Обикновено се пазя от частицата „най“, защото издава йерархическо мислене и нетолерантност, но днес ми се иска да я използвам три пъти. „24 май“ е нашият най-невинен, най-национален и най-религиозен празник. Най-невинен е, защото не е в прослава на пролята кръв, не дели и не събира територии, не се противопоставя на стари и не обслужва нови имперски амбиции, не се подчинява на велики сили и на местни илюзии. Неговите герои не са военни, политици или революционери, а букви.
Ази, буки, веди…
С буквите се срещаме в първите години на живота си, когато, седнали на чин по двама, ги изписваме с несигурна ръка. Затова на 24 май „по подразбиране“ забравяме за възникналите по-късно разделения – социални, интелектуални, партийни, и се връщаме в детството си. Докато пеем „Върви народе възродени“, цялото ни общество е детски хор. Именно от детството извира невинността на празника. От 12 часовата ни щастлива инфантилизация. Но това не е инфантилизацията на отпадналите културни задръжки, на предкултурна разпуснатост, като на мач или в чалга клуб. На 24 май усещаме дълбоките корени на културата в себе си, преживяваме я като незаменим дар, получен от учители, родители, хора на духа, от Светите братя. Заедно с радостната възбуда празникът за нас е и тест доколко през годините комунистите, мутрите, корупцията, конформизмът и пр. са успели да прекъснат тези корени, доколко културният „аз“ е издържал натиска на простотията. Резултатът ни най-малко не може да се измери по патетичните клишета, леещи се от ранна утрин в медиите. Всеки трябва да си направи теста сам. За да установи възможен ли е индивидуален имунитет спрямо стадния.
Най-националният ни празник
24 май е най-националния ни празник, защото е празник на езика, а нацията съществува в езика. Извън него ние сме само тела, природно явление, подобно на дървото или дъжда. Езикът в способността си да изрича невидимото и възвишеното ни превръща в личности и ни свързва в общности. Ние сме нация не само и не толкова заради това, че употребяваме един и същ език, колкото заради това, че, общувайки на него, сме развили солидарност помежду си, стигнали сме до споделени ценности, придобили сме културна идентичност. Не нацията прави езика, а езикът прави нацията. И не спира дотук – един език в богатството на своите диалекти има потенциал да роди различни идентичности, да бъде баща на повече от една нация…
Повдигам темата, както може да се предположи, заради македонците (северномакедонците). Лесният въпрос е: могат ли те на основата на българския език да претендират за небългарска национална идентичност? Отговорът, естествено, е „да“, достатъчно е да споменем английския или испанския, приютили по две и повече нации. Трудният въпрос е: могат ли македонците да наричат езика, на който говорят, свой, македонски? Макар да влизам в противоречие с нашата официална доктрина и да си давам сметка, че техният официален език до голяма степен е продукт на „филологическо инженерство“, отговорът ми отново е „да“. Стига това да помогне на националната им независимост, на стремежа им да се чувстват именно македонци, а не някакви други.
Празник на културната толерантност
Повдигам темата точно на 24 май, защото е празник на българската култура, но и на културната толерантност, съдържаща се в делото на Светите братя, дали възможност на „вси славяни книга да четат“. Никой няма „ексклузивни права“ върху създадената от тях и учениците им азбука – тя е за всеки и на всеки, който иска да я използва. И не я усеща като „културно бреме“ пред интеграцията си към глобалния свят, каквито мнения излязоха на мода през последните десетилетия. А каквото е валидно за азбуката, е валидно и за езиците – те са на този, който ги употребява и поддържа живи.
Докато не се намесят политическите интереси, които оставят подозрението, че отказът на Северна Македония да признае българския произход на езика си не е израз на национална независимост, а на старите ѝ зависимости от Сърбия. Влезли днес в арсенала на хибридната война, която Кремъл води с ЕС и НАТО. В този контекст отказът от наша страна да признаем македонския език става израз не на културна нетолерантност, а на геополитическа принадлежност. И е защитим в битката за демокрация, а не в битката ни за история, любимото занимание на Балканите. Къде-къде по-лесно е обаче да сведеш проблема до миналото и да го повериш на бивши сътрудници на ДС, срещу които сядат от македонска страна подобни на тях. Патът е гарантиран.
Най-религиозният празник
24 май е най-религиозният празник, защото, ако има спорове дали езикът ни е даден от Бога, но няма спор, че Богът ни е даден в езика. Той не просто стига до нас със словото си, но самият е Бог-Слово. И най-атеистичните думи в интимната си същност пазят връзка с вярата. Затова създаването на азбуката от Кирил и Методий е преди всичко за религиозен жест и те са канонизирани като християнски светци.
Именно единството на език и вяра е основание малцинствата с религия, различна от християнската, да изучат и да говорят на майчиния си език.
Пожелавам честит празник на буквите на всички, какъвто и език да говорят!
Буквите са единствените герои без загуба.
(От Дойче веле)
