На 24 май се гордеем, че сме българи, а
в останалото време - че знаем латиницата
В навечерието сме на един от най-светлите ни празници – 24 май, Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.
На този ден ни обхваща мощно патриотично чувство – “и ний сме дали нещо на света”. Дали сме на милиони и милиони хора азбука – кирилицата. На нея пишат и в Русия, и в Украйна, и в Беларус, в Сърбия, в Македония, дори и в Монголия. От 1 април 2007 г., с влизането на България в Европeйския съюз, кирилицата става третата официална азбука в съюза.
Всичко това ни кара да сме горди като българи. Но сме горди само на 24 май. През останалото време се гордеем, че знаем латиницата. Затова си разменяме визитни картички, които са на латиница. Затова на стотици и хиляди места – по улици и площади, в хотели и офиси, в ресторанти и кафенета, в магазини... шества латиницата. Е, някак по-престижно ни се вижда. Дори може да се види на врата на магазин open. Е, друго си е да е open вместо някакво си там “отворено”.
Преди време бях гост в четиризвезден хотел недалеч от София. Хубав хотел. Поддържан. Всички указателни табели в него обаче бяха... само на английски.
Защо??? Хотелът е български. Посещава се основно от българи. Докато се чудех какво е накарало стопаните на хотела да игнорират българския език, до мен се доближи в буквалния смисъл “македонско девойче” и откровено ми каза: “Не знам английски. Не мога да се ориентирам кое какво е.”
Преди повече от четвърт хилядолетие Паисий Хилендарски се провиква: “О, неразумни и юроде, поради що ти се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?” И добавя: “Ти, българино... знай своя род и език и се учи на своя език.”
Оказва се, че не само липсата на българска държава през онези години ни е отчуждавала от родния ни език, но и сега, с отдавна възстановена държавност, пак залитаме по чуждото, водени от максимата: “Чуждата кокошка – патка”.
Непремерено залитане по чуждото виждаме и в “Гласът на България”, както и в “Като две капки вода”. И в двете иначе чудесни предавания категорично преобладават чужди песни и имитация на чужди изпълнители. Защо? Нямаме ли достатъчно прекрасни песни и певци? Оказва се, че ние самите не се уважаваме достатъчно, а искаме другите народи да ни уважават.
Ето само няколко примера от чуждопоклонническото ни залитане:
Това ли ни завещаха светите братя Кирил и Методий?
Това ли е тя: “Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.”
