Нивото на колажите във фейсбук е ужасяващо ниско - обидите се котират най-много
Мъча се да рисувам за мислеща, не за мразеща публика
Царят ми се е обаждал, той събира карикатурите за себе си
Заемеш ли балансирана позиция, и леви, и десни те ругаят
Преди 15 г. Борисов се показа на сцената и създаде чувството, че ще се справи с всичко. Затова го нарисувах като Супермен
Не знам кой дава идеи на Васил Божков за водевилите във фейсбук, но малко олеква
Ние, карикатуристите рисуваме нашето лично мнение по въпрос с обществена важност. Не се присмиваме на никого.
- Оживление виждам напоследък в света на карикатурата - например твоите, Ивайло, оживяха на сайта на “24 часа”. Интересна тенденция е, че към твоята гилдия се прокрадва с комикси и един известен предимно с богатството си български бизнесмен. И още - наскоро едни колажи обидиха вицепремиера Красимир Каракачанов. Има ли възраждане на интереса към карикатурата?
- Виж, интерес към карикатурата винаги е имало, откакто този жанр съществува. Просто защото е най-демократичен, лесно достъпен, не се изисква образователен и интелектуален ценз, за да разбереш една карикатура, комикс, колаж, рисунка. Това винаги е било народно изкуство. Затова не мисля, че интересът към карикатурата днес е по-голям, отколкото в което и да било друго време.
- Защо според теб тези жанрове се превърнаха в начин на разговор?
- Ако ме питаш за комиксите на Васил Божков, дълбоко се съмнявам, че са негова идея - просто някой го е посъветвал. Знае, че по този начин
ще привлече
внимание,
затова ги и публикува във фейсбук профила си. Това са хватки, родени в пиарски глави. Божков безспорно е умен човек, не знам кой му дава съвети за тези водевили, но според мен малко олеква. Ако главната цел е да привлече внимание, тя е изпълнена. Но и Божков знае, че с карикатура няма как да се бутне държава. Ако това ставаше така, ние, карикатуристите, да сме я бутнали много пъти.
- Колажите за министър Каракачанов толкова обидни ли бяха?
- Нивото на този жанр във фейсбук е ужасяващо ниско. Там обидните квалификации към хората и омразата се котират най-много. Напсуваш ли някого във фейсбук, ще събереш хиляди лайкове. Напишеш ли добра дума за някого, ще събереш пет. Ето това е проблемът във фейсбук. Българинът най-много обича да мрази. И изразява това в социалните мрежи.
- Само българинът ли?
- Разбира се, че не. Да мразиш си е човешка черта. Но при нас, българите, нещата често излизат извън рамките. На моменти са прекалени.
Сатирата не
уязвява и
обижда заради
външен вид,
грозота,
недостатък Опиташ ли се да го направиш, слизаш до най-долното ниво. Такива опити нямат нищо общо с висшия пилотаж в карикатурата, изобщо в сатирата. Тези колажи всеки може да си ги прави - ако е сръчен с фотошопа, няма да има никакъв проблем.
- Ако ти трябваше да направиш карикатура или колаж на вицепремиера Каракачанов, как би подходил?
- Бих потърсил съвсем други негови ахилесови пети, към които да си насоча вниманието. А тези колажи с Каракачанов, които бяха разпространени, са правени от хора с много свободно време и които за развлечение си правят плоски смешки във фейсбук.
- Как мислиш, можем ли да говорим за възход на карикатурата днес у нас - виждаме я във вестниците, сайтовете, социалните мрежи?
- Ако може изобщо да се говори за възход на карикатурата, то е благодарение на масовостта, която получава чрез социалните мрежи. Ето това е едно много ново изразно средство, което досега не е било познато. Появи ли се една карикатура в социалните мрежи, чрез споделянията тя стига до страшно много хора. Разбира се, не всяка карикатура, която се пуска в мрежите, има такова въздействие. Но общо взето изобразителният материал - рисунка, снимка, колаж, гиф, емотикон, се възприема по-бързо, отколкото един текст. Азбучна истина е, че хиляда думи могат спокойно да бъдат заменени от една картинка. А те привличат внимание и те карат да кликнеш, за да видиш какво е това. Затова са и толкова масови.
- Освен Малкия Иванчо, на огромен успех в сайта на “24 часа” се радват и твоите “оживели карикатури” на най-големите български управници. Трудно ли се рисуват политици?
- Когато рисувам един човек в карикатура за вестник или сайт, лично аз не гоня фотографска прилика. Опитвам се да уловя излъчване, присъствие, характер - все неща на сетивно ниво, което малцина умеят да правят. А и малцина си поставят такава цел. Но аз лично смятам, че точно това трябва да се търси и определено полагам усилия да го намеря. Не е лесно - на пръв поглед човек може да изглежда лесен за рисуване, но в някакъв момент се запъваш. Абе няма рецепта.
- С кого най-много си се затруднявал?
- Най-често рисувам политици - премиери, президенти, министри, изобщо хора от властта. Понякога ми трябват месеци, дори години да намеря формулата на лицето на човек, когото се опитвам да нарисувам. Успея ли, намествам “клишето” в различни ситуации. Но за да стигна този момент, минава доста време.
- Някои от прототипите на твоите персонажи да са ти се обаждали с поздравления или с критика?
- Не. Има, разбира се, колекционери на такива неща, като цар Симеон Втори. Той събира карикатурите, шаржовете, колажите. Дори ми се е обаждал. Казваше: “Много ми харесва това и това, искам да го имам.” И така много пъти. Царят колекционира такива неща, има вкус и разбиране към ценности от историческа гледна точка.
- Някой да е бил обиден от твоите карикатури?
- Сигурно е имало и такива хора. Но за какво ми е да колекционирам такива спомени? Минало-заминало.
- Спомням си, че беше нарисувал премиера Бойко Борисов като Супермен. Какви бяха реакциите?
- Така го рисувам, откакто се появи на политическата сцена. Някои хора ме обвиняват, че го рисувам като Супермен, виждайки в това, че му правя комплимент. Нищо подобно! Преди 15 години, когато се показа на сцената, той създаде у хората чувството, че ще се справи с всичко. Затова и го нарисувах така. До момента съм го нарисувал в стотици или хиляди карикатури по този начин.
Впрочем в последните 30 години съм рисувал всичките ни премиери, президенти, министри - до един. Аз с това главно се занимавам. Защото преди 10 ноември не беше възможно... Но вече, да ти призная, се чувствам много изморен.
- Лесно ли намираш забавни сюжети?
- Сюжети колкото искаш - просто трябва да ги уловиш.
Малко сме като
екстрасенси
- гледаме
с 2-3 хода
напред,
предвиждаме какво може да се случи в една ситуация и я рисуваме. Ние сме нещо като система за ранно сигнализиране. Затова и не всеки, който вижда произведенията ни, ги харесва. Често ни намразват.
- Къде ги виждаш тези реакции на омраза?
- В социалните мрежи, разбира се. Борбата с нихилизма е най-трудна, а с карикатурите си аз се стремя да правя тъкмо това. И когато заемеш една балансирана позиция, на онези, които са вляво, им се струваш десен, а на тези вдясно - ляв. Накрая и от двата лагера те ругаят. Винаги съм заставал на страната на разума и нормалността.
- Стремиш ли се да бъдеш деликатен в карикатурите си? Търсиш ли златната среда в тона, в сатирата, в кодоша?
- Да. Това ми е цел. Никога не бих си позволил да нарисувам нещо обидно за когото и да било. Много внимавам това да не се случи. Имам етична, морална автоцензура. Друго е равнището, на което трябва да се мисли, когато създаваш една карикатура. И тук вече е майсторството. Най-лесно е да замахнеш с гьостерицата и да унижиш и нараниш някого. Да му се присмееш заради спорта. Това е ниско ниво.
- Кой от прототипите на твоите рисувани персонажи най-много те е разсмивал?
- Не гледам на тях като на някакви смешни хора, които трябва да рисувам. За да се занимава човек с рисуването на карикатури трябва да има гражданско чувство. Дори може да не е художник, да не е интелектуалец, но
трябва да е
гражданин
Ние рисуваме нашето лично мнение по въпрос с обществена важност. Не се присмиваме на никого. Просто казваме:“Ето тук има червена лампичка!” Бием тревога. Но начинът, по който го правим, трябва да е забавен, да има виц, да има смешка. Хората много обичат да гледат рисувани политици. В сравнение с т.нар. кавалетни карикатури - такива, които разсъждават философски над живота и нещата в него, политическата карикатура с конкретни лица е в пъти по-търсена и гледана. Ако нарисувам например “оживяла карикатура” без нито един политик в нея, гарантирам ти, няма да има никакъв интерес към нея.
- Кого рисуваш най-трудно?
- Женските образи са ми най-трудни - там внимавам да са красиви, за да не се обидят. Мъжете търпят по-дебела шега или закачка, но с жените съм много внимателен, защото са много чувствителни. Имал съм такива случаи и съм получавал рекламации...
- Фейсбук новото място за сатира ли е? Наред с гифове, емотикони и разнообразни картинки тук гъмжи от карикатури. Харесват ли ти?
- Виждам във фейсбук колко остроумни и с чувство за хумор българи има. Понякога им завиждам за хрумванията. Но едно е да спринтираш на 100 метра, друго е 40-годишното ми маратонско бягане на дълги километри. Там се искат други качества.
- Взимаш ли назаем хрумки от фейсбук?
- Не. Не е професионално. Трябва да съм много закъсал, за да го направя. Но за мен е закон - карикатурата, независимо дали е смешна, сериозна (защото има и такива), остра, обиждаща дори, трябва да е с мярка. Всичко, което изброих, може да го има, но като подправка. Аз така разбирам нещата.
- Твои колеги рисуват доста по-нападателно, да не кажа злобно.
- Не коментирам моите колеги. Ако имам какво да им кажа, предпочитам да им звънна по телефона.
- Да ти кажа, не виждам на хоризонта нито едно име на млад карикатурист. Кажи ми защо?
- Вестникарската карикатура - това е моята специалност. За да я правиш, трябва да имаш жизнен опит и култура. Трябва и да можеш да рисуваш, но с идеи. Изобщо - иска се някакъв ценз, ноу-хау. Но малко хора имат сили да се занимават с това. Просто
ние сме
последните
мохикани
и след нас никой не идва. Младите нямат интерес към това поприще. Те искат всичко сега и веднага. Нямат търпение да надграждат, за да постигнат по-съвършен резултат.
- В момента има букет от нови политически заявки, на политическата сцена са и играчите от досегашния “А” отбор. Кои са бъдещите ти карикатурни герои?
- Всичките ги рисувам. Не избирам. Който подаде топката от воле, както се казва, аз се занимавам с него. В политиката има какви ли не интереси, моята работа не е да анализирам, а да ги рисувам. Да ги разобличавам с рисунка.
- Кой от тези всичките политически герои ще играе централна роля след година, да речем?
- Как да ти кажа отсега? Не мога - теренът много се разкаля и играчите много се ожесточиха, стават непредвидими. За година не мога да гадая, но за месец-два то се вижда какво ще бъде. Мъча се да рисувам за една мислеща, а не за мразеща публика. И в този смисъл карикатурата - това деликатно творение, е голяма отговорност, защото е оръжие, с което се правят внушения. Те достигат до много хора - затова трябва да се внимава какво се опитваме да кажем чрез карикатурата. Същото се отнася и до медиите. Да се мрази, е лесно. Да се мисли, е трудно.
CV
Ивайло Нинов е роден през 1960 г. в София.
През 1990 г. завършва Национална художествена академия в София със специалност “Графика”.
Публикува карикатури от 1978 г. във вестниците “Стършел”, “Поглед”, “Антени”, “Вечерни новини”.
Прави самостоятелни изложби в България и чужбина. Известен е и с шаржовете си на актьори и спортисти. Илюстрирал е десетки книги за деца.
Автор е на легендарната рубрика “Малкият Иванчо”, във в. “24 часа”, която поддържа от самото основаване на вестника през 1991 г. до ден днешен.
