Изтъкнатият писател Недялко Славов публикува навръх Великден в профила си във Фейсбук поетично есе, посветено на родния Пловдив. Опустелият град го е вдъхновил за следните размишления.
Крача из празните декори на вечния си град като уволнен сценичен работник и си мисля. Мисля си за очевидността на нещата, която се пилее в човешкото множество, но се пренася в семето на самотата. Ето, сега си мисля затова как истинският, автентичният Пловдив е центриран около тепетата си.
Как вече осем хиляди години се изкачва или слиза по тях. Вероятно това е свързано с органичната ни човешка зависимост от височината. Тя ни дава поглед в перспектива, дава ни сигурност, а и подемни въздушни течения за Поетите.
Затова знаковите пловдивски къщи по Трихълмието имат в силуета си нещо от силуета на изкачващ се човек. Едната стена, тази, обърната към върха, с опипваща полукрачка е стъпила по високо от другата, а задната стена е намерила здрава основа в сиенитената скала или в стар римски, визанантийски, тракийски и неолитен градеж.
Затова в тези къщи блика неизразима хилядолетна енергия. Те изпълват каменните улеи и тераси на Трихълмието, както цветята се разсаждат от вятъра в пукнатините на скалите. Смесица на стилове, съперничество на разкош и архитектурна фантазия.
С върховенството на Възрожденската пловдивска къща. Просторни, богати, артистични, аристократични, пищни домове на някогашни издатели, лекари, търговци, общественици. Излъхващи горчив чемширов мирис от дворовете си.
От тях се дочува пловдивското арго на женски и мъжки гласове и детски стъпки пробягват из високите стаи. А през краткото време, докато пресичам тези улици, с едноок поглед ме изпраща гърло на някоя търкулната до металната ограда римска щерна.
