Сякаш забравихме, че живяхме 45 години “с коронавирус”, не искам онова време да се връща, казва известният актьор
Да, свободен артист съм. Другото не са артисти, а чиновници
Навърших 57 - не върви да съм постоянно същият като в младежките си години, когато разбивахме авторитети и закостенели мисления
Театър, телевизионно шоу, кино, дори и политика. Във всяка една от тези области талантливият Тончо Токмакчиев е достатъчно популярен. Изключително успешен е като актьор, в политиката не чак толкова - беше част от “Новото време” преди години, кандидатира се и за кмет на София на последните местни избори.
Той е свободен артист - сам избира пътя си и никога не е искал да е на щат. Така е и възпитан от баща си - известния художник Ненко Токмакчиев.
Роден е в Бургас на 2 май 1963 г. Като дете свири на пиано и рисува. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”.
- Г-н Токмакчиев, мерките взеха постепенно да падат, да не сте започнали репетиции?
- Не, а няма и възможност да се правят. За щастие, преди да почне тази пандемия, се случи един много приятен проект - ново представление с трупата на любимия ми бургаски театър. Направихме “Милионерът” по Йордан Йовков. Режисьор е Богдан Петканин - изключителен професионалист, млад, готин, с чувство за хумор. Играя заедно с Албена Михова, с която за първи път си партнирам и съм много радостен, че с нея най-накрая направихме нещо заедно. Тя е позитивен, готин човек. За мое щастие приключих този проект. Направихме представлението през януари, преди да почне пандемията. Тогава го и играхме.
- Иска ми се да кажа две думи относно това неистово желание да започваме да правим представления. Всяка една форма трябва да бъде оправдана в театъра. Аз поне така съм възпитан. Каквито и неща да се говорят за мен, аз съм много отговорен човек във всяко отношение. Дали ще правя театър, дали ще снимам телевизионни предавания, дали ще правя шоу, кино, дали ще играя на площада, на стадиона, в заведение, всяко едно нещо трябва да има оправдание.
И сега, като виждам едно неистово желание всеки да почне веднага да играе представления навсякъде, малко ми е странно.
- Защо?
- Чувам директори на театри как ще правят някакви сцени и започвам да се съмнявам в тяхната компетентност. Учили сме, че има площаден театър, комедия дел арте. Така че за тези открити сцени трябва да направим специална форма. Това е като с колите. Не може да има кални пътища, по които да се кара офроуд, а пък ти
с наточено ферари,
със спойлери и с нисък
профил на гумата
да кажеш: “Ще минем през тези дупки”. Не става.
И представленията, които са по театрите, са си за театралните салони. Има представления, които могат да бъдат играни навън, но има и други, които не могат на всяка цена да се поставят на открито.
Театърът е театър, защото трябва да бъде в театрална зала. Той трябва да изпълнява няколко условия, хората трябва да виждат за какво става дума, да преживяват, да чуват. Всичкото това нещо трябва да бъде създадено, а не просто да хвърляме едни хора навън. Трябва да се направи нещо специално за сцена на открито и да бъдем актуални. Има много хубави и читави постановки в България, дайте да не ги разваляме, като ги изваждаме от тяхното пространство.
- Не, пиесата трябва да бъде в театрално пространство. Има декори, които са по-сложни. Не говоря само за моята пиеса, а по принцип.
- Желанието на актьорите да излязат извън театъра и да играят пак пред хора не е ли и заради това, че артистите са без работа вече втори месец и нямат приходи?
- Така е, но артистите, които са по театрите - а те не са малка част в България, си получават заплатите. Такива като мен и още там 2000-3000 човека, заради които нещо става и играем, сме без хонорари и без пари. Но не съм чул някой от тях да се оплаче. Най-кресливите са тези, които и със, и без коронавирус ги гледат трима души.
Не искам да коментирам, но започна да ми става глупаво. Не отричам правото на всеки да прави каквито си иска форми, не ги критикувам, защото за всеки влак си има пътници.
Ние постоянно искаме да създаваме конфликти. Слушам пак безкрайните брътвежи, които започнаха - къде да ходим, на българското море ли, на гръцкото? Ма кой където иска да ходи, бе. Аз искам на Карибите. Хайде стига сме се занимавали. Поради липса на теми ние вкарваме великата тема всяка година - кое море е по-хубаво. Това звучи като в “Името на розата”, където се събраха всички, развиват се големи драми, убийства, мрат хора. И застана един бенедиктински монах и каза: “Дайте да се върнем към основната тема - Христос имал ли е дрехи и били ли са негова собственост, или не”. Отвлечени неща на базата на събитията, които се разиграват.
И ние сега в момента продължаваме да говорим къде ще почиваме. Нали нямахте пари бе, къде тръгнахте да почивате?
Дайте първо да помислим как да работим и тогава да мислим къде да ходим да почиваме.
При нас има някаква двойственост, шизофрения някаква. Започвам вече да се притеснявам. Недейте така. Ние приемаме, че нещо ще се случи. Ами ако гърците отсреща поискат карантина, значи не може да отидем. Същото е и за Испания, Италия, Португалия, Франция, Турция, навсякъде. Тя рибата в морето, ние сложихме тигана.
И всяка година е едно и също. Големият спор къде било по-хубаво.
- Според вас къде е по-хубаво?
- Там, където на човек му харесва и се чувства най-добре. Както са го казали и за родината -
онези места, където
се чувстваш най-добре,
значи там е твоята родина
Така че тука е същият казус.
- В тази извънредна обстановка обаче хората не само у нас, а и по света се обединяват от усещането, че само заедно може да си помогнем. Заради това и “24 часа” инициира кампания да се купуват български стоки, за да може икономиката ни да се съживи. Вие как възприемате този призив?
- Този призив трябва да съществува, но да бъде гарантиран. При условие че апелираш да се прави нещо, отсреща човекът трябва да гарантира качество. Аз съм също “за”. Винаги се стремя да купувам максимално българска стока, като почнеш от хранителни продукти до обувки.
Но трябва да кажем, че това е отговорност, то е взаимно. Ако искаш да създадеш удоволствието на някого от това, че той има някаква нова придобивка, тя трябва да бъде качествена и човек да си каже: “Ей, взех си нещо, което наистина е добро”.
Защото, ако се върнем в годините на соца, когато всичко беше българско поради липса на друго, едва ли ще ми харесва.
Сега много хора се оплакват от извънредното положение. Сякаш не помнят, че ние живеехме 45 години “с коронавирус” - границата затворена, никой не ти дава да мислиш по въпроса къде ще отидеш. На 15 км от границата спираш, имаше постове с войници с автомати и те връщаха. Не можеш да се местиш от един град в друг да живееш. Това хората го забравиха. Родил си се в Айтос, умираш в Айтос, край. Ама аз искам да живея в София. Искаш, ама няма. Ще ти купя колело, ама друг път. Това е положението.
Така че да не връщаме тези времена. Не искам. Навремето отиваш в магазина, купуваш си панталон. Ама аз искам син. Няма син, има кафяв. Взимай, докато има, и чао, щото утре няма да има и кафяв.
Няма да забравя, навремето, преди началото на учебната година, изведнъж
всички заприличвахме
като в китайски филм -
с еднакви канадки,
панталони и обувки,
защото това пускаха в Дома на облеклото в Бургас. Ние ученици, нашите родители, какво да правят хората, отиват и купуват там една канадка, един чифт обувки и панталони, толкоз. Имахме и едни униформи доста грозни. Това беше.
Какво да го говорим? Били сме еди-колко си милиона и селата били населени. Населени бяха, защото отиваш там и край. После взехме хората и зорлем ги изкарахме от селата и ги натикахме да живеят по панелките като експериментални животни. Пък сега селата били празни, защо стана това? Тези процеси не стават за 5 дни, вървят от 70-те години на миналия век.
Това всъщност е световен проблем, но ние тука по нашенски си го катализирахме още повече.
- Вие сте свободен артист, как преживявате в момента, трудно ли е?
- Всеки, като избира нещо, си прави сметката. Това е мой избор и не искам да го натрапвам или развявам или да се правя на страдалец.
- Защо избрахте пътя на свободния артист, защо не сте на щат в някой театър например?
- Защото съм израснал в среда на свободни интелектуалци и артисти. Баща ми (Ненко Токмакчиев - б.а.) е един от най-големите художници на това поколение и знам как той е живял. Просто така съм възпитан. Когато искаш да бъдеш свободен, избираш го и тогава имаш правото да изискваш. За мен изборът на професията е този. Щом ние наричаме тези професии свободни, те трябва да изпълват това понятие. Да, свободни артисти сме. Другото не са артисти, а чиновници. След като получаваш заплата, ако ти кажат да играеш в една пиеса, а ти не искаш, няма как да откажеш. Щом си на заплата, отивай.
Не обвинявам никого. Казвам моето мнение и не го натрапвам. Но някой път хората и обществото след дълги родилни мъки откриват как стоят нещата. Кога ще стигнем и ние до този краен извод, че някои неща в обществения ни живот може би не са конструирани по най-правилния начин, не знам. Не обичам и не искам да давам акъл. Имало е години, когато съм бил по барикадите. Сега вече не виждам смисъл в това.
- Как са ви възпитавали вкъщи, за да бъдете така свободолюбив?
- Чрез личния пример, свободния начин на мислене и идеите, които баща ми като художник имаше.
През неговия творчески
живот не видях един
партизанин нарисуван,
нито човек с пушка или Ленин. Докато имаше хора, които по този начин правеха кариера. Не ги обвинявам, между тях има и много стойностни художници. Или драматурзи, които са писали партизански пиеси, артисти, които са играли партийни секретари. Така им се е налагало.
Но при баща ми беше различно. Самият той много трудно се подчиняваше на някакви авторитети. Беше доста вироглав по своему, имаше свой начин на съхранение в ония години. Самият аз бях възпитаван по този начин. И още повече от неговия пример, от нещата от живота му, които знам. Как е събирал икони например. В Бургас благодарение на него има най-голямата колекция на икони, която е лично негова заслуга. Това е една от най-хубавите колекции. Знам как са искали да я вземат в криптата, а той се скрил, пък дошъл Пейо Бербенлиев (зам.-председател на Комитета за култура - б.а.), после го викали в комитета, а преди това в градския комитет му се карали, че събира икони, защото щял да ги връща в църквата. Той се е занимавал с изкуство, а не с някакви дивотии. Правил е, каквото трябва. Като живееш в такава среда, не е необходимо всеки ден да ти го показват, ти го усещаш. То е аура, начин на живот. В един момент подсъзнателно ти остава в главата и става част и от твоя живот.
После дойдоха ония дълги години, които преживяхме в началото на 90-те. Тогава като свободни хора бяхме с позиции,
на моменти арогантни,
цинични - това беше част
от нашето държание
като младежи. Сега някак си не върви на 57 г. да бъдем постоянно същите. Аз ги навърших на 2 май, Камен (Воденичаров) стана на 54 на 13 май. Ще е съмнително, ако се държим по един и същи начин години наред. Ще започнеш да си мислиш: “Този човек аха? Нещо като дебилизъм”. Не казвам, че човек трябва да се отрече от идеите си, но започва да вижда някои неща, да разбира. В онези години основното ни занимание беше да разбиваме авторитети и закостенели мисления.
- Вие участвахте на последните местни избори, но не успяхте да влезете в общинския съвет в София. Ще продължите ли да се занимавате с политика?
- Не мисля, че не съм успял. Напротив. За мен беше самостоятелен избор. Нали всички говорят, че това е мажоритарният избор. После ме питаха: “Защо го правиш, ти си толкова готин?”. Защото съм готин, заради това го правя.
А и да бъдеш в позицията на общински съветник - поне това беше моята представа, не е задължително да бъдеш партиен експерт. Всъщност не трябва да бъдеш, това е цялата работа.
Толкова години живея в софийския квартал “Иван Вазов”, Южният парк всеки ден е пред очите ми. Само за него да бях помогнал плюс още няколко идеи, които имах, щях да изпълня това, което съм казал, без да влизам в някакви големи политически баталии. Защото и това съм го правил и виждам за какво става дума.
Явяването ми на изборите беше нещо нормално и всеки, който иска, трябва да го прави. Щом имаш право по закон, по конституция, прави го. А не да мрънкаме, че все партиите са избирани. Като не искаш, защо пак гласуваш за партии, бе.
Но за да се случи едно нещо, трябва да има постоянно възпитание. Ларошфуко е казал: “Нито един закон не струва нищо, ако нямаш добри нрави”. Ние в България явно нямаме такива. Като се приеме закон, първото нещо е да обсъдим как може да бъде прескочен.
- Ще продължите ли в политиката?
- От много неща зависи. Накрая остана едно усещане относно провеждането и коректността на изборите, но не обичам да гледам нещата назад.
