поп рок.
Случва се колеги да ми казват, че все попадам на хубави песни. Вярно, че си подбирам материала, но и мисля върху него. Може да не съм съавтор, но това не означава, че не влагам в нея.
Преобразявам я до неузнаваемост
Именно това е много важно за младите артисти, трябва да си седнат на задника, ако не могат да създадат своя хубава музика, да съумеят да я донаправят. Нужно е да имат чисто музикантски поглед по отношение на аранжимента, на тон извличането, на стилистиката. Трябват им музикална култура, въображение и чувство за импровизация. Важно е песента да се направи така, че да може да се изпълнява години наред.
Не бързам много-много с нещата, които правя. Не обичам да планирам. Но от друга страна, когато някой поиска да му помогна, правя чудеса от храброст. Стане ли обаче въпрос за мен, блокирам. Не си помогнах дори за КТБ, където изгубих толкова много пари.
- Нищо ли не успяхте да си върнете?
- Върнаха ми 200 хиляди, другите до близо милион ги няма.
- Как го приехте?
- Не се приема, това е живо грабителство, и то одържавено. Не можах да разбера как търсят непрекъснато в Сърбия въпросния шеф на банката, при положение че Сашо Диков отива и няколко пъти му прави интервюта. Един друг човек ходеше всяка седмица при него, а иначе цялата държава го издирва. Това е подигравка към толкова много хора.
- Как се отнасяте към сегашната политическа ситуация, към протестите по улиците?
- Медиите непрекъснато ни занимават с политика. Струва ми се, че политиците ни изместиха и застанаха на мястото на певци, артисти, музиканти. Никъде по света не предават по медиите толкова много политика. И именно те допринесоха много за това сега всички у нас да разбират от футбол и политика. Преди време пътувах в Търновско и спряхме в едно крайпътно ресторантче. По едно време излезе готвачката и се обръща към мен: “Абе, ти нали се познаваш с Петър Стоянов, какво прави Кондолиза Райс?” Взе да ме разпитва как изглеждала отблизо и продължи да разсъждава за политика.
Убеден съм в едно, че интелигенцията променя политическите съдбини, не само в България, но и по света. А иначе хората имат право на изисквания, защото политиците трябва да бъдат контролирани.