За какво точно ни е виновен щабът? И какво щяха да викат тия, дето са срещу мерките, ако ги нямаше
Има една вече “политически некоректна” поговорка, че “власите се давят на края на Дунава”. Според общоприетото разбиране тя се появила през 1916 г., когато след българския щурм на Тутракан румънските войници, опитващи да избягат от нашата армия, се издавили във водите на Дунава.
За съжаление обаче, в нашата история ние, българите, а не власите все успяваме да се “удавим” на края на Дунава. Така ни учи тежката ни историческата орисия. Полагали сме неимоверни усилия, народът ни е издигал планини от кости и героизъм, но накрая сме се издънвали.
Всъщност идеята, която е водила държавата ни повече от 60 г. - националното обединение на всички българи под една стряха, претърпява не един, а цели три катастрофални краха. После пък 45 г. нацията градеше “строя”, наречен “социализъм”, и накрая пак се оказа, че сме се провалили. Все нещо ни пречи да постигнем целта, за която сме положили изключителни усилия. Независимо дали за това са били виновни глупавите геополитически или идеологически избори, военните или икономическите грешки, или просто тъпото стечение на историческите обстоятелства. Ние по традиция се дъним все на края.
Много ми се иска и сега да не се случи така с пандемията СОVID-19. Положиха се много усилия от мнозинството българи да се борим с нея и ще е адски тъпо да се провалим накрая.
Всъщност, пишейки “накрая”, допускам грешка. Краят на тази история още не се вижда. Явно ще трябва да се учим как да живеем и работим в условията на нова болест, което все още не е достатъчно изследвана. Трябва да се приспособим към нещо, за което няма нито готови отговори, нито готови рецепти.
Не мога да вдяна всъщност за какво точно са ни виновни генерал Мутафчийски, доцент Кунчев и професор Кантарджиев? За това, че светът изведнъж спря? За това, че сами се затвориха най- големите европейски икономики? За това, че сме относително малка страна с относително малък ресурс?
Какво трябваше да се направи, та всички да сме окей? Да няма извънредно положение? Да няма никакви мерки? Да чакаме да видим какво ще стане? Нали тогава повечето щяхме да викаме: “Къде са ви мерките? Защо не се борите с пандемията? Вижте какво правят Европа и Америка! Защо обричате здравето ни? Криете вируса, както Чернобил! Кое е по-важно - нашето здраве или “вашата” икономика? Кога ще затворите училищата? Защо рискувате децата ни?”
Нито съм лекар, нито вирусолог, но смятам, че има нещо в този вирус, което още стряска света, и не вярвам, че някой е “подкупил” едновременно САЩ, Европа, Русия, Китай, Индия, Иран и Израел да правят и прилагат практически едни и същи мерки. Как виждате точно Иран и Израел част от една конспирация?
Всъщност трудното тепърва предстои. “Останете вкъщи” беше лесното. Работете и живейте отговорно в условията на пандемия, е далеч по-сложно. И по всичко личи, че ще се учим в движение като останалите страни. И заради това въпросите са много повече от отговорите.
Отварянето на парковете и заведенията няма изведнъж да спаси икономиката. Тя не се крепи нито на тичането в градинките, нито на пиенето на кафенце или ходенето на фитнес. Казвам го със съжаление, като човек, който поне 10 години е ходил да “вдига щанги” всеки ден. За жалост, само фитнес залите и заведенията няма да ни измъкнат от кризата, просто защото сме едва седем милиона, от които два милиона и половина пенсионери, които ползват основно услугата да си напазаруват нещо за храна и да си купят лекарства. Ние не сме САЩ с техните 300 милиона потребители и си нямаме Федерален резерв, който да печата долари. Ние не сме и Русия с нейните безкрайни суровини и златни резерви.
Може да е много банално, но аз мисля, че в трудни моменти като този, ние наистина се нуждаем от национално сплотяване, от национална концентрация. Така както и в момента, а и винаги са го правили британците. Вижте как се сплотиха те, въпреки удара на пандемията и грешките, които допусна собственото им правителство. Вижте как стогодишният ветеран полковник Том Мур накара цялото Обединено кралство да застане като един зад каузата му. Кое кара британците да се обединяват, а нас все да се разделяме?
Може би това,че в тежките времена те винаги са залагали на хладния реализъм, а не на прекомерните илюзии и надежди. В най-критичния момент на Втората световна война Уинстън Чърчил казал на предците на същите тези британци простичките и болезнени думи: “Няма да ви предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот. Но аз се заемам със задачата си с бодрост и надежда. Елате, нека заедно да тръгнем напред с обединени сили”. Мисля, че може да се поучим от това. В крайна сметка никой не иска от нас нито кръв, нито пот, нито сълзи, а само да спазваме някои елементарни правила за наше собствено добро, пък дано, както казва професор Кантарджиев, “слънцето изтрепе вируса”.