Българите бягат от комунизма, чужденците са част от световния терор
Бягство от комунизма или терор.
Това са двата основни мотива за отвличане на български самолети или принудителното приземяване на чуждестранни машини на българска територия по време на студената война.
Дълги години тези инциденти са толкова редки, че властите не им обръщат особено внимание.
Но когато зачестяват, с тях се заема Второ главно управление на МВР - контраразузнаването. Създадено е и нарочно
литерно дело №5504, в което се събират материали за всеки подобен инцидент и за хората, които са го предизвикали.
За много от инцидентите обаче може да се намери обилна информация не само в българските, но и в чуждестранните архиви в САЩ, Великобритания и Италия, до които успя да се добере “24 часа”.
За тях ще прочетете в следващите страници.
Първият случай на
отвлечен самолет
в България е
на 30 юни 1948 г.
Българската гражданска авиация, която тогава лети под името ТАБСО - Транспортно авиационно българо-съветско общество, тъкмо е отпразнувала първата годишнина от пускането на редовната пътническа линия София-Бургас. По случай юбилея традиционният маршрут на самолет “Юнкерс-52”, който пътува от София до Бургас и обратно, е удължен по линия София-Варна-Бургас-София.
На 30 юни 1948 г. в самолета във Варна, въоръжен с пистолет, се качва бившият военен пилот Страшимир Михалакев (погрешно изписван в някои документи на МВР като Станимир, а в Енциклопедия на отвличанията като Страхил - бел. авт.). Михалакев, който специализира в Германия и служи в ГЩ на царската армия, по-късно е назначен военен аташе в Букурещ. След 9 септември 1944 г. обаче е отзован и освободен от ВВС още преди да навърши 40 г.
Бившият военен летец не се примирява със съдбата на млад пенсионер, изолиран заради миналото си, и решава да организира бягство на Запад с 14-годишната си дъщеря и още 2 семейства. Решава, че самолетът, който пътува по току-що отворената линия от Варна за Бургас, е удобен начин да се измъкне, като използва пилотските си умения. Помага му служебното оръжие, което отказва да върне при уволнението.
Бягството е грижливо
подготвено
Когато самолетът каца във Варна, Михалакев още не подозира, че с него лети шефът на гражданската авиация Борис Ганев. Двамата са служили заедно в Генералния щаб. Когато се засичат пред бюрото на ТАБСО във Варна, Михалакев казва на колегата си, че ще лети към София с дъщеря си.
Малко преди излизането от Варна на летището пристига офицер от МВР, който настоява Борис Ганев да не качва колегата си Михалакев. Ганев отказва да се съобрази и отлита с Михалакев и дъщеря му на борда към Бургас, където каца около 16,30 ч, за да вземе нови пътници. Сред тях новите пасажери са двама софийски адвокати, лишени от адвокатски права, и съпругите им, един пенсиониран царски офицер и един бивш депутат.
Малко след като самолетът излита от Бургас и командирът насочва машината към Пловдив,
над Ямбол Михалакев тръгва
с пистолет в ръка
към пилотската
кабина
Радистът опитва да го обезвреди, но Михалакев го застрелва с 2 куршума. По-късно ще се окаже, че Михалакев и пътниците, които са се качили в Бургас, са съмишленици. Една от адвокатските съпруги носи в дамската си чанта 6 пистолета, с които групата успява да обезвреди пилота и механика. Михалакев поема управлението и след около час самолетът каца на летище “Ешилкьой” (някогашното “Сан Стефано”) край Истанбул.
Там вече ги очакват войници, лекари и транспорт за ранените. Атентаторите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Михалакев твърди, че целта му е да избяга от тормоза на комунизма. Въпреки че българските власти пращат нота, в която настояват похитителите да им бъдат предадени, Турция отказва и гарантира на Михалакев и съмишлениците му политическо убежище.
На ускорен съдебен процес в Истанбул
похитителите са
оправдани и обявени
за политически
бежанци
Контрапроцес в София ги осъжда задочно на смърт. В края на юли самолетът е върнат в София, а доста преди това пътниците са извозени с влак до родината.
Михалакев заживява в Турция. По сведения на българското разузнаване обаче животът му е доста труден. В средата на 50-те години решава да се предаде в българското консулство в Истанбул, но остава загадка дали това става доброволно, или не. Решението му ядосва турските власти, които и дотогава имат съмнение, че Михалакев е български агент.
След като излиза от българската легация, е арестуван и изпратен в бежански лагер, без право да го напуска. Скоро след това е даден на съд с обвинение за комунистическа пропаганда и е тикнат в затвора в Невшехир. Умира в един анадолски лагер.
Дълги години след този случай небето над България е спокойно. През 70-те години инцидентите обаче зачестяват.
На 28 юни 1975 г. около 16 ч. на летището в Солун принудително каца самолет АН-24 на БГА “Балкан”.
Разследването установява, че 7 минути след излитането на самолета от Пловдив за София (според Енциклопедия на отвличанията курсът е от Варна към София - бел. авт.) някой си Тончо Гагов, който седял на втория ред, успява да проникне в отключената пилотска кабина. Гагов насочва пистолет към екипажа и заповядва самолетът да поеме курс към Атина. Командирът се подчинява, но приземява самолета в Солун. Според разследването похитителят е 30-годишен българин със средно образование, чиито мотиви остават неизвестни. По-късно се оказва, че мъжът има психическо разстройство, а през 1974 г. е правил опит за самоубийство. Месеци след похищението на самолета той прави втори опит да сложи край на живота си при преместването му от един в друг затвор и този път успява.
Опит за бягство от България е вероятната причина и за отвличането на друг самолет на БГА “Балкан” на 18 юни 1977 г. Машината Ан-24, която лети от Видин за София с 4-членен екипаж и 44 пътници на борда, е
отклонена принудително,
за да кацне в Белград
Там похитителят - Румен Димитров - 22-годишен автомеханик, неженен, с основно образование, осъждан за кражби, е обезвреден.
Според разследването 7 минути след излитането на самолета той станал от мястото си, насочил пистолет към главата на стюардесата и поискал връзка с екипажа. За да докаже че намеренията му са сериозни и притежава истинско бойно оръжие, дори произвел изстрел.
Според споменатата Енциклопедия на отвличанията той заповядал на капитана:
“Карай ме
на Запад”
Запитан за по-конкретна дестинация, Румен отговорил: “Мюнхен или Лондон!”
Командирът изпълнил даваните от Земята указания да съобщи на похитителя, че няма достатъчно гориво, затова самолетът е приземен в Белград. Според енциклопадията България отначало не проявила интерес към похитителя, но на 23 юни го върнала обратно, за да го изправи на съд.
Четири години по-късно, на 16 януари 1981 г., десет минути преди да кацне във Варна от София, в самолет Ту-134 настъпва необичайно оживление. Човек, облечен в немска хитлеристка униформа, се отправя с пистолет в ръка към пилотската кабина.
Резервен екипаж, който пътува в салона на машината, забелязва това и в момента, в който странният пасажер отправя искане на немски самолетът да поеме курс към Мюнхен, успява да го обезвреди.
Оказва се, че 17-годишният психично болен младеж е някой си Емил Стойнев или Стоицев Крумов. Пистолетът, който използва за сплашване, се оказва саморъчно направена играчка, негодна за употреба.
Не толкова безобиден обаче е опитът за отвличане на друг самолет Ту-134 по линията София- Варна на БГА “Балкан” година и половина по-късно. На 8 август 1982 г. 20-ина минути преди приземяването бордният командир информира командира, че
в задния багажник се е
укрил човек държащ кутия,
от която стърчат шнур и запалка. Човекът настоял самолетът да поеме курс към Виена.
Екипажът убеждава похитителя, че искането му ще бъде изпълнено, но първо трябва да кацнат във Варна, за да заредят с гориво. Освен похитителя, на борда пътуват още 5-има, свързани с него, вкл. майка му и сестра му. След като групата е обезвредена, става ясно, че извършителят е някой си Иван Георгиев, на 41 г., психически неуравновесен, който е носи 1,5 кг амонит, 3 детонатора и шнур дълъг 3 м.
Най-вероятно бягство на Запад е мотивът и на друг похитител, който пътува от Бургас към Варшава през октомври 1982 г. 40 минути след излитането 27-годишният поляк Збигнев Пургал
заплашва стюардесата
с бръснач в ръка и иска самолетът да се отправи към ФРГ. Като доказателство за решителността си наранява бордната домакиня с бръснача. Все пак екипажът успява да убеди похитителя, че самолетът трябва да зареди във Виена. Там Пургал е обезвреден от австрийските власти.
Виена е цел и на друго отвличане, извършено на 7 март 1983 г. Похитители са 4-ма, между 17 и 20 г., които и дотогава имат криминални прояви.
Те използват полета от София за Варна в 6 ч вечерта, за да отвлекат самолет Ан-24. 15 минути след излитането стюардесата раздава бонбони и кафе. На единия от похитителите уж му прилошава. Когато стюардесата се опитва да му помогне, той я дръпва и притиска ножче до гърлото й. Другите 2-ма увиват колани около вратовете на пътниците на последните седалки пред тях. Четвъртият се изправя на пътеката, размахва нож и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи.
“Бяхме над Ловеч, когато един пътник почука и каза, че 4-ма са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Имахме инструкции в такива случаи да изпълняваме желанията на похитителите, ако можем, за да не рискуваме живота на пътниците”, разказва години по-късно Иля Лалов от екипажа пред Крум Благов в “50-те най-големи атентата в българската история”.
Да се стигне до Виена обаче, е невъзможно поради липса на гориво. “Не виждах друг начин, освен да продължим към Варна, но да им кажем, че тръгваме за Виена”, разказва Лалов. 40 минути самолетът кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото. В това време летището е мобилизирано, за да се справи с инцидента. Токът на града е спрян, за да не видят похитителите морето. Решено е 2-ма служители на летището да се представят за австрийци, за да заблудят похитителите, че са във Виена.
Докато преговарят, екипажът тайно пуска 4-ма командоси през вратата на багажното отделение, които успяват да обезвредят похитителите.
Делото срещу тях се гледа от бъдещия премиер на България Димитър Попов. Адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Осъдени са на различни години затвор. Години по-късно единият от тях се самоубива в колата си в София.
Не бягство на Запад, а политически е мотивът на 4-ма похитители - членове на турската ляворадикална терористична организация “Дев сол”.
На 24 май 1981 г. те
приземяват принудително
в Бургас самолет на
турските авиолинии
със 112 пътници на борда, който изпълнява полет от Истанбул за Анкара. Похитителите настояват за освобождаване на 47 техни другари от турските затвори и откуп от $ 500 000. Предупреждават, че ако искането им не бъде изпълнено, ще убият 5-има американци, които се намират на борда. Турските власти отказват да се подчинят и призовават България да не допусне излитане на самолета с 91 заложници. Драматичните преговори с похитителите продължават повече от 24 ч. Това е първият път, в който въпреки напрегнатите междусъседски отношения по онова време между България и Турция двете правителства успяват да обединят усилията си срещу терора.
В 6 ч същата вечер в България пристига турска делегация с в високопоставен представител на турското министерство на външните работи, двама генерали от ГЩ и МИТ - турското разузнаване, както и други представители на турските служби за сигурност. Цяла нощ българските и турските служби умуват дали да атакуват самолета и да обезвредят похитителите с риск за живота на заложниците, или да водят преговори. В крайна сметка е решено да се преговаря.
5 минути преди 13 ч на следващия ден е проведена среща с ръководителя на групата. Той поставя още едно искане - да им разрешат да заминат за Палестина. То обаче е отхвърлено. Скоро след това ръководителят на групата и един от похитителите слизат по стълбичката на самолета за нови преговори. Другарите им, останали в машината, са атакувани от пътници и опитват да рулират, но са спрени от силите на реда, разположени на пистата. В крайна сметка инцидентът приключва със задържането на терористите към 14,30 ч.
За тези инциденти разказва справка с гриф “Строго секретно” в един екземпляр, писана през ноември 1983 г. от началника на отдел “Международен тероризъм” във Второ главно управление на МВР подполк. Стефан Стефанов.
БЪЛГАРИЯ С 8 СЛУЧАЯ В ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ОТВЛИЧАНИЯТА
България е спомената с 8 случая в Енциклопедия на отвличанията, издадена от Майкъл Нютон през 2002 г. в Ню Йорк.
7 от тях са свързани с отвличане на самолети, но само 3 са почти неизвестни в България.
Единият малко известен инцидент, свързан с България, е от 16 септември 1969 г. 27-годишен психично болен турски студент по право успява да качи пистолет на борда на самолет на турските авиолинии, който лети от Истанбул към Анкара. Няколко минути след излитането младежът насочва пистолета към екипажа и принуждава пилота да вземе курс към София. 2 часа по-късно машината се приземява на софийското летище. Тук похитителят е арестуван, а неговите 62 заложници - освободени и върнати със същия самолет в Истанбул. Разследването показва, че 2 години по-рано младежът е намушкал американски войник, но не е съден, защото е обявен за невменяем. След като е екстрадиран от България, е изпратен на принудително лечение.
Другият случай е от 3 май 1972 г. 4-ма членове на Турската народоосвободителна армия искат от командира на самолет на турските авиолинии, който изпълнява курс от Анкара към Истанбул, да поеме курс към София. Похитителите на машината с 68 пътници на борда искат освобождаване на 3-ма членове на организацията, осъдени на смърт заради убийството на американец. Въпреки че заплашват да взривят самолета, турските власти отказват да преговарят. Те предлагат терористите да се предадат, ако българските власти им дадат политическо убежище. Похитителите се съгласяват и на 4 май освобождават взетите заложници. Според енциклопедията похитителите получават исканото политическо убежище, но въпреки това на 3 ноември 1972 г. са осъдени на 3 години затвор.
Малко преди това - на 22 октомври 1972 г., други 4-ма членове на турската народоосвободителна армия атакуват друг самолет на турските авиолинии със 77 пътници на борда, който пътува от Истанбул към Анкара. Те отново искат курс към България. Според енциклопедията българските власти им дават политическо убежище, а похитителите са осъдени на 2 г. затвор на 2 февруари 1973 г.
В енциклопедията само с по няколко изречения присъстват 4 от случаите, за които “24 часа” разказва подробно днес - на 3-мата българи, които отвличат самолет в САЩ през 1972 г., на превзетия самолет по линия Видин-София през 1977 г., на машината, приземена в Турция от Страшимир Михалакев през 1948 г., и на отвлечения самолет по линията Варна-София, който каца принудително в Солун през 1975 г.
В същата енциклопедия, макар и само с инициали "Г. Г." е споменат българинът, който заедно с полски съучастник на 2 март 1978 г. - изравя трупа на Чарли Чаплин в Швейцария 2 месеца след смъртта му. Целта е искане на откуп от семейството на великия комик. Похитителите са арестувани на 17 май същата година, а тялото на Чаплин е открито на около 10 мили източно от швейцарското селце Корсие сюр Веве, където Чаплин живее до смъртта си на 88 г.
СОЛАКОВ ОТКЛОНЯВА МиГ КЪМ ИТАЛИЯ
Обявяват го за шпионин, тикват го в затвора на Ботуша
Инцидентът с падналия самолет на българина е разпространен от американската и италианската преса
22-годишният лейтенант Милуш Киров Солаков успява да отклони през януари 1962 г. учебен МиГ-17, който управлява, и да го насочи към Италия. Това става под носа на българската и италианската военновъздушна отбрана.
Единствената цел
на младия летец е
да избяга от
комунизма
В разгара на студената война обаче никой в Италия не му вярва и Солаков е тикнат в затвора за една година.
Днес този случай може да бъде прочетен в 4 различни версии в поне 4 архива в САЩ, Италия, Англия и България, до които се добра “24 часа”.
Всичко започва в ранния следобед на 20 януари 1962 г. Младият български летец, завършил година преди това ВНВВУ “Георги Бенковски”, нарушава италианското въздушно пространство и приземява учебната машина на поделението в Габровница в гориста местност до американската военновъздушна база “Юпитер” в Джоя дел Коле на 16 мили от Бари, Южна Италия.
За случая гърмят всички световни агенции. Новината е препечатана в Италия, Пенсилвания, Тенеси, Калифорния, Санта Фе, Юта, Западна Вирджиния, Мериленд, Япония, Сингапур. Според част от тези публикации младият български пилот е шпионин. Според други - най-обикновен беглец от комунизма. Според трети - жертва на лична пилотска грешка.
“Да, исках да избягам от комунизма, но италианците не ми повярваха и ме тикнаха в затвора”, разкрива истината близо половин век по-късно Солаков, когото “24 часа” откри в Канада. Той готвил бягството със самолета, като използвал географски атлас за 6-и и 7-и клас, който купил от Враца.
Когато приземява учебния МиГ, Солаков едва не загива. Откаран е в безсъзнание със счупена лява ръка и ключица във военната болница в Акуавива.
“Вие сте голям късметлия. Толкова полети са се разбивали и никой не се е спасявал. Самолетът ви е на парчета, а вие сте се отървал само с драскотини”, му казва следователят от прокуратурата в Бари. Скоро след това италианското министерство на отбраната съобщава, че
Солаков отказал
среща с българските
дипломати в Италия
Същата версия се прокрадва и в изявлението на италианския представител в НАТО на 24 януари 1962 г., което подкрепяло версията са бягство. Той обаче не изключва и съмненията за шпионаж - на борда имало фотографско оборудване, а самолетът се движел на такава височина, че да не бъде засечен от радар.
Информация за инцидента има и в британските архиви. На 26 януари 1962 г. британското посолство в Рим съобщава, че според италианското министерство на отбраната обясненията на българина били противоречиви.
Италия започва
разследване за
шпионаж
То се води от зам.-прокурора Руджеро Серано. Отначало българинът е разпитван в охраняваната си стая в болницата в Акуавива. После - във военната болница в Бари.
“Италианските власти тайно информираха САЩ, че Милуш Киров Солаков не е шпионин. Италианците са доволни от своето разследване, че той е беглец”, пише на 30 януари 1962 г. The Bell Syndicate. Разследващите намерили в самолета камери, но по-късно установили, че това са стандартни пособия, които не се ползват за шпионаж. Въпреки това италианците съобщили, че “ще водят пропаганден процес”, както “руснаците биха направили пропагандно шоу, ако западен самолет се разбие в Русия.”
На 31 януари Асошиейтед прес съобщава, че срещу пилота, прелетял два пъти над военната база, преди да кацне аварийно, са повдигнати обвинения за политически и военен шпионаж. Българската преса от онова време е доста лаконична по случая. Според информация на БТА от 23 януари 1962 г., препечатана в “Работническо дело”, мл. лейтенант Солаков се заблудил по време на учебен полет и кацнал близо до Бари. Агенцията нарича “измислици, лишени от основание” обвиненията в чуждата преса, че полетът е разузнавателен.
2 доклада по случая
се пазят и във
Форин офис Посланиците в София - Антъни Линкълн, и в Белград - сър Майкъл Кресуел, съобщават за пресконференция на българския военен аташе в Бари на 23 януари, на която той опровергал и версията за бягство, и версията за шпионаж. Според него мъжът се е заблудил по време па тренировъчен полет. В същата посока е и второто комюнике на БТА за инцидента от 1 февруари 1962 г. Според съобщението става дума за млад и неопитен пилот, който има само 3 часа и 4 минути полети. Нотата отрича пилотът да е имал карта и данни, нужни за полет над Ботуша.
На 2 февруари 1962 г. инцидентът се разглежда и на заседание на НАТО в Париж. На него се разбира, че италианското правителство е връчило протестна нота в българското МВнР. Българските власти повторили, че инцидентът се дължи на неопитността на младия пилот, и настояват случаят да не вреди на отношенията между двете страни.
Солаков обаче продължава да отрича, че се е заблудил, и настойчиво твърди, че е избягал. Това твърди телеграма от американското посолство в Рим до американския държавен секретар от 3 февруари 1962 г.
Разследването продължава няколко месеца. На 21 ноември 1962 г. наблюдаващият прокурор настоява Солаков да бъде обвинен в шпионаж.
“Искането за процес идва като изненада”, коментира американският консул в Рим Уилям Фрейли в телеграма до Държавния департамент от 5 декември 1962 г. Той изразява съмнения дали обвиненията в шпионаж ще издържат, защото самолетът не бил оборудван със спецкамери. На 3 януари 1963 г. Солаков е освободен. Постановлението за приключване на случая е издадено от наблюдаващия магистрат д-р Фердинандо Алтерио. Според него няма данни за политически и военен шпионаж.
Солаков е откаран в полицията в Бари, където е питан иска ли политическо убежище. Българинът отговорил, че е щастлив от обявяването му за невинен за шпионаж и иска да се върне в България, защото
“комунизмът направи
много за мен и брат
ми, който учи
инженерство”
От документите, събирани по случая в България, става ясно, че това изявление е направено под натиска на българските спецслужби, които пращат при него бременната му сестра от Пловдив.
Същата вечер лейтенантът напуска Бари и отпътува с влак за Рим, придружаван от двама души от българската легация и 4-ма полицаи.
На 4 януари дава пресконференция в посолството. На нея казва, че в болницата не се притеснявал толкова за раните си, колкото за последиците за страната си. Отново настоял, че инцидентът е резултат на негова навигационна грешка. Изразил безпокойство за брат си и двете си сестри. На въпрос на репортер дали ще бъде съден при връщането си в България, българският военен аташе отговорил отрицателно.
Солаков наистина не е съден за бягството, но близо 4,5 г.
Държавна сигурност
го разработва под
кодовото название
“Летец”
От разработката става ясно, че Солаков е уволнен “за противонародна дейност” и “извършено предателство спрямо Родината”.
От съд го спасява докладна записка на началника на 3-о управление на ДС от 21 януари 1963 г. В нея е предложено да не бъде подвеждан под отговорност, а ако прокуратурата реши да го даде на съд, да се вземат мерки за оправдателна присъда или условно осъждане.
Загадка остава какво мотивира тази идея. Но предложение в същия дух прави и тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков. Министърът предлага Политбюро на ЦК на БКП да гласува “прекратяване на предварителното следствие”, а министърът на отбраната да измени заповедта за уволнение на Солаков.
Така и става. На 27 април 1963 г. материалите по "завърналия се изменник" са снети в архив. “Разложихме и укрепихме Солаков, който се върна на 7 януари 1963 г.”, пише в делото.
През 1963 г. Солаков се записва да следва испанска филология, но не е оставен без контрол. Делото за наблюдение срещу него се води 4,5 г. Закрито е, когато Солаков прави нов неуспешен опит за бягство през Калотина на 10 септември 1968 г.
Тогава го тикват в затвора, но малко след като излиза, през 1970 г. прави заедно с брат си
трети опит да избяга
от комунизма. Този
път успешен
На 25 юни 1971 г. Солаков е вписан под №10246 в Служебен бюлетин № 232 за издирване на лица - обекти на ДС. Под № 10225 в същия бюлетин е вписан брат му Георги.
Случайно или нарочно, през 1978 г. на дирите му попада агент на Държавна сигурност с псевдонима Камен. На 6 април агентът пише сведение, според което до средата на 1977 г. Солаков е имал пицария в Торонто, а после се преместил във Ванкувър.
През 1991 г. Солаков се завръща за първи път в родината. Иска да прави бизнес тук, но го измамват и се отказва.
3-МА BG ЕМИГРАНТИ ИСКАТ $ 800 000 В КАЛИФОРНИЯ
Парите от откупа им трябвали, за да освободят родината от комунизма
Tрима българи отвличат самолет “Боинг 737” на “Пасифик Саутуест еърлайнс”, летящ от Сакраменто до Сан Франциско на 5 юли 1972 г. Те искат курс към Сибир и $ 800 хил., но намеренията им са осуетени от светкавична операция на ФБР. Двамата са застреляни на място, а третият е арестуван след няколко дни на работното му място и осъден. Това показа разследване на “24 часа” в американските архиви.
След като остава 13 г. в затвора, оцелелият Любомир Пейчев живее в Калифорния под друго име и има проспериращ бизнес. “Парите ни трябваха, за да освободим България от комунизма”, каза за “24 часа” мъжът, когато го намерихме преди време недалеч от Сан Франциско.
На 5 юли 1972 г. 28-годишните българи Димитър Алексиев и Михаил Азманов се качват на самолет, летящ към Сан Франциско. Малко след излитането искат $ 800 000, които да бъдат донесени при кацането.
Двамата планират по-късно да се отправят към изоставено канадско летище в Пунци лейк, на около 600 км северно от Ванкувър. Там с малък самолет трябва да ги чака другият българин - 29-годишният Любомир Пейчев.
Планът обаче не успява. При кацането в Сан Франциско самолетът е насочен към изолирана писта 19 R. В машината,
облечен като пилот,
се качва агент
на ФБР
Минути по-късно той оглавява акция за освобождаването на самолета. При престрелката похитителят Азманов застрелва един от пасажерите - 66-годишния Стенли Картър от Квебек, а други двама са ранени. Самият
Азманов и приятелят
му Алексиев загиват
При обиска на телата агентите на ФБР намират карта на канадска провинция и листче, на което са написани координатите на пистата в Пунци, където ги чака Любо. След като другарите му не се опявяват, той се прибира в Оукланд. Седмица по-късно е арестуван в магазина, в който работи.
Новината за отвличането на самолета е разпространена светкавично от десетки американски телевизии и вестници, сред които Си Би Ес, “Ню Йорк таймс”, “Сан Франциско пост диспач”. Месеци по-късно те съобщават и за процеса срещу оцелелия българин, започнал на 2 декември 1972 г. Тогава му е повдигнато обвинение за помагачество, подбудителство и заговор за отвличане на самолет. По време на 3-седмичния процес той не отрича случилото се, но
твърди, че е
действал под натиска
на другите двама
Те потърсили помощта му, защото някога бил пилот. По думите му се опитал да ги разубеди, но те го заплашили, че, ако ги издаде, ще го убият.
Българският случай се нарежда сред още 16 опита за отвличане на самолети през 1972 г. в САЩ. По-късно той влиза в няколко годишни доклада на ФБР, споменат е по време на изслушване в Сената, а 32 г. след това, през 2004 г. влиза в доклад на американското министерство на правосъдието “Транспорт и тероризъм”, който се използва за обучение на млади юристи.
Този доклад разкрива и други подробности за подготовката на отвличането. Според документа е имало още един българин, запознат с плановете на тримата - Илия Шишков. Той трябвало да им помогне да се скрият временно в апартамент в покрайнините на Ванкувър. Съгласил се да се срещне с Любо на 4 юли 1972 г. на летището във Ванкувър. Двамата наели 2 коли, отишли до малкото летище “Хоуп”, за да го проучат, и се върнали. Ден преди това Любо изтеглил $1700 и
взел под наем
хладно оръжие,
с което да се защити в случай на нужда, и се срещнал с Алексиев и Азманов. На следващия ден наел частен самолет с пилот. Двамата прекарали нощта на малкото летище “Пунци” в очакване на Алексиев и Азманов. Когато научили от радиото, че опитът на двамата се е провалил, потеглили към Ванкувър и върнали наетите коли.
На 21 декември 1972 г. съдия Уилям Т. Суигърт постановява доживотна присъда за Любомир по едно от обвиненията и още 20 г. по другото. “Даваме максимална присъда заради обществения интерес и тревога към зачестилите инциденти за отвличане на самолети”, казва съдията пред Асошиейтед прес.
Пред съда българинът не отрича, че има конспирация, но твърди, че няма достатъчно доказателства за помагачество и подстрекателство от негова страна. По време на процеса е опроверган от Илия Шишков. Той свидетелства, че след като планът пропаднал, Любо му казал: “Алексиев и Азманов са глупаци. Бях планирал всичко толкова добре, но те са глупави, че поискаха толкова много пари.”
Българинът е пратен в затвора “Терминал айлънд”, където остава 12,5 г. На 10-ата година иска преразглеждане на доживотната присъда. 3 г. по-късно след 3 опита успява. Вярва, че съдиите видели в негово лице предприемчив човек, който не седи със скръстени ръце, а завършил образование.
Бил женен за американка, но след инцидента се развели. От този брак имал едно дете. След това се оженил за новозеландка и имал чудесно семейство и 2 деца.
Преди време сменил българското си име. “Имам добър живот и печеливш бизнес, които не искам да излагам на риск”, казва той.
Споделя, че идеята за отвличането на самолета се родила след разговор с група български емигранти от Германия. Искали
да съберат пари
да платят на френски
наемници
да освободят България от комунизма. Опитали в местната църква и чрез български емигрантски организации, но без успех. Тогава решили да направят нещо друго.
Любомир напуснал България през 1966 г. Тогава работел като пилот в селскостопанската авиация. Записал се на екскурзия до Виена и не се върнал. Към емигрантство го тласнала липсата на развитие. Бил талантливо момче, имал големи амбиции, а в България нямал възможност да ги реализира. Негов колега катастрофирал със селскостопански самолет и останал инвалид. Той не искал да има такава съдба. В България оставил майка си и брат си, но после ги взел при себе си.
След излизането от затвора попаднал в център за адаптация на затворници, където им им помагат да стъпят на краката си. Сега се води с чисто съдебно минало.
Зад решетките успял да завърши бизнес администрация и компютърни науки. Това преобърнало живота му. Когато излязъл на свобода, отворил училище, в което обучава на компютри ветерани от Виетнамската война. За проекта имал подкрепата на администрацията на ветераните и IBM. Първата година имали 30 ученици, втората - 60, третата надминали 180. Когато отворили училището, едва си плащали разноските, а на третата година вече имали печалба. Скоро продал дела си на IBM и с парите купил нощен клуб в Калифорния. След това взел лиценз за строителен предприемач и започнал да строи офиси, апартаменти, големи сгради.
Простил се с мечтата да освободи България. Разбрал, че е било голяма грешка и детинска работа. Взел американско гражданство веднага след излизането от затвора.
Другите двама български похитители, които са застреляни,
остават неутешими
семействата си
в България
Дълги години близките им не знаят нищо за тях, докато "24 часа" не им разказва подробности.
Сестрата на Димитър - начална учителка в Силистра, разказа, че родителите им си отишли с надеждата, че е жив и някой ден ще се върне. Не повярвали на смъртния акт, пратен от МВнР. Митко бил трети курс медицина във Варна, когато напуснал България през 1968 г. Тук оставил бременната си съпруга Юлия и не успял да види сина си Красимир, който се родил 8 месеца след заминаването. Там обаче се развел и се оженил за американката Джоан. Две седмици по-късно тя пише на родителите и сестрата на Димитър в България: “Митко е мъртъв. Бих искала да съм с вас в този момент. Той чувстваше, че да имаш пари, е единственият начин да живееш, но нямаше търпение да работи за тях. Той и другите искаха бързи пари и мислеха, че това е начинът."
Тя съобщава, че
българинът е
кремиран
и е погребан на много хубаво място. Пише още, че го обичала много и от 3 месеца носела общото им дете, но го загубила след преживения шок.
Двамата се запознали в гръцки ресторант в Сан Франциско. Скоро между тях пламнала любов. Джоан приела православната вяра и двамата се венчали на 30 октомври 1971 г. в гръцка църква. Той много тъгувал по близките и родината си и искал да иде да ги види, но тогава това било невъзможно. В писмата постоянно питал за сина си и мечтаел някой ден да вземе семейството при себе си. Ще заведа майка на най-прочутите лекари, за да я лекуват, искал синът.
Споделял, че напуснал България, защото бил принуден от лошо стеклите се политически събития и обстоятелства. През 1971 г. пътувал в Европа, но не посмял да дойде в България, защото се страхува да не бъде съден. Междувременно започва да учи в институт в Калифорния. Купува с още двама българи бензиностанция и кола за такси, за да финансира образованието си.
Семейството на другия българин, убит при престрелката, оставил семейство в Шивачево. "Бих искал да знам къде е гробът му, но едва ли това ще стане някога", казва брат му.
Михаил напуснал Шивачево в далечната 1962 г., преди да навърши 18 г. Избягал от България на 11 септември 1967 г. През ноември се обадил отТурция. През 1969 г. вече бил в Ню Джърси. “Ние му пишехме, но не получавахме писма от него. Изглежда, Държавна сигурност ги е задържала”, подозира братът.
Заради бягството на Димитър, забранили на брата да учи висше образование, пратили го в Трудови войски. “Примирих се с това - имам ли друг избор. Цял живот ми е тежал този случай и не искам да се връщам към него”, казва братът.
