В безвремието на коронавируса вече няма значение кой ден е. Цялото време на света е връхлетяло отгоре ни, стаите са препълнени с него. Но онзи ден се случи събитие от извънреден порядък.
Георги Господинов разказва:
Това са думи, приписки и бележки, слепи размишления в полето на нещо, което не знаем какво точно е. То е като да ходиш пипнешком в тъмното, да си говориш или свирукаш сам, за да не те е страх. И да се надяваш да чуеш други думи. Толкова много неща за мислене, докато стоим в стаите на един следобед. Следобедът на света, преди да е паднала вечерта, като в онова стихотворение на Салваторе Куазимодо.
Зеленият тефтер
Стоя в следобеда на моята стая и пиша в един тефтер. Тефтерът е зелен, ръчно изработен, подарък от дъщеря ми за новата 2020. Не съм си мислел да го изпълвам точно с такива бележки. В началото слагах дати, после спрях. Вече няма особено значение кой ден е. Календарите са сред първите, които фалират. Неделята на света е. Различна от някогашните недели.
Има една картина на стария вече Едвард Мунк, казва се „Между часовника и леглото“. Той, пребледнял и стар, между стария часовник на стената (от времето, когато часовниците са били мебели) и кревата си, изправен, разрошен. Мунк има много автопортрети и не се бои да рисува тази изпосталялост и меланхолия на собственото си тяло. Но и смирена твърдост. Това е положението, сякаш казва, между часовника и леглото. Това е маршрутът, това е светът. Не е особено героично. Това е целият епос на всекидневието, най-трудният. Годината, в която завършва автопортрета, е 1942. Почти не излиза последното десетилетие, живее в самоизолация, болен, навън е война.
Има една разлика между времето на Мунк и нашето. И не е много ясно в чия полза е тя. Той е невидим за света и светът е невидим за него. А ние междувременно сме станали видими и виждащи. Не казвам, че това прави нещата по-лесни, но е по-различно.
Времето. Ето нещо, с което трябва да се справяме в тази ситуация. Какво да правим с цялото време на света. До вчера това беше най-дефицитната стока. А днес се търкаля навсякъде около нас. Онова, за което мечтаехме - малко повече време за самите себе си, сега се е случило с жестоко изобилие, връхлетяло е отгоре ни, стаите са препълнени с него. Огромно количество време, разположено върху свръхограничено пространство. Ще трябва да живеем не просто с най-близките си, но и със самите себе си. Последното понякога е непоносимо.
И тук идва онова невидимо натрупване на култура и ритуали, което може да е спасително. Идват думите и историите. Идват книгите, филмите, картините, музиката. Това прави литературата и културата в крайна сметка - отделя ни от хаоса. Опитомява безмерните страхове. Не ги изтрива, не ги лекува, само ги прави поносими. Не е малко. Това са новите убежища. При старите войни човек се криеше в бомбоубежища. При тази война ще имаме нужда от времеубежище.
Птицата
Вчера или оня ден, може би оня ден, се случи събитие от извънреден порядък. За ситуация, при която нищо не се случва в собствената ти стая, всичко е от извънреден порядък. На балкона падна птица. Чух тупването. Захвърлих тефтера. Птицата, доста едър дрозд, лежеше по гръб с изпънати крака, главата обърната към нас, а до нея - малко петно гъста лилава кръв. Падането на мъртви птици от небето открай време е в реда на апокалиптичните знаци. Така е писано.
В този момент навън започна да прехвърча лек сняг. Още един знак, отбеляза параноичният ми двойник. Стоях и гледах малко вцепенено. Сетих се веднага, разбира се, за мъртвия плъх в началото на „Чумата” от Камю. Поне във филма имаше същата локва кръв. Сега, докато преписвам бележките от тефтера, си давам сметка колко цялото ми „практическо“ знание е всъщност фикционално, дошло от книги и филми. Което ме прави не твърде в час.
Какво ще правим сега, каза тихо жена ми, сякаш да не ни чуе птицата. Ще трябва да я взема и да я сваля долу, отвърнах. Не беше ясно как е паднала точно на нашия балкон, който е малък и някак навътре в сградата. Дали е била болна и вятърът я е запратил насам? Трябваше да потърсим нещо, с което да я изнесем, птицата не беше малка. Намерих някаква жълта кутия от пощенска пратка. Всичко изглеждаше абсурдно.
Излязох на терасата. От дете не съм гледал толкова отблизо мъртва птица. Освен това онези в детството ми бяха обикновено врабчета, някои от тях, признавам, убити с прашка от нас, после ги погребвахме. Тази беше по-едра птица. Имах чувството, че може да прошумоли с крилете си, дори не беше съвсем вкочанена. С картонения капак я избутах в кутията, после го поставих отгоре. Тръгнах да слизам и по стълбите срещнах съседа, французин, който весело попита до пощата ли отивам с тази кутия. Не, отвърнах, нося една птица, умряла, мисля, че е дрозд. Даже понечих да му я покажа, но той побърза да се сбогува. Къде, по дяволите, се хвърля умряла птица, блъсках си главата пред кофите за разделно събиране - органик, неорганик, хартия... Смъртта прави ли ни неорганични?
Снегът навън продължаваше да вали някак безрадостно. Падаше и се топеше върху току-що разцъфтялата магнолия, върху една череша и някакво неопределимо за мен дърво, отрупано с бели цветове. Бяло върху бяло. Сякаш предупреждаваше, че за тази година пролетта се отменя.
Усещаш ли, че нещо не е наред?
Горе дъщеря ми слушаше в стаята си Пета симфония на Бетовен, която им дали за домашно от училище. (Не ѝ бях казал за птицата.) Усещаш ли, че нещо не е наред, попита тя, като влязох при нея. Не, отвърнах. Слушай внимателно. Нищо особено не чух, освен едва забележимо пращене като при стар запис. Значи наистина имаш проблем със слуха, каза категорично тя. И ми обясни, че учителят по музика им пратил линкове към Петата симфония, така както я е чувал самият Бетовен с прогресиращото си оглушаване и тинитус, губейки високите честоти, страдайки от звънтенето в ушите си. Хубаво упражнение. Добре е човек да знае какво е изпитвал онзи, който прави такава музика, а не може да я чуе в цялата ѝ сила. Реших все пак да ѝ кажа за птицата на балкона. Дъщеря ми има определител за птици и винаги ходи с него. Пусна ми на компютъра как пее дроздът. После ме погледна замислено и каза: Бетовен сигурно не е чувал дроздовете накрая.
