Има полза от епидемията - интересуваме се повече от здравето си, казва българката, която преболедува К-19 и помага на бездомни в Лондон
Българката Нора Гудев е психотерапевт в Лондон. Идва преди 12 г. в британската столица, за да учи журналистика, но още по време на следването си започва да помага на хора, преминаващи през трудни житейски ситуации. Разбира, че иска да се посвети на това, и завършва магистратура по психотерапия. В момента работи в частна лондонска клиника и по правителствен проект за подпомагане на бездомници. Задачата ѝ е да идентифицира хора в нужда и да им помага да се свързват с институции, които могат да им окажат съдействие. Това не е лесен процес, тъй като повечето от тях са изгубили доверие към всичко. Затова се налага Нора и колегите ѝ да им провеждат психотерапии на познати за тях места, където се чувстват спокойно и комфортно. Обикновено това е на улицата. Българката се справя изключително добре. Още през първата година на проекта успява да промени живота на 90% от бездомните, с които работи. Настанени са дългосрочно в квартира, някои са започнали дори работа. Британското правителство решава да удължи проекта с още 3 г., а Би Би Си подготвя предаване за тази невероятна трансформация на хората от улицата. Основна част в него ще бъде епидемията от коронавирус, а българката е номинирана за участие. Самата тя също се заразява с COVID-19, но медийният интерес към нейната личност е заради начина, по който помага на други да се справят с коронавируса.
- Г-жо Гудев, вие сте преживели заразяване с коронавирус, освен това всеки ден трябва да консултирате хора, които изпитват емоционални проблеми заради епидемията. Имате ли вече наръчник със съвети как психологически да се опазим от пандемията?
- Може да изглежда просто да се направи наръчник, но не е. Пандемията от коронавирус е нещо ново и се знае малко за нея. Освен това всеки човек е една вселена и работата на терапевта е да я открие и да се опита да подреди някои объркали се процеси в нея. Разбира се, има някои общовалидни съвети, които помагат, стига човек да няма други психологически проблеми, травми или заболявания. Аз винаги препоръчвам към психотерапията да се започне и някаква физическа дейност или хоби, различни онлайн активности, курсове, дори готвене. Получаването на надеждна информация за епидемията също е от съществено значение, за да не се изпада в панически страх от случващото се. Винаги когато става въпрос за собственото ни здраве, за това на нашите близки, ние реагираме първично и това не е странно. Но когато се всява страх, без да се отчитат компетентни мнения на специалисти, тогава нещата започват да стават опасни за самите нас. Защото,
ако искаме да се
справим с
вируса, първо
трябва да
преодолеем
страха
- Вие кога разбрахте, че сте заразена с COVID-19 и колко дълго продължи лечението?
- Още в началото на епидемията развих симптоми, които бяха типични, и се обадих на обявените от NHS (британската здравна система) телефони. Казаха, че това е коронавирус, но отказаха да ми направят тест, тъй като през март тестваха приоритетно възрастните хора и такива с други заболявания. Няколко пъти ме консултираха по телефона какви лекарства да използвам, които могат да се купят без рецепта. Ставаше дума основно за медикаменти за засилване на имунната система и за сваляне на температура.
- Имаше ли моменти на страх, че няма да може да се справите, и как ги преодолявахте?
- Да, защото продължи твърде дълго - около три седмици, а и загубата на обоняние и вкус беше нещо, което никога досега не съм изпитвала, както и тежък задух. Успокояващото беше, че почти през ден разговарях с хора от NHS, които проследяваха състоянието ми и можеха да реагират, ако се наложи да постъпя в болница, което, за щастие, не се случи.
- Сега изпитвате ли облекчение, че вече сте го преживели и спокойно можете да правите различни неща, които за повечето хора са все още забранени?
- Донякъде, защото смятам, че все още не знаем твърде много за вируса. Първичният страх, че мога да се заразя, отмина, но продължавам да се притеснявам за своите близки. Затова не бих рискувала в близките месеци да пътувам до България, за да ги видя.
- Възможно ли е самоизолацията да хареса прекалено много на хората и те да станат асоциални?
- Да си социален, е избор, който правим ежедневно, макар и невинаги да изглежда така, тъй като трябва да излизаме да работим, да общуваме с други хора по различни въпроси, за да оцелеем. Според мен ще има проблем някои хора да се впишат обратно, тъй като да си социален, не е даденост. Ако изолацията продължи твърде дълго, те ще изпитат стрес да я напуснат по същия начин, по който влязоха в нея.
- Кои възрастови групи са най-засегнати емоционално от принудителната самоизолация и какви са най-честите психологически проблеми, с които се сблъсквате?
- Възрастните, които се чувстваха изолирани и преди епидемията, понасят много трудно случващото се. Те нямат умения да общуват онлайн, както по-младите, и затварянето им на едно място създава сериозни психически проблеми. Същото става и с хората с нисък икономически статус, намиращи трудно място в обществото.
- Има ли промяна в страховете на хората и техните приоритети?
- Наблюдавам, че започват повече да се интересуват от собственото си здраве и от тази гледна точка променят и приоритетите си. Което не е изненадващо, тъй като шокът от тази епидемия ни показа, че няма по-важно нещо от това да бъдем здрави и да сме заедно с хората, които обичаме и от които имаме нужда. Затова виждаме много хора да се държат по съвсем различен начин, да се замислят повече върху това как техните действия се отразяват на другите или пък с какво могат да помогнат. В момента
всички
осъзнаваме
колко е трудно
да се спаси
човешки живот
и каква голяма колективна задача е. И това ни кара да го ценим повече, което сякаш бяхме позабравили.
- Живеете от 12 г. в Лондон, но продължавате да поддържате връзка с България. Смятате ли, че като нация се справяме добре с пандемията?
- Да, България изключително навреме предприе необходимите мерки. Друг въпрос е как бяха комуникирани те с обществото и дали то остана убедено в тяхната правилност, което ще е решаващо при нов пик на болестта. Струва ми се, че има нужда от повече съпричастност и окуражаване на хората, отколкото всяване на страх. Възхищавам се много на професионализма на българските медицински работници и невероятна човещина, която проявяват. За разлика от Великобритания, където има редица организации и служби, които могат да се задействат за часове и да подпомогнат уязвими групи, България няма такива възможности. Затова ранното и масово блокиране на всичко вероятно спаси много човешки животи.
- Работите по проект на британското правителство за подпомагане на бездомници в Лондон. Как те преживяват епидемията?
- За тях беше голям шок, тъй като те не следят медиите. Просто една сутрин се събуждат и виждат празни улици в град, в който денонощно кипи живот. За тях това бе сигнал, че може би скоро ще умрат, без да знаят какво точно се случва. Сравнително бързо обаче им бе осигурено настаняване в хотели и общежития. Раздадохме им и мобилни телефони, по които продължихме да ги консултираме. За разлика от нас те нямаха някакъв голям проблем със самоизолацията, тъй като се чувстват така още преди епидемията. Даже смятат, че на нас ни се случва това, което е тяхно ежедневие от доста години. Беше важно да им помогнем бързо да се предпазят от заразяване, тъй като повечето имат сериозни здравословни проблеми. След като това се случи, в момента всички организации и служби, работещи с бездомни, обединяват усилията си, за да се намери начин тези хора да не се върнат на улицата. Карантината е една страхотна възможност за такава промяна и работим ежедневно това да стане.
- Увеличават ли се хората, които остават на улицата, и има ли сред тях българи?
- Увеличават се, тъй като вече сравнително лесно се пътува, а и Лондон винаги е имал славата на град с твърде много възможности, което го прави притегателен за хора от цял свят. Идват, за да търсят препитание, някакво развитие, но невинаги нещата се получават и те се озовават на улицата, независимо дали става въпрос за финансови проблеми, или личен провал. Българите, с които съм работила, не правят изключение. Сред тях е имало както много млади - на около 20 г., в началото на самостоятелния си живот, така и 60-годишни.
Обикновено те са
отчаяни и не
виждат смисъл
да се връщат в
България,
тъй като там не ги чака много по-различен живот. Даже съществува разбиране, че дори да нямат лична среда в Англия, на която да разчитат при нужда, все пак шансовете да оцелеят са по-големи заради добре развитата система за подпомагане на уязвими лица. Само че това невинаги се случва и често се озовават на улицата, където дебнат всякакви опасности.
- Брекзит фактор ли е за случващото се по английските улици?
- Създава доста страх и несигурност. Бездомните европейци също трябва да получат някакъв статут, за да могат да останат във Великобритания догодина. Кандидатстването за такъв става онлайн, което за хора без достъп до компютри, телефони и интернет е сериозно предизвикателство. Затова в нашия център се опитваме да ги консултираме и по въпроси, свързани с техните права.
