Трябва да има контрол върху парите за българското кино
Проф. д-р Станислав Семерджиев е роден на 6 януари 1963 г. в Пловдив. Завършил е НАТФИЗ. Изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT) от 2011 г., като през 2002-2010 г. 2 пъти е избиран за неин вицепрезидент. Създател е на специалността “Драматургия” в НАТФИЗ през 1991 г. и продължава да я ръководи. След 1983 г. е председател или член на международни фестивални журита, гост-преподавател в университети и докладчик в научни симпозиуми в повече от 50 държави. Автор е на над 150 научни и критически публикации, както и на монографията “Кратка история на световната сценаристика”.
Сценарист и консултант на повече от 60 пълнометражни филмови сценария за европейски продуцентски компании.
- Честит четвърти мандат като ректор на НАТФИЗ, проф. Семерджиев. От общото събрание на академията, което е около 70 души, против вашата кандидатура са гласували само двама души и двама са се въздържали. Подкрепата за вас е 93%. Как ще обясните тези живковски резултати?
- Такива резултати има във всяка структура по света, когато работата върви поне приемливо за по-голямата част от хората в нея. Живковските резултати бяха получавани във време, когато “тайният” вот беше следен и докладван на всяко ниво. В НАТФИЗ на никого не е сложена вила на врата, за да гласува по някакъв начин.
- Дори хора, които отдавна не са в НАТФИЗ, или пък въобще не са част от гилдията, смятат, че промените, които направихте в третия мандат, наистина водят към подобряване на резултатите от образованието. Какви са предизвикателствата в 4-ия мандат?
- Промените, които направих, бяха за да наваксаме изоставането от световните тенденции. Но те все още не са дори начална стъпка към онова, които предстои да направим - не само в НАТФИЗ, а в България като цяло. Мисля, че един от ключовите въпроси, с който висшите училища по света ще се сблъскат много скоро, е динамичното развитие на онлайн образованието.
Най-наперените, най-баровските университети в най-богатите държави
всъщност са
на ръба на
пропастта
Те със зъби и нокти ще се борят да запазят статуквото на образователния колониализъм, но той агонизиращо умира.
- Защо умира?
- Той успя с почти век да надживее икономическия и политическия си събрат, защото хората наивно вярваха, че като могат да гласуват за много партии или да псуват властта по площадите, или обратното - да убият богатите и да им вземат парите, това ще им даде свобода. В бедните държави доскоро никой не си даваше сметка колко малко хора имат привилегията на познанието.
Само че интернет срина портите. Никой няма какво да отключва и заключва вече. Почти цялото световно знание е достъпно онлайн. И сега идва времето на “унижените и оскърбените”. Тези, които трябваше да плащат луди пари или да жертват свобода, достойнство, семейни ценности, и пр. за да добият мечтаната тапия от престижния университет, скоро ще могат да го постигнат срещу жълти стотинки. И ще започнат да мислят по друг начин и да се държат по друг начин.
Преди 2-3 месеца в Китай срещнах хора, които съвсем сериозно и реално подготвят онлайн глобален университет по всички възможни специалности, включително и в областта на изкуствата. В него всички лекции, упражнения и изпити ще се провеждат онлайн.
- Какво означава това?
- Означава, че само след десетина години висши училища във вида, в който сега съществуват, няма да има въобще.
Няма да има нужда от всички тия сгради, от цялата администрация, от всичките преподаватели. Всичко ще се сведе до глобално обучение, провеждано от най-добрите в своята област. Ще има онлайн курсове на Ал Пачино, на Илон Мъск, на Бил Гейтс, на Хосе Карерас, на Доналд Тръмп, на папа Франциск...
То и сега има доста такива, които макар да не са провеждани от подобни звезди, печелят и се самоиздържат. Само че всичко просто ще се структурира в стройна система с курсове, оценки, дипломи и пр. И изведнъж ще се окаже, че има десетина световни университета, в които ще се обучава цялото население на Земята.
- Какви и къде ще бъдат тези университети?
- Каквито световният бизнес ги реши. Може да бъдат териториални - Европейски, Азиатски, Северноамерикански, Латиноамерикански, Африкански... Или пък по езици - Китайски, Английски, Руски, Френски, Немски, Испански... Може да са свързани с определени религии - Католически, Протестантски, Източноправославен, Юдейски, Ислямски, Будистки...
Или комбинации от всичко изброено. Но при всички случаи ще има няколко световни монополиста, които ще управляват глобално образованието. Може да ви звучи утопично, но аз се хващам на бас, че е въпрос на близко бъдеще и дай боже, ще сме живи да го видим.
- България къде ще е в този процес?
- Този процес има нужда от всеки един от нас. Всеки има своята ниша, ако не се противопоставя на процеса и ако не се опитва да превръща плюсовете на процеса в минуси. Ако приемем процеса и се опитаме да станем част от него, за всеки има място. Онези, които намерят сили в себе си да приемат, че системата се променя, и направят усилие да се променят заедно с нея, ще оцелеят. Останалите ще загинат, символично казано, или ще трябва да се преквалифицират.
- Значи това е за вас темата предизвикателство?
- Да. И тя заслужава да бъде широко обсъждана, а в България никой не говори за това. Не искам да звучи като подмазвачество към министъра на образованието Красимир Вълчев, но той има ясна визия за това, което наистина ще бъде след 20 години. Напоследък се опитва да започне такъв разговор на важни форуми, само че веднага се намира някой да го пресече и да го пита нещо за пари.
Ние тук сме си покрили главите като щраусите в пясъка.
Имаме 52
университета?!
И продължаваме да вярваме, че това ще продължава до безкрай.
Говорим как имало еди-колко си факултета по право, пък трябвало да бъдат еди-колко си. Няма да има необходимост от нито един юридически факултет. Няма да има нито един факултет по икономика, по бизнес администрация, по архитектура, по хуманитаристика и пр. Това са все области, в които онлайн образованието ще замести образованието “лице в лице”.
Така че въпросите, които трябва да ни вълнуват, са как ще успеем да дадем на нашите студенти умения и знания, които ще са им необходими след 20-30-40 години, а не такива, които са им необходими сега.
Защото след 20 г. ще им се наложи да се преквалифицират от нулата. Светът ще живее в друг тип реалност, в която виртуалните елементи ще бъдат водещи от гледна точка на всяка професия. И човек, който не може да се справя с виртуалната реалност, с дигиталните умения, няма да може въобще да намери място в този свят.
- А как ще бъде в областта на медицината, на изкуството?
- От доста време в медицината вече се оперира онлайн или от роботи, без пряк досег с пациента. Това е даже начин да се сведе до минимум лекарската грешка - от умора, от некомпетентност, от злоумисъл. Е, очевидно има още много за развитие в тази насока, но неизбежно усъвършенстването ще се случи. Дори и в света на изкуството, колкото и да изглежда невероятно.
Ние продължаваме да говорим за уникалността на творческия почерк. Да, но тази уникалност не изисква художникът само да седи с четката пред платното. Той може да рисува вече дигитално и пак да има уникален творчески почерк.
Вече може да композираш музика дигитално и пак да имаш уникален почерк. Не е задължително да направиш оркестрово изпълнение на живо със 100 души музиканти, за да създадеш своя диригентски, композиторски или изпълнителски творчески почерк. Това са неща, които не се разбират и не се осъзнават. Изкуството в този си вид - човек срещу човека, ще бъде бутиково и изключително скъпо удоволствие.
- В България кой може да подготви всичко това, за да не изостанем от световното развитие?
- В момента никой. Никой не мисли в тази посока. Това трябва да бъде политическо решение.
- Не се ли страхувате, че колегите ви ще ви обявят за луд пророк?
- Не. Вече съм във възраст, в която единственото, което ме крепи жив, е да правя и да казвам това, което мисля, ако вярвам, че е за доброто на развитието ни.
Наскоро споделих, че не приемам за нормално държавата да продължава да нехае къде отиват парите на данъкоплатците, когато се продуцира кино, струващо милиони.
Не е нормално да няма контрол върху това, което художествените комисии одобряват, и това, което се появява на екрана. Не е нормално да няма стратегия за жанровото многообразие. Не може основен критерий за успех да бъдат фестивалните награди, а
зрителските
бройки да нямат
значение
И пр., и пр. Някои, които явно са се почувствали застрашени, побързали да ме анатемосат, че съм враг на българското кино. Същите тези, които аз съм учил на кино, или тези, на които винаги съм засвидетелствал творческо уважение.
Така че - луд или враг, нямам време да доказвам кой съм. Който ме познава - знае. Който не иска да знае - няма как да го накарам да разбере.
