Подполковник доц. д-р Данчо Дилков е хабилитиран доцент към катедра “Неврохирургия, нервни болести и психиатрия” и началник на клиника “Психиатрия и военна психология” във Военномедицинската академия.
Завършва медицина в Плевен през 1996 г. Психиатричният му стаж е от 1998 г. Работил е в психиатричните болници в Карлуково и Нови Искър. От 2003 г. е във ВМА, от 2004 г. има призната специалност по психиатрия, завършил е и здравен мениджмънт. Специализирал е в Канада и САЩ. Сертифициран е за работа в екипи за медицинска помощ по време на кризисни ситуации.
Ръководител е на екипа, написал брошурата със съвети за живота по време на пандемията.
- Доц. Дилков, представете си, че пред вас сега стои един уплашен човек, който се тревожи за себе си и за близките си, какво ще му кажете?
- Човече, повярвай в себе си, подкрепяй своите близки, предусещай доброто, което ще дойде, когато всичко това премине! Ще успееш!
- Вие психиатрите умеете да се дистанцирате от субективизма, кой има по-голяма нужда от психологическа подкрепа в битката с новия вирус – лекарите или хората?
- По различен начин всеки има нужда от малко помощ да се справи с драстично променения ни живот. В сегашната критична ситуация от подкрепа на психолози и психиатри се нуждаят и хората, и лекарите, които вече са на предния фронт в борбата с инфекцията. Само подходите са различни.
Медицинските специалисти са малко по-добре подготвени да се справят с напрежението, тъй като професията всеки ден ги изправя пред сложни ситуации. Със сигурност притежават по-силна професионална чувствителност към събитията.
Гражданите имат различна степен на знания в зависимост от индивидуалния им интерес и загриженост за здравето, но дори и при добра здравна култура има необходимост да се отговори по достъпен начин на въпросите, които си задават, и на тревогите, които имат.
С разширяването на териториите на вируса по света професионалната интуиция ни подсказа, че ще има нужда от адаптиран за широката общественост наръчник със съвети за справяне със страха, гнева, скуката. Както и от практически съвети за колегите как да подкрепят пациентите си и в същото време да се предпазят от срив от преумора или невъзможност да бъдат на разположение на семействата си по време на епидемията.
Психиатрите сме се научили да разпознаваме чувствата на хората често още преди те самите да са ги осъзнали. Това създава рефлекс да сме готови да помагаме още преди да е поискана реално помощ. На разположение сме от около месец, когато по-ясно се усети, че ни предстоят трудности.
Тревожността идва от
неизвестността – все
още в цял свят малко
се знае за вируса
и това създава несигурност у колегите. Съвсем естествено е, когато има неяснота или непълна информация, човек да започне да проектира и своите страхове, защото знае, че при сериозна заплаха за здравето може да има и сериозни последици. Очаква се, че работата ще е тежка, напрегната, може би денонощна. Много от известните вече неща за вируса също будят тревога, но те по-скоро можеха да се предвидят или вече са коментирани от специалистите и се вижда, че не са апокалиптични, докато неизвестността може да бъде облечена от въображението във всякакви страхове.
И медиците, и хората могат да проектират на фона на неизвестността съмнение, че може да не постъпват правилно, че може да пропускат нещо, че не знаят вярното решение. В такива ситуации само опитът може да ни даде отговорите. Когато все още нямаме опит, опасенията от грешки са големи, а в нашата професия стремежът да не сгрешим стои много високо в ценностната система.
В медицината това желание да помогнеш по най-добрия начин на нуждаещите се надделява над страховете. Разочарование може да се появи, когато резултатът не съвпада с намеренията.
У хората страховете са от друго естество, но съвсем не са по-малки.
Когато се каза, че инфекцията може да предизвика
опасни усложнения при
хора със съпътстващи
заболявания, някои
изпаднаха и в
панически страх
Върху възрастните хора, които обикновено имат и хронични заболявания, наред с битовите трудности се добави и пресата на тревожността. Логично е, защото няколко пъти на ден чуват стряскащи новини. Подходът на медиите в този момент трябва да бъде по-мек. Това са нашите родители, баби и дядовци, нека ги щадим от ненужна истерия, за да им останат сили да се мобилизират срещу заплахата.
- Къде минава границата между отрезвяващия реализъм и посяването на парализиращ страх?
- Пандемията дойде неочаквано и ни сблъска с голяма доза неизвестност, която ни фокусира върху опасностите и необходимостта от спешни и безкомпромисни мерки – за дисциплина, дистанция, ограничения за физически контакти. Това се отрази най-негативно на възрастните и самотните, поставени в изолация, които не могат да общуват чрез новите технологии с близките и приятелите си. По-чувствителните със сигурност са уплашени и имат нужда от помощ.
Но има и хора в другата крайност, на тях, както и да им се поднесе информацията, си правят, каквото са си наумили,
неглижират опасността и
така поставят в риск и
себе си, и обкръжението си
И двете групи търпят страдания, въпреки че са от различно естество. Разгърнахме брошурата си в няколко направления, да може да сме полезни на всички. Тя е част от общите усилия да минем през изпитанието по поносим начин.
- Ще успеем ли?
- Не може всичко да се предвиди, но когато се вземат под внимание напътствията на Националния оперативен щаб, когато се спазват разпоредбите, когато човек се осведомява от отговорните медии, на които може да се има доверие, имаме предпоставки да успеем.
Бил съм свидетел много пъти, че когато нещо се разясни добре, достъпно, честно, с увереност и спокойствие, хората възприемат правилно информацията, долавят много точно чувствата и ангажираността на човека, който им говори.
Решаващо в този момент
е кой говори на обществото
и дали има решимостта да направи всичко за добрия край, за да дадат и хората своя принос.
От психологическа гледна точка е важно в този процес, който сигурно няма да е лесен и бърз, хората да не губят връзка помежду си – да се чуват по телефон често. Да споделят мислите си, да си помагат при нужда или дори само да се изслушват.
А когато нямат отговор на някакъв въпрос, да потърсят мнението на експерт в определената област и да му се доверят.
Ако на никого не се
доверяваш, никога няма
да имаш спокойствие
и да си сигурен, че постъпваш както трябва. Особено в ситуация като сегашната.
- Според кризисните прогнози тръгваме по стръмното, как бихте довършили изречението “Да правим каквото трябва, и...?
- Толкова сме свикнали с поговорката, че за малко да я повторя. Ако човек помисли рационално, винаги е възможно да се случи и нещо по-тежко, но не бива да се концентрираме в най-лошото, което всеки го знае и което никой няма да избегне, все някога ще се случи. Обективно от раждането си вървим към него. Но ако се ръководим от идеята да правим каквото трябва в настоящия момент, да се доверим на експертите, най-вероятно ще успеем.
И ето го моето изречение:
Да правим каквото трябва,
с надеждата да стане
най-добре!
- В ръководството, което е изготвил вашият екип, съветите за ума са колкото техниките за дишане и мускулна релаксация, как толкова прости упражнения ще укротят бурята в душите ни?
- В практиката си непрекъснато виждам как тези простички на пръв поглед техники вършат отлична работа и могат да се упражняват по всяко време и навсякъде.
Например
при паническите пристъпи
упражненията за дишане
имат страхотен ефект
Проблемът е, че понеже изглеждат елементарни, хората не се доверяват. Съветвам ги да опитат, преди да правят заключения. Предложените лесни техники са изпробван метод за самопомощ.
Сигурен съм, че с насочването на съзнанието към стягане и последващо отпускане на мускулите човек ще се освободи от тревожността.
По същия начин се откъсваме от проблемите, когато се занимаваме с приятна за нас дейност или сме увлечени от работата си. С ангажиране на вниманието гарантирано се преодоляват пристъпите на безпокойство по всякакви поводи.
Предубедеността, че обикновени техники не могат да помогнат, е елемент от същата тази нагласа, която поражда тревожността. Когато живееш с нагласата, че няма да стане, няма да успееш, се притесняваш от очакването за неуспех и обикновено се проваляш.
Човек трябва да се амбицира да опитва, докато се получи, преди да се произнесе дали нещо работи, или не.
- В наръчниците за самопомощ често се дава съвет да се усмихваме, дори без истински подтик, за да се чувстваме по-добре. Помага ли?
- Доказано е. Например усмивката при поздрав е част от народопсихологията на японците. Това отключва очакване за добронамерено поведение, за гладко общуване, за готовност за взаимодействие и в крайна сметка – за успешно начинание. Ефектът е огледален – когато някой ти се усмихва, е по-вероятно да отговориш със същото. В последните години българите като че ли не се усмихваме много един на друг с аргументи, че сме изморени, не се познаваме, не ни е до смях, от което губим.
Всеки ден се убеждавам, че пациентите оценяват този толкова прост жест, и дори лечението е по-резултатно, когато посрещаш пациента с усмивка.
Трябва да си върнем
навика да се усмихваме
един на друг,
да се “заразяваме” с оптимизъм и доброта. Не изисква никакви усилия и ресурси.
На физиологично ниво усмивката активира мозъчни центрове, свързани с оформяне на посоката на мисловния процес и намиране на рационални решения. Това ни осигурява лекота да се справяме с предизвикателствата.
- За вас предизвикателство ли беше създаването на брошурата, след като вече има наръчник на СЗО?
- В смисъла да бъдем полезни с професията си в толкова труден за всички момент – да. Бяхме предизвикани да се включим с това, което можем да правим най-добре.
Идеята е още от момента, в който вирусът тръгна по света и беше ясно, че ще влезе и у нас. Със задълбочаването на кризата стана очевидно, че трябва да се предложат работещи антистрес съвети и техники за разтоварване на тревожността.
Не е случайно, че един от първите наръчници на СЗО за справяне с вируса беше за психологическата подкрепа на гражданите и на лекарите. Най-лесното беше просто да се преведе едно към едно. Но от оперативния щаб ни подкрепиха в идеята да подготвим съветите в брошурата на езика на хората, да е направена професионално и с приятелски тон – от хора за хора. Идеята зрееше от сравнително дълго време и съставихме брошурата буквално за няколко часа.
CV
Подполковник доц. д-р Данчо Дилков е хабилитиран доцент към катедра “Неврохирургия, нервни болести и психиатрия” и началник на клиника “Психиатрия и военна психология” във Военномедицинската академия.
Завършва медицина в Плевен през 1996 г. Психиатричният му стаж е от 1998 г. Работил е в психиатричните болници в Карлуково и Нови Искър. От 2003 г. е във ВМА, от 2004 г. има призната специалност по психиатрия, завършил е и здравен мениджмънт. Специализирал е в Канада и САЩ. Сертифициран е за работа в екипи за медицинска помощ по време на кризисни ситуации.
Ръководител е на екипа, написал брошурата със съвети за живота по време на пандемията.
