Какво да направим всички заедно,
за да не стане твърде късно и
за да оцелеем в историческия
водовъртеж на света
Исторически водовъртеж за човечеството и света. Така нарече сегашната ситуация с пандемията от коронавируса нашумелият тези дни израелски философ Ювал Ноа Харари, професор в университета в Йерусалим.
Мнозина днес се питат какво се случва и дали опустелите градове в Европа и Америка, препълнените болници с умиращи и бедстващи хора не са част от някакъв пъклен сценарий.
Други търсят авторите на този сценарий, приписват какви ли не чудовищни замисли на така нареченото световно правителство.
Дявол знае какъв е този толкова опасен и смъртоносен вирус и защо светът в своя ХХI век е на колене. Защо вече четвърти месец медици и учени не могат да го разгадят и да го преборят, защо все още не се знае какви ще са истинските последствия за преболедувалите - ще имат ли сериозни поражения за здравето, или след месец-два ще се изправят отново на крака?
Докато учените и изследователите търсят отговори, милиони лекари, медицински сестри, лаборанти в Европа и Америка, в Азия и Австралия се срещат лице в лице с ужаса и пораженията от заразата.
Какво правим ние в България? Общо взето държавата се взе в ръце много бързо и реагира повече от адекватно, като обяви извънредно положение и наложи карантина, за да се ограничат щетите за здравето на хората.
И докато хората разбираемо трудно се приспособяват към новите правила за социална дистанция, притесняват се за здравето на близките си, за работното си място, за доходите на семейството и дали ще свързват двата края в следващите месеци и години, в България тръгна дискусия: да има ли карантина, или да пуснат всички на улицата и който оцелее, да оцелее.
И вместо да се мобилизираме като нация, да се поощряваме и да си помагаме като граждани и хора, започна едно разпиляване на силите, раздвоение, дори и подозрение, че не сме избрали правилната стратегия и ще загубим тази битка.
В такава ситуация намаляват хората, които се вслушват в здравия разум. А какво е здравият разум - това е да се опреш на фактите, на научните аргументи, на медицинските фактори. И ето какво ни казват те: ако се пробие карантината, ако хората не си стоят вкъщи, а тръгнат масово по улици и кафенета, в трамваи, влакове и автобуси, на училище и детска градина, до Цветница в България ще има към 50 хиляди болни от коронавирус. До Великден ще станат половин милион, а до края на април ще стигнат 1 милион. След още един месец - в края на май, заразените ще станат 2 милиона.
Може ли въобще някой да си представи каква ще е картината в България, колко от това огромно зло може да понесат болниците в страната? Защото стигнат ли два милиона болните, това на практика означава, че всеки българин ще бъде засегнат, ще страдат негови близки и роднини. При този темп на заразяване - без карантина, държавата и здравеопазването ще се счупят, може да се стигне до 150 хиляди жертви.
Който не може да си представи мащаба на бедствието, ще припомня, че след Първата световна война България губи над 100 хиляди мъже - офицери и войници, десетки хиляди са ранени или в плен. Така България е най-пострадалата държавата по мъжки жертви на глава от населението сред воюващите страни. От това по-лошо какво може да бъде? Питам се това ли иска президентът, като настоява в своите обръщения възможно най-бързо да се върнем към нормалния ритъм на работа и живот. Че кой не го иска? Но дали не разбира, че този живот, който познаваме досега, просто няма как да се върне? И все е недоволен от мерките на правителството, но не предлага други. Защото гладът и мизерията щели да надделеят над вируса според Румен Радев.
Да, всички искаме да се върнем към нормалния живот, въпросът е на каква цена. Защото цената ще я плащаме ние, гражданите - с живота и здравето си преди всичко. И не е вярно, че хладилникът ще победи страха от вируса. Страшно е да има тълпи от гладни хора, но не е по-страшно от онова, което в момента се случва в болниците в Бергамо и Бреша, в Милано и Мадрид, в Ню Йорк, Лондон и Париж.
Стига с подобни призиви, които само разколебават и пречат да се справим с тази битка. Така се разпиляват сили, които ще са ни необходими още утре и вдругиден.
“Знаем какво правим и трябва да го правим заедно!” - това трябва да е работещата ни формула. Продължим ли да се колебаем и да се тръшкаме колко страшно станало и ще става, как не можело да се търпи тая гадна изолация, нищо смислено няма да направим.
Съвсем не са празни приказки прозренията на Ювал Харари, който предупреждава, че светът е попаднал в опасен водовъртеж, а нормалните закони на историята ще бъдат просто изтрити. Според Ювал Харари правителствата ще трябва да пишат на коляно своите планове и да проведат невиждан досега социален експеримент, от който ще зависи развитието на света за десетилетия напред.
До края на 2020 г. ще живеем в нов свят по нови закони и нови правила, предупреждава Харари. А мнозина тук си мислят, че след два-три месеца ще осъмнем отново в стария прекрасен купон, в който човечеството живя десетилетия. Уви, дълбоко се самозаблуждават. Колкото по-бързо си дадат сметка за това, толкова по-подготвени ще бъдат за идващото.
Засега е ясно едно: с мрънкане не става и няма да стане! Трябва да се мисли, преди да се мрънка. Да се предлагат работещи решения, а не общи думи и констатации като на раздумка в кварталния магазин. Иначе няма да сме готови за идващите мащабни предизвикателства.
В Европа смъртността от заразата с коронавируса стига вече 5% - много повече от всяка друга пандемия в съвременния свят.
За такъв момент на хората
им трябват лидери
Каквито светът е имал късмета да познава в трудни времена. Като например недолюбвания Чърчил, който, изправен пред битката за Британия срещу мощта на Хитлер, се обръща към своите сънародници с думите: “Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.” Защото, казва Чърчил, “пред себе си имаме изпитание от най-мъчителните. Имаме пред себе си много, много дълги месеци на борба и страдание.”
Казва това в момент, когато едва е поел поста на министър-председател. И го вълнува съдбата на Великобритания, на света, ако щете, а не дали ще си вдигне рейтинга, или дали ще си запази поста.
Макар да знае, че не държи в ръцете си кой знае какви силни козове, в онзи драматичен момент той иска да вдъхне кураж на сънародниците си - без да ги омайва със сладки приказки за светло бъдеще, но и без да ги обезсърчава, напротив.
Никой не иска битката с коронавируса да е толкова ужасна, колкото е била онази срещу Хитлер преди 80 години, но няма защо да си затваряме очите пред идващите изпитания. Защото така няма да се спасим, да не говорим какво ще оставим за децата си.
Само след броени дни е Цветница, след още седмица Великден - най-големият християнски празник за православните вярващи.
След дълго умуване и усукване разбра се най-после - и без да се тълпим в църквите, пак ще има място за молитви, усмивки и надежда, стига да са от сърце. Да бъдем разумни и да събираме сили - за да доживеем до следващия Великден и да излезем с вдигнати глави от битката. А тя ще е с “кръв, тежък труд, сълзи и пот”. Няма друг начин, ако искаме да сме готови за идващия нов свят. И който ви казва друго, си е редови лъжец на едро.
