Има тъжни моменти в историята на един народ, в които единствената му мечта е да смени властта
През 70-те и 80-те години на миналия век пешеходците в София масово минаваха на червено, не си дупчеха трамвайното билетче, или пък на слизане го даваха на друг, качващ се пътник. Това бе частица от ежедневното манифестиране на
мълчаливата
гражданска
завера
срещу една омразно-несменяема власт. Нещо като протестно неплащане на данъци в окупирани територии, от което изгрява и американската държава с лозунга No taxation without representation.
Да, има тъжни моменти в историята на един народ, в които единствената му мечта е да смени властта. Такава една единствена мечта на днешния ден през 1789 г. освободи Бастилията, за да отвори пътя на Франция и Европа към множество нови мечти.
През 2008 г. — вече след влизането ни в НАТО и в ЕС, след 15-годишно отсъствие в София се завърна мой приятел, американски дипломат, който добре познаваше България от 90-те. Попитах го: какви най-големи разлики забелязваш след тия 15 години? Отговорът включваше: пешеходците изчакват на червен светофар, пътниците си дупчат билета в трамвая и хората имат много мечти, а не само една.
През юли 2020-а, може би за пръв път от четвърт век насам, видях слизащ от тролея пътник - респектираща аристократична дама, да подава използваното си билетче на друг, който се качва - младеж с вид на компютърен специалист и добра заплата. Размениха си заговорническите погледи на сродни души, които споделят единствената мечта на своето поколение — да сменят властта. Те не знаеха, че
по различни
пътеки на
времето отиват
към един и същ
протест,
от който очакваха да им отвори път към множество нови мечти, различни от смяната на властта или смяната на държавата.
Градът е малък - всички се знаем...
