Напоследък в операта всичко минава за добро, казва световноизвестният български оперен певец Владимир Стоянов
Владимир Стоянов е един от най-добрите изпълнители на ролята на Риголето в света. Наскоро в Италия бе провъзгласен за Рицар на Верди - почетно звание, което се връчва за първи път на българин.
- Господин Стоянов, честита награда. Вие май сте първият неиталианец Рицар на Верди. Преди дни получихте от министъра на културата и “Златен век”. Какво е да си Рицар на Верди?
- Не съм първият неиталианец, а първият българин, който е носител на тази награда.
Тя се връчва всяка година от един клуб на 27-те в Парма. Всяка есен там се провежда фестивал на Вердиевите опери. Този клуб се състои от 27 човека, колкото са оперите на Верди, и от десетилетия раздава тези награди като признание за високи певчески постижения.
Има една идея, споделих я наскоро с акад. Пламен Карталов, дано не издавам някаква тайна, да се постави в София Вердиевата “Двамата фоскари”, която никога не е правена в България. Ако стане, ще дойдат няколко членове на този клуб и ще бъде много интересно. Ще хвърлим един мост между Парма и София.
Публиката там е изключително компетентна, а специално членовете на клуба са високоерудирани.
Аз често пея в Парма и почти всяка есен участвам на фестивала. Тези хора са следили внимателно кариерата ми. Мога да кажа, че любовта ни е взаимна. Те са изключително критични, но влюбят ли се в теб, става много хубаво. Въпреки че трябва да се внимава – ако един път си имал успех в Парма, това не ти гарантира винаги успех.
Може в някои заглавия да не те харесат. А в Италия, ако не те харесат, става страшно - почват да викат, да свиркат. Такава реакция в оперните театри по света става все по-рядка. Напоследък някак си всичко минава за добро. Няма критично отношение и от това качеството на оперните спектакли като цяло пада.
- Миналия сезон участвахте като Елецки в “Дама пика” в лондонската “Ковънт Гардън”. Тук гледахме на кино заснетия спектакъл. Защо се съгласихте да участвате в тази, меко казано, провокативна постановка?
- Тя не е “меко казано”, направо си е страшно провокативна. Съгласих се, защото много обичам тази опера, а и режисьорът Щефан Херхайм е един от най-добрите оперни режисьори в момента.
Когато разбрах неговата концепция - че трябва да бъда самият Чайковски в постановката, малко се учудих. Оказа се, че това е личният момент на режисьора в спектакъла. Хомосексуалността на Чайковски беше много дълбоко подчертана и това беше много добре вплетено в постановката. Беше голямо предизвикателство от актьорска гледна точка.
Но не мисля, че постановката беше вулгарна. Имаше изключителен успех и спечелихме награда за най-добре заснета на живо оперна постановка, има я на дивиди.
- Коя е всъщност любимата ви роля?
- Риголето от едноименната опера. Тя по принцип се смята са връх в баритоновия репертоар. Изключително богата на изразни средства, любима е на публиката. Това е била и любимата опера на Верди.
Колкото и банално популярни да са мелодиите в “Риголето”, предизвикателство е как да ги изпълниш така, че постановката да не бъде банална.
- Удобна ли ви е постановката на “Риголето” в Софийската опера? Вие вече няколко пъти пяхте в нея.
- Физически най-сложната за мен постановка бе миналата година в Брегенц. Беше в средата на едно езеро, с трибуна за 7000 души, ние пеехме с микрофони. Пространствата бяха огромни – тичаш безкрайно, дъх не ти остава да пееш. Заваля дъжд и си мислех, че ще прекратим, но се оказа, че публиката си носи чадъри, а инструментите бяха на покрито. И изкарахме спектакъла до края.
Аз много високо оценявам постановката на маестро Карталов, и като режисура, и като сценография, визуално е въздействаща. Но по-важното - дава възможност на певеца актьор да покаже много от себе си.
- Какво ви предстои след спектакъла в София?
- Имам представления на 14 и 16 февруари на “Фалстаф”. След това ми предстои “Риголето” във Виена, а после същото в Брегенц.
Наесен ми предстои откриване на сезона на операта в Лос Анджелис с “Трубадур”, където играя граф Ди Луна. Режисьор на постановката е един французин – Луис Дезире, с когото съм работил преди време, правихме “Макбет”. Радко ми се случва да изпълнявам граф Ди Луна.
- Мислех, че човек с вашата кариера има възможност да си избира.
- Така е, но в оперния свят има моди. Има периоди от време, в които навсякъде по театрите поставят много “Риголето”, направо всички сякаш се вторачват в тази опера. След това настъпва нещо друго. Преди няколко години много на мода беше “Силата на съдбата”, всички световни оперни театри сякаш се бяха наговорили да я поставят. След това изчезна от репертоара.
Тази година всички театри в света решиха да поставят “Пиратът” от Белини. То е като в модата, макар че не знам кой дава сигнала.
- Имате ли любим режисьор, такъв, който, ако чуете, че някъде поставя нещо, ще се втурнете веднага да участвате, без да поставяте въпроси?
- Да, Уго де Ана. Първото, което ми харесва в него, е, че е изключителен естет. Каквото и да направи, то е красиво. Пълнят ти се очите, още преди да е почнал спектакълът. Той е почнал като сценограф кариерата си и сам си прави всичко. Такъв беше и Дзефирели. Пял съм в постановки на Уго де Ана на Арена ди Верона, а също и в Севиля.
- Не знам дали знаете, но той направи вече четири постановки тук, в София.
- Това е много хубаво, защото той е много скъп, много луксозен режисьор.
