Как станахме нация от 7 милиона вирусолози
Националното съгласие, за което всички обичаме да се тупаме в гърдите, не се състоя.
То не се състоя нито в така наречения политически елит, нито сред хората, които го избират. “Съединението прави силата”, за момента се оказва лозунг от минали времена. Дедите ни имаха силата да отиват на войни срещу оловния дъжд от куршуми, ние
нямаме силата
да не висим
групово пред
блока,
за да къркаме биричка и пием кафенце от пластмасови чашки.
Предците ни отиваха на смърт за братята си в Македония и Тракия, ние спорим страстно колко е трудно да не ходим никъде и дали да спасим от смърт нас самите, майките и бащите си, като просто следваме някакви елементарни правила.
Напоследък спазването на мерките срещу епидемията сякаш зависи не от здравия разум, а най-вече от времето навън. Само яростна зимна буря можеше да спре ескадроните от майки с колички,
батальоните
от пубертети
и дивизиите от пенсионери, които маршируват из столичните булеварди. Не говоря за хората, които ходят на работа, а за тези, които се мотаят нагоре-надолу без работа. За ромските кохорти бродещи из квартали, градове и села, даже не ми се и говори. Техните препускащи каруци са повече от тачанките по време на Гражданската война в Русия.
Дано не берем плодовете на собствената си глупост след няколко седмици.
И една друга българска страст се появи неочаквано. Внезапно доста от нас бяха обзети от дух на силна религиозност и желание да открият пътя към Храма, присъща по-скоро на кръстоносците от Средновековието, а не на българите от ХХI век. По мои скромни наблюдения за повечето от нас религията е по-скоро да се прекръстиш “за късмет”, да запалиш два-три пъти годишно свещичка за здраве, да начервиш яйцата и
да се “набухаш”
с козунак и
агнешко
Вярвайте ми, това поведение е далеч от Никейския Символ на вярата. Всъщност колко от появилите се напоследък “дълбоко религиозни” люде въобще са чували за този символ и могат да кажат и две изречения от него? Не говоря за истински вярващите, има и такива, но те са малцина.
Ако бъда пределно откровен, не съм съвсем наясно как нашата църква се отнася към някои научни достижения в момента, какво е отношението ѝ към теорията за еволюцията на Дарвин или тази за Големия взрив и други такива неща, но съм убеден, че човек може да се зарази с вирус и в храма, особено ако триста човека оближат една и съща лъжица.
Вместо да се сплотим пред бедата, ние все повече се разделяме. Вместо да оставим типичните си скандали за по-добри времена, ние все повече ги разпалваме. Произвеждаме повече скандали, отколкото можем да консумираме. Пред лицето на “перфектната” икономическа буря ние хабим напразна лична и обществена енергия в
спорове за
“маските”,
“парковете” и
“тестовете”
За кратко време се превърнахме в нация от седем милиона вирусолози.
Уинстън Чърчил, един държавник, който се справял великолепно с извънредни кризисни ситуации, е казал: “Не е достатъчно да правим най-доброто, на което сме способни - понякога трябва да правим това, което се изисква от нас”. Говорейки за малобройните британски пилоти защитаващи Англия от нацистките въздушни удари, той казва и една друга знаменита мисъл -“Никога в един човешки конфликт толкова много хора не са зависели от толкова малко.”
Сега обаче конфликтът не е между хора, той е между хората и един невидим нечовешки враг, затова нашата съдба зависи не само от действията на малобройните български лекари, а от поведението на всички ни. Ние, многото българи, сами определяме бъдещето си.
Позволих си да цитирам Чърчил, който е британец, и при това не е обичал особено българите, защото най-адекватните и точни думи за пандемията бяха казани пак от една британка, която е познавала добре Чърчил, кралицата на Обединеното кралство Елизабет Втора.
Ние сме далеч от класата на британската монархия, и даже се справяме засега много по-добре от нея с вируса, но се надявам един ден да чуя подобна реч и от наш държавник.
-------------
Авторът е водещ на “Операция История” по “България он ер”