Вредно е мисленето “ако не знам за болестта, тя ще ме подмине”, казва социалният антрополог
- Коронавирусът, а и извънредното положение, което обяви държавата, е поредният повод да ви попитам дали тази заплаха прави българите по-солидарни?
- Пред лицето на заплаха от такъв мащаб хората интуитивно се сплотяват, и българите не правят изключение. Проблемът е, че невинаги се сплотяват около правилен курс на действие, тъй като страхът е лош съветник. Засега налбюдаваме консолидиране на политическата класа около кризисните мерки, които предприема правителството, и това е добър знак. Но е важно да знаем, че
нашата
рационалност
и цивилизованост са крехки и при паника можем бързо да регресираме и да се окажем в плен на примитивни инстинкти.
Ситуацията около тази епидемия се развива драматично и още не е ясно коя тенденция ще вземе връх – дали егоистичният рефлекс да оцелеем поединично, или осъзнатото и социално отговорно поведение, което отчита нашата взаимозависимост.
- Кое е по-силно у нас – индивидуалистичното или колективистичното начало?
- Това е фундаментален антропологически въпрос, който няма прост отговор. Двете начала в нашата природа са в постоянно противоборство и върху това напрежение е изградена човешката цивилизация. Най-точно го е дефинирал гениалният мислител и психоаналитик Уилфред Бион: “Човекът е групово животно във война със своята груповост.” Ние сме по необходимост социални създания, които се бунтуват срещу своята зависимост от другите и се стремят към автономност. И в зависимост от това как ни формира съответната култура и епоха едната или другата тенденция взема връх. И двете крайности са разрушителни по отношение на солидарността. Едната крайност е неолибералната утопия – фикцията за свръхиндивидуалистично общество от напълно автономни индивиди в постоянно съревнование помежду си. Другата крайност е утопията за всемогъщия колектив, в който индивидът щастливо се разтваря. Тази идеологическа фикция бе реализирана насилствено от тоталитарите режими на ХХ век - фашизма и комунизма, с цената на неизброими жертви и страдания. Цивилизованите общности постигат баланс между двете тенденции, но не със средствата на пазара или държавната власт, а като култивират неуморно човешката природа.
- Къде е България в това отоншение?
- В България се наблюдава особена смесица между колективистични рефлекси и анархистичен индивидуализъм. От една страна, не ценим достатъчно индивидуалните права и свободи, особено тези на другите хора, а от друга страна, не уважаваме правилата, отказваме да носим отговорност и
трудно се
обединяваме
за общи каузи
Според мен антисоциалните аспекти в нашата култура са резултат от провала на тоталитания колективизъм, налаган брутално върху няколко поколения българи. Тридесет години след края на този гибелен експеримент ние още не сме се съвзели от него и не сме изградили жизнени и солидарни общности, в които да потърсим подкрепа и опора. Компенсираме този социален дефицит, като се приютяваме в малки затворен групи, каквито са семейството и приятелският кръг, и поддържаме вътрешногрупова солидарност. Затова преживяваме социалния свят като разрушен, дезинтегриран и атомизиран, докато всъщност той е по-скоро молекулизиран и фамилизиран.
- Но нали днес призивите са към ограничаване на социалните контакти, към затваряне именно в този кръг, в който се търси спасението от заразата?
- Социалността не се измерва с физическия контакт, а с репрезентацията на другите хора в ума. Може да си свързан емоционално и социално с някого на другия край на света и обратното – да си напълно отчужден от тези в непосредствена близост. Няма нищо по-самотно от анонимната тълпа, която се тъпче из моловете и дискотеките. Въпросът е колко е широк кръгът от хора, с които си свързан и за които се чувстваш отговорен. Културата на фамилизъм свежда този кръг до роднините и близките приятели и изключва останалите. Проблемът при тази осакатена социалност е, че саботира универсалния институционален ред, като винаги дава предимство на “своите хора”. Но като ни връхлети глобална криза като тази, си даваме сметка колко сме взаимносвързани и зависими от институциите и тяхното функциониране. И от немай-къде
се уповаваме на
държавата, като
не спираме да я
подозираме
и критикуваме.
- Доколко кризисните мерки на държавата са адекватни на ситуацията?
- Трудно е да се прецени, тъй като нямаме опит от първа ръка с подобна криза. Ние сме преживявали много епидемии, но тази е първата, която предизвиква такъв отзвук. Аз лично не съм компетентен да преценя какъв е най-правилният курс на действие и затова
избирам да се
доверя на
компетентността
на овластените
експерти
Други избират да не им се доверят и заемат критична позиция по отношение на извънредните мерки, а някои дори привиждат злонамерена конспирация на властта.
- Виждаме по телевизора всеки ден премиера и членове на оперативния щаб да съобщават какво е направила държавата, какви мерки взема. Какво лидерство показва това управление по телевизията?
- Когато хората са уплашени и разтревожени, има нужда някой да им даде външна структура, особено когато вътрешните структури са доста разколебани. В условия на криза това е задача на лидерството – да обясни какво се случва по авторитетен и успокояващ начин, да даде напътствия и да наложи нови правила на поведение, съответстващи на извънредната ситуация. Паниката възниква, когато хората изведнъж се озоват в рязко променена ситуация, в която обичайните навици не вършат работа – усещането е, че си захвърлен в непознат и враждебен свят без ясен център.
Налага се някой
да положи нов
център, като
застане в него
и поеме отговорността. Най-добре е този някой да е формално овластен и да знае какво прави и защо го прави. Точно това се опитва да направи кризисният щаб – застава в центъра на общественото внимание и използва всички комуникационни канали, за да изпраща успокояващи и структуриращи послания. Как ще бъдат чути и интерпретирани тези послания, зависи от нас.
- Мерките, които правителството взе, дали ще прибавят доверие към управленците?
- Сега най-важно е да се укрепи доверието вътре в обществото. За да функционира, държавата по дефиниция разчита на сътрудничеството и доверието на гражданите. Преди да има доверие към управлението, е необходимо да има доверие между хората. Държавата е просто функция на съгласието и солидарността в общността. Тоест държава без общество е фикция. Казвам го, понеже
ние много
обичаме да
критикуваме
държавата
и да обясняваме колко е далече тя от обществото, колко е голяма дистанцията между управлявани и управляващи, между народа и елита и пр. Но всъщност с това казваме, че има големи дистанции между различните групи в обществото, че социалната кохезия е слаба и че отсъства обща удържаща рамка. Управлението търпи много критики, но не можем да упрекваме държавата, че е дистанцирана и отдалечена от нас, ако ние самите избираме да се държим егоистично, опортюнистично и антисоциално и отказваме да приемем неизбежните ограничения, които изисква общественият живот.
Все едно да
обвиняваме КАТ,
че има много
катастрофи, при
положение че
всички караме с
превишена
скорост
и преминаваме на червено.
- Според вас ще има ли политическа употреба на ситуацията с пандемията?
- Прекалено е безотговорно дори по занижените стандарти на нашата политическа култура. Част от българската политическа класа е тежко опортюнистична в преследването на краткосрочните си цели. Едва ли остана нещо, което да не е било употребено политически. Злоупотребява се с тежкото положение на цели категории хора, с националните травми, с историята, с националната идентичност, с бедността и болестта. Но да употребиш политически толкова драматична ситуация като пандемията е против всички правила – по-лошо от това да преминеш кръстовището на червен светофар, то е все едно да караш в насрещното движение с превишена скорост. Този, който си го позволи, рискува напълно да се дискредитира и маргинализира политически.
- Имаме ли имунитет срещу вируса на политческата злоупотреба?
- Все още имунитетът ни е слаб, но започваме да го изграждаме в движение, като се борим със заразата. Преди да ни връхлети коронавирусът, през България премина епидемия от безпросветна и зловредна глупост, замесена с конспиративна параноя и псевдорелигиозен фанатизъм. Станахме свидетели на злономерена, целенасочена и разрушителна атака към една от основните социални функции на общността – защитата и подкрепата за най-уязвимите, за жените и децата. Пикът на тази епидемия беше злостната кампания срещу новия закон за социално подпомагане, който гарантира и модернизира социалните грижи и услуги. Това беше
опит да се
разруши самата
тъкан на нашата
общност
– защото тъкмо чрез социалната политика се материализира свързаността и солидарността в съвременните общества. Онези, които тровят умовете, като тиражират лъжи, подклаждат страхове, подхранват предразсъдъци и насъскват лековерните, очевидно нямат интерес в България да има развита социална политика. Техният интерес е да има колкото може повече бедни, изоставени, самотни и отчаяни хора, защото човешкото страдание е хранителната среда за политическите им проекти. Този пропаганден вирус нанесе доста поражения, но не успя да убие обществения организъм и той разви антитела. Така трупаме имунитет – учим се как да разграничаваме необходимата и здравословна критика към управението от разрушителните опити да се дезорганизира и деморализира самото общество.
- Ще ни научи ли тази криза да бъдем по-отговорни към здравето?
- Силно се надявам. Ситуацията изисква от нас да бъдем отговорни към здравето на другите хора, а ние още се учим как да бъдем отговорни към собственото си здраве. Въпреки модата на здравословния живот има доста примери за самонадеяно и безпросветно отношение към здравето.
Спомнете си
за налудната
кампанията
срещу ваксините,
според която те са измислени, за да разболяват децата. Маса хора в България продължават да вярват, че нищо лошо няма да ги споходи, ако си вържат червен конец, ако ходят на врачка, ако прекрачат прага с десния крак и пият редовно по кило ракия. Но най-примитивното суеверие е отказът да знаеш, да се информираш. Това е магическо мислене от палеолита, което се свежда до убеждението, ако аз не знам за болестта, и тя не знае за мене и ще ме подмине. Това не помага особено за ранната профилактика, която често е животоспасяваща.
- Но въпреки това статистиката сочи, че днес живеем по-дълго.
- Да, в развитите страни все повече хора доживяват старостта, защото медицината ги предпазва от смъртоносните болести. Точно тези хора са застрашени в момента, в промеждутъка между появата на новия вирус и появата на неговото лечение. Днес живеем по-дълго и по-здравословно, просто защото вече сме част от големия цивилизован свят, защото знаем повече за природата на болестите, за устройството и функционирането на нашите тела и защото имаме по-добра и по-гъвкава медицина откогато и да било в историята. Никога човечеството не е било по-подготвено да посреща кризи, тъй че със сигурност ще преживеем и тази. Въпросът е на каква цена. Най-вероятно съвременната медицинска наука отново ще ни спаси, дори и да не вярваме в нея. И нека не забравяме, че медицината може да спаси грешните ни тела, но спасението на умовете и на душите остава наша задача.
