Да си спомним 90-те – едни протестираха, други построиха номенклатурния капитализъм
България ще се изправи пред много трудни есенно-зимни месеци. Рисковете от втора вълна на пандемията от COVID-19 са сериозни.
Нови, по-рестриктивни мерки са малко вероятни, основно поради политическа нецелесъобразност. Това поставя под въпрос стабилността на цялата здравна система.
Икономическите и социалните предизвикателства също са налице, след като официалните данни показаха спад на БВП за второто тримесечие с 8,2% на годишна база и с 9,8% спрямо първото тримесечие. Аналогиите с предстояща Виденова зима са преувеличени, но всички трябва да осъзнаем трудностите, пред които ще се изправи нашата икономика.
В тази атмосфера ставаме свидетели на всекидневни протести и вече явно политическо напрежение с реална възможност за оставка на правителството. Големият въпрос е дали очакванията на част от обществото могат да се реализират на практика. А още по-големият въпрос е как желаните промени могат да станат реалност. Виждаме ли реалната картина,
или живеем
в холивудски
сценарий със
задължителен
хепиенд?
Протести е имало, има и ще има. Това е една важна и полезна характеристика на демократичните общества. Не са толкова далечни времената на комунистическия режим у нас, когато свободното изразяване на гражданите просто е било химера. Критичното мислене и възможността за активна гражданска позиция показват съзряване и развитие на една демокрация.
Историята познава много различни по характер протести. Гражданско недоволство може да се катализира от конкретни законодателни промени, действия или бездействия на фигури от изпълнителната власт или държавната администрация. Исканията може да са насочени към промени в дадена икономическа сфера или политиката на определено министерство.
Днешните протести имат конкретика, която се изразява в искането на оставки на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, но нямат конкретика откъм възможните решения за реални и ефективни промени. Лозунгите “Мутри, вън” и “Смяна на системата” са пропити от много емоция, без обаче да се обръща внимание на въпроса какво следва оттук насетне. А отговорът “Това не е важно, важни са оставките, пък после ще го мислим” е отчасти
революционно-
романтичен, но
не по-малко
недалновиден
и опасен
Големите очаквания трябва да са подкрепени от прагматизъм и трасиране на възможните алтернативи.
България е парламентарна република, което поставя немалка част от търсените отговори на политическата сцена.
Щафетата на недоволните рано или късно се предава в ръцете на политическите субекти, било то стари или нови. Оттук разговорът за разпределението на силите и възможните бъдещи коалиции е фундаментален и не може да остане на заден план.
България
не може да си
позволи
продължителен
период без
работещо
правителство,
независимо коя/кои партии ще го сформират. Това е изключително важно за стабилното функциониране на институциите и съответно икономическата активност. За съжаление, ние не сме Белгия, която месеци наред няма редовно избрано правителство, но това не повлия върху ефективната работа на институциите в страната. За България навлизането в продължителна политическа криза ще е изключително негативен сценарий за всички, включително и за настоящите протестиращи. А очакванията отново ще се разминат с реалността.
Паралелите с протестите през 90-те години не са много удачни откъм политическа конюнктура, но са полезни по линия на анализа очаквания - резултати. Навремето голяма част от гражданите излязоха по площадите с една основна цел - комунистическата номенклатура да се измете из основи. На практика се случи една извратена трансформация към пазарни отношения, дирижирана от старите червени политици и генерали. В Русия този процес се наричаше номенклатурен капитализъм, приложен copy-paste и в България.
Митингът на “Орлов мост” тогава беше нещо невиждано до този момент в България. Ярък символ на това, че промяната идва. Малко хора обаче си даваха сметка какво се крие под повърхността и нямаха ясна представа как може да се осъществи една качествена промяна в социално-икономическата сфера. Това е и причината много от протестиращите тогава да изпитват разочарование днес, да смятат прехода за измамен и дискредитиран.
Независимо от оценката за управлението днес или утре политическата конюнктура няма да е по-различна. В седмиците преди парламентарните избори, независимо дали предсрочни, или редовни,
ще станем
свидетели
на див
популизъм,
романтично ляв социализъм, безкрайни и безмерни обещания. В голямата си част тези обещания ще са невъзможни за реализиране. Други от тях биха могли да се осъществят на практика, но това би означавало икономически крах в средносрочен план.
Именно тези залитания по радикални промени носят разочарованието в бъдеще. Разглеждайки политическите кризи в историята на България, е време да си направим изводите, че критичното мислене е предпоставка за промяна, но не е единствен фактор за реалното й случване. Без да имаме яснота относно играчите на политическата арена, за техните идеи, визия и политически приоритети, гражданското недоволство ще утихне и отново ще отворим вратите си за апатията и чувството на безизходица.
Активното гражданско общество е безмилостно оръжие за повече прозрачност и справедливост в държавното управление. Избуяването на протести показва, че част от гражданите искат промени, и то кардинални. Дали това недоволство може да се канализира в конструктивна политическа трансформация? Към днешна дата и организаторите на протеста, и политическите субекти, подкрепящи искането за оставка на сегашното управление, нямат конкретен план за действие. Очевадно е, че протестът е толкова разнороден, че общи политически действия не са възможни. Без потенциал за принципни политически алианси очакванията на улицата със сигурност ще се сблъскат с поредното разочарование.
Едно изречение от политическия роман на Джордж Оруел “1984” болезнено точно показва причините за дефицит на демократичност. Четейки “Теория и практика на олигархичния колективизъм” Уинстън Смит стига до следните думи: “В края на краищата йерархическото общество може да съществува единствено върху основата на бедността и невежеството”.
Това е разковничето за постигане на повече лични свободи и възможно най-работеща демократична система - икономическо благосъстояние и качествено образование. Без тези две неща сме обречени на постоянно лутане и падане в капана на популизма и целенасоченото ни настройване един срещу друг.
