Поетът обаче никога не е
забраняван в училищата
Титлата “патриарх на българската литература” днес е така сраснала с името на Иван Вазов, че никой не го поставя под съмнение. И не се замисляме кой първи го нарича така.
Според едната версия това е поетът Гео Милев. Така твърди сайтът “Българска история”, но не го подкрепя с доказателства. Другата версия гласи, че първи е литераторът Александър Кипров. Тя изглежда правдоподобна, защото я е описал в дневника си Иван Шишманов.
В края на 1916 г. български писатели са поканени да гостуват в Германия. В делегацията е включен и Иван Вазов, но
той отказва да
пътува, бил болен
На 10 януари 1917 г. на чаша бира в Градското казино в София седят Вазов и приятелят му Иван Шишманов и естествено, коментират състава на делегацията - Елин Пелин, Добри Немиров, Антон Страшимиров и Теодор Траянов.
На съседна маса седи Александър Кипров - журналист, литератор и член на ВМРО. Вазов го пита, защо и Кипров не е заминал за Германия. “Когато патриархът на българската литература не отива, какво търсят нейните клисари в Германия?”, отговаря Кипров. Шишманов, който освен приятел е и изповедник на Вазов, чува думите на Кипров и ги записва в дневника си.
Истинското популяризиране на височайшата титла започва от лятото на 1920 г., когато се подготвя честването на юбилея на поета. Министерството на народното просвещение пуска окръжно, в което се казва: “Никое културно празненство не би могло да се нарече така с право всенародно, както предстоящото чествуване патриарха на българската книжовна мисъл Ив. Вазов”.
“Това окръжно е посветено тъкмо на организацията на всенародното поклонение и придаване на юбилея на максимална представителност и тържественост сред учители и ученици”, пише литературоведът Емил Димитров.
Друго окръжно на МНП, в което пак се смоменава “патриаршеската титла” на Вазов, е от 8 април 1921 г. То е по повод разпространението на сборника “Прослава на Ив. Вазов”, в който “са събрани и поместени всички речи, поздрави, адреси, дарения и изобщо всичко онова, което целият български народ направи да ознаменува най-тържествено 50-годишната дейност на народния поет”.
И още: “Тоя сборник е ценен документ, той е вечен паметник за прославата на патриарха на съвременната българска книжнина, той ще послужи за назидание на бъдещите наши поколения и ще им показва как ние, съвременниците на поета, сме го приживе ценили и чествували.”
На 21 септември 1921 г. поетът умира. В некролога на МНП пише: “Патриархът на българската литература, великият поет на българската земя, Иван Вазов предаде Богу дух днес в 12 и 1/2 часа”.
На 6 октомври 1921 г. министърът на просвещението издава друго окръжно, в което се казва: “Одобрява се за училищните библиотеки в Царството песента за смесен и еднороден хор “На патриарха на родната литература и поезия Иван Вазов” от капелника А. Ковачев. Издание в Пловдив, 1921 г. Цена 3 лева”.
Не е известно доколко тази песен е била популярна и всеобщо разпространена, но със сигурност е разучавана и изпълнявана по училищата в началото на 20-те години на ХХ век “Ето как метафората “патриарх на българската литература” прониква в “низините”, с което изразът става титул, устойчива формула, като че част от името на Ив. Вазов, негов синоним”, пише литературоведът Емил Димитров.
Така съвременниците демонстрират своето преклонение и почит пред твореца, поставил основите на съвременната българска литература.
Трудни времена за
творчеството му
настъпват след 1944 г., когато на власт идват комунистите. Литературната критика не знае в кое чекмедже да постави творчеството му.
Защото през 1878 г. той пише стихотворението си “Здраствуйте, братушки”:
– Мамо, мамо, я ги виж! – Що е? - Идат,
погледни ги. С пушки, с саби...
– Що стоиш?
Скоро, чедо, поздрави ги!
Тях ги Бог прати насам,
да помагат, чедо, нам.
И детето дава крушки
на солдатите без страх
и крещи на тях:
Здравствуйте, братушки!
Но през 1917 г. в книгата му “Нови екове” е и стихотворението “На руските воини”:
"О, руси, о, братя
славянски,
защо сте вий тука?
Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?
----
"И пак ви не мразим
(не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта
свобода,
стократно по любим я ние.
За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със
близък упорно
и няма ний врат
да превием
пред никакво иго позорно!
И умните глави от “народната власт”
измислят следния
двоен аршин
С творчеството си, пропито от русофилски и славянофилски чувства, Вазов е прогресивен писател.
Но заради стихосбирките си “Под гърма на победите” (1914), “Песни за Македония” (1916), вече споменатата “Нови екове” и други свои творби Вазов е определен като “певец на великобългарския шовинизъм и буржоазен автор”. В книжката “Македонски песни е публикувано стихотворението “Тържествен час”, написано на 26 април 1913 г.
От Охрид до Чаталджа,
от Дунав до Кавала
в една душа и мисъл
днес цял народ е слян,
една го мъка трови,
една го люшка хала,
един го пълни блян.
Най-чугунените глави на литературната критика и крайните екстремисти във властта дори настояват Вазов да не бъде изучаван в училищата. Слава богу, това не се случва дори и през най-мракобесните години. Потвърди го и проф. Милена Цанева. Някои критици гледат подозрително и с неприязън и романа “Под игото”. Смущава ги отношението на автора към социализма. Вазов пише, че
“Ботев бълнувал
за всемирен
социализъм”
Най-убеден привърженик на идеята е Кандов - “студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма”.
В спор с него не друг, а самият Бойчо Огнянов отхвърля идеите и вижданията му: “Колкото до принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля и те нито сега, нито кога да е не могат да намерят почва в България..."
Действието в “Под игото” се развива през 1876 г. Само след 5 години - през 1891-а, основателят на БСДП Димитър Благоев издава книжката “Що е социализъм и има ли той почва у нас?”.
А в спора с Кандов Бойчо Огнянов продължава: “Вашите шумни принципи и знамена на съвременното чувстващо човечество и трезви науки на разума само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общочовешки въпроси, или по-добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания.”
Новата власт не задрасква съвсем големия творец. През 1946 г. на тържествено събрание в Народния театър Тодор Павлов произнася реч, озаглавена “Иван Вазов. Народен поет и класик”. През 1947 г. Тодор Павлов написва предговора на книгата “Писма на Иван Вазов до Евгения Марс”. В нея са поместени фотоси, портрет на Вазов преди заглавната страница и няколко страници с неговия почерк.
През 1950 г. пак Тодор Павлов заедно с Николай Лилиев и Стойко Божков съставят сборник с произведения на Вазов по случай 100 години от рождението му. През 1950 г. родният му Сопот е прекръстен на Вазовград. Смята се, този акт означава пълна реабилитация на Патриарха на българската литература.
