“Голата истина за група “Жигули” беше първата продукция, която успя да се мобилизира и да започне снимки по време на извънредната обстановка, казва талантливият актьор
- Защо се съгласихте да играете една от главните роли в новия филм “Голата истина за група “Жигули”, г-н Билалов? Какво ви привлече повече - сюжетът, екипът или конкретно образът, в който вие влизате?
- Ако тръгна да смятам, аз съм казал три пъти “да” на този проект. Първо заради сценария, който беше написан много емоционално. Актьорът е голям егоист и освен историята гледа най-вече как се развива собствената му роля. В случая обаче се хванах, че ми пука за всички образи - без изключение. Ваня Николова и Нели Димитрова са сценаристи с доста опит и това беше първото ми “да” на проекта. Второто “да” беше заради режисьора Виктор Божинов, оператора Антон Бакарски и режисьора по монтажа Нина Алтъпармакова. След “Под прикритие” и “Връзки” това е третият ни общ проект и нямам съмнение в крайния резултат. И третото “да” беше заради актьорите, които този филм събра, защото даже за епизодичните роли бяха привлечени доста сериозни имена.
Създаването на самата
група ме срещна с колеги,
с които не съм работил
С Лилия Маравиля, Ирини Жамбонас, Филип Аврамов и Илиана Лазарова вече имахме опит заедно, но с Геро и Рачков работя за първи път и си мисля, че комбинацията от всички ни заедно беше много приятна среща. Вярвам, че появата на Климентина Фърцова - една много млада актриса и напълно ново лице за публиката, също ще изненада приятно зрителите.
- Преди няколко дни с колегите си излязохте да пеете на голяма сцена в Бургас. Каква беше реакцията на публиката - почувствахте ли се като рокзвезди, каквито са ролите ви в новата лента?
- Не знам как се чувстват рок звездите, защото никога не съм бил рок звезда, но с помощта на доста хора от музикалния свят
актьорският ни дебют в
рока, изглежда, се случи
Само че преди да се появим на фестивала, имахме доста музикални репетиции в София. Община Бургас също оказа сериозна помощ, така че снимките в града да минат както трябва. Сцената, която трябваше да снимаме на пристанището, е ключова за филма и беше важно да се получи. Всичко беше разграфено по минути. Имахме време точно за шест дубъла. Но хората срещу нас реагираха на всяко наше излизане сякаш са на истински концерт - свириха, викаха, опитваха се да припяват, снимаха с телефоните си и градусът сериозно се качи.
- Бихте ли разказали малко повече за сюжета, а и кога да очакваме филма на екран?
- Това е историята на един баща, който, за да спаси скъпото образование на дъщеря си в чужбина, се налага да направи нещо много неприятно - да опита да се събере с членовете на бившата си рок група. Те обаче нито искат да го видят, нито да го чуят. Да не говорим, че имат доста конфликти и помежду си, което прави събирането на всички още по-трудно. Естествено, нашите хора са талантливи, но с голямо его и освен че са забравени от феновете си, все още не могат да си разделят старата слава. Филмът трябва да излезе през 2021 г.
- “Голата истина за група “Жигули” малко напомня на една любима класика - “Оркестър без име”. Приличат ли си наистина двата филма?
- Всеки филм с група музиканти, който се появи сега, е обречен да напомня на любимия ни “Оркестър без име”, но двете истории нямат нищо общо. Не мисля, че това изобщо е гонено, защото подобна класика трудно може да бъде надписана. По сценарий “Жигули” са рок група с име. Тя става популярна към края на 80-те със своята музика и своите текстове, което определя и различната история днес. Филмът е музикален, а комедията и драмата се застъпват непрекъснато.
- Как се снима филм по време на пандемия?
- С режисьор, камера, екип на терен и много маски.
- Как изобщо хората на изкуството се върнаха към ангажиментите си по време на извънредна обстановка в страната?
- С голямо удоволствие. Дано не бъркам, но мисля, че бяхме първата продукция, която успя да се мобилизира и да започне снимки, така че благодарности на Националния филмов център за бързата реакция, както и на всички приятели и приятели на приятели, които помагаха нещата да вървят както трябва.
- Как преживяхте месеците, в които заради коронавируса не само театрите трябваше да спрат работа, а и всички трябваше да променим начина си на живот?
- Щом си говорим с вас, значи съм ги преживял.
- Как се отрази карантината на работата ви?
- Нямаше работа.
- Важно ли е изкуството по време на пандемия?
- Хомо сапиенс прави изкуство поне от трийсетина хиляди години без значение от войни, чуми или метеорити, а дали е важно, зависи от това какви потребности имаш.
- Много актьори се притесняваха, че страхът от коронавируса ще спре хората да посещават театрите - така ли стана наистина?
- Има естествен отлив, разбира се, само че
публиката в театъра не са
седемнайсетгодишните,
които безстрашно се
катерят един върху
друг в дискотеки
и барове. Да се надяваме, че това положение на “зрител през стол” няма да остане вечно, защото и вирусът ще се умори от нас.
- Вас страх ли ви е?
- Към вируса се отнасям с разумна предпазливост като към всяко нещо, което не познавам. Ако имам притеснения, те са за децата и близките ми, защото вирус има и много хора, включително и приятели, пострадаха от него.
- Заради пандемията се отложи премиерата на първия ви моноспектакъл “Бум-бум: Малка нощна музика за мафиот и оркестър”. Кога и къде ще го представите за първи път?
- Засега мястото си остава НДК, но все още обсъждаме датите и ще ги съобразим спрямо ситуацията в момента.
- Чия беше идеята за него и защо точно гангстер?
- Идеята зрееше отдавна, но трябваше да се появят подходящият момент и правилните хора. С Ангел Заберски и неговия бенд се срещнахме във връзка с друга идея, която прерасна в тази. С Ваня Николова, която е автор на текста, си дадохме сметка, че аз лично може и да нямам какво толкова да кажа на публиката, но в качеството си на човек, недосегаем от закона, мога да правя на сцената каквото си искам.
Спектакълът се води от
правилото: смешно е,
защото е вярно
В крайна сметка искам това, което иска всеки актьор: публиката да се забавлява.
- Сам разказвате, че в началото на спектакъла героят ви си припомня с усмивка 90-те само за да разбере как се е завъртял светът днес. И за негово съжаление разбира, че всичко сега е с краката нагоре. Какъв е светът днес за вас, сравнен с този преди 30 години?
- Наскоро четох едно интервю на Ален Делон, който казва, че ще си отиде от този свят, без да му е мъчно за него. Моят герой казва същото, но по друг начин: “Навремето мъжете си лягаха с жена и пистолет под възглавницата. Сега си лягат с телефон и нощен крем за лице”. Наистина действителността ни е променена. Тя е свръхкомерсиализирана и свръхзависима, даже по комичен начин. Не може да си произведеш корите за баница в София, защото си чакаш консерванта от Китай, който е в карантина. Пълен майтап.
- И тогава имаше протести, днес също - вие били ли сте участник в някой от тях?
- Участвах в студентските протести през 1990 г. Тогава бяхме окупирали Ректората на СУ и наивно вярвахме, че идват нови времена, че между нас няма ченгета и т.н. Тогава студентите бяха огромна протестираща маса, направо движение, и то само защото две трети от нас още не бяхме напуснали страната.
- По времето на протестите през 1994 г. вие заминавате за Франция и се установявате в Париж. Последните години се завърнахте в България - по-добре ли се чувствате тук, отколкото там?
- И на двете места се чувствам добре. В България има неща, които са недопустими или невъзможни за Франция, както и обратното. Така се възползвам от различни видове удобства.
- Протестът може да се състои в това да накараш хората отново да започнат да мислят с играта си, с текстовете, които пишеш - това са ваши думи. Тръгвате ли от тази позиция, когато се съгласявате да участвате в определен проект, когато превеждате конкретна пиеса?
- Естествено. Първо проектът трябва да провокира мен. Ако това е така, значи ще прави същото и с публиката.
- Омръзна ли ви още да ви свързват с ролята на гангстера Джаро от “Под прикритие” след всички други сериали, филми и спектакли, в които участвахте?
- Когато бях малък, за мен Митко Бомбата беше култ. И
когато разбрах, че Митко
Бомбата се казва Григор
Вачков, бях силно
разочарован и даже плаках
Така че и да ми казват в живота: “Ей, Джаро” или “г-н Туджаров”, важното е, че все пак ме наричат някак си и ме свързват с нещо. Да ме наричат както искат. За мен е важно да си свърша работата.
- Коя е ролята, в която най-много ви харесват вашите дъщери? Имат ли си любима ваша реплика?
- Като малки много харесваха “Под прикритие”. Помня, че го бяха намерили в “Нетфликс” - Франция. Не знам дали разбраха нещо от ролята на баща си, но със сигурност им беше забавно да го гледат на компютъра. Мисля, че тогава осъзнаха, че съм и актьор.
- За финал ще ни кажете ли коя е любимата ви рок песен?
- Много са, но една от тях е Whole Lotta Love на “Лед Цепелин”.
Той може да играе с еднаква лекота всяка роля - и драматична, и комедийна. Дали ще е в образа на гангстер, хладнокръвен убиец, влюбен до лудост архитект, брачен консултант, или поостарял музикант, всяко негово превъплъщение веднага грабва зрителя.
В последното - на музикант, който е имал бляскава кариера през 80-те, а сега е изправен пред нови предизвикателства, влезе съвсем наскоро. Това е ролята на талантливия актьор в новия игрален филм “Голата истина за група “Жигули” на режисьора Виктор Божинов.
И за нея, и за другите си превъплъщения на екрана и в театрите, както и за живота в извънредна обстановка, Билалов даде специално интервю за “24 часа”.
