- Яна, наскоро се върнахте от Виена. Как се приема филмът ви “Диви и щастливи” в чужбина, какво ви казват хората, които го гледат и тук?
- Най-хубавото е, че навсякъде, където отидем, хората ни чакат с трепет, постоянно ни пишат. Стараем се колкото можем да отговаряме. Бяхме два пъти в Лондон, Единбург, Глазгоу, Виена. Отиваме и в седем града в Германия, също Манчестър и Бирмингам в Англия. На13 и 14 февруари имаме премиера в Скопие и Битоля в Македония. А през март ще правим турне в САЩ, което ще почне от Лос Анджелис и ще завърши на 15 март в Чикаго.
Това, което на мен най-много ми харесва, е, че хората гледат филма по два пъти. Да не говорим, че има фенове, които го гледат по 4-5 пъти. Странно е български филм да се гледа повторно, и то на кино. Това рядко се случва дори с американските. В повечето случаи коментарите са: Това е най-добрият български филм, който съм гледал последните 15 г. Или казват: Как сте го заснели всичко това? Кой е оператор, много е красив филмът. Андрей Андреев се казва, отговаряме. Или - аз съм от град Русе, бях забравил да забелязвам колко е красив. Друг казва: Аз съм от Велико Търново, как каца тоя хеликоптер на Царевец? На кого беше идеята да бъде заснет в толкова много градове? Зрителите на Варна бяха в еуфория, много се забавляваха на гонката с мотора на двете ни героини и инспектор Донев (Александър Сано) в Морската градина, на пристанището и катедралата. А сцената на летище Варна е една от най-разтърсващите във филма.
Това, че е филм, в който действието се развива на път и разкрива красивата природа и величествените исторически паметници, много ги впечатлява. Както и атрактивните каскади. Питат ни и как се справяме с парите, при положение че нямаме никакво държавно финансиране, а филмът е на световно ниво. Отговаряме, че нищо не е невъзможно, ако никога не забравяш за какво си мечтал на 15. Масово
хората ни се обаждат
да ни разказват свои
истории, които да
направим на филм
Например на дядо си, който бил голям състезател по еди-какво си, или герой от войната! И виждат надежда - имат история, която да разкажат, и им се струва реално, че тя може да се осъществи, може да е като бизнес план. Е, тук идва трудното - ние си знаем през какво сме минали и колко години сме бачкали, за да се случи това.
- Колко години?
- “Диви и щастливи” се осъществи за близо 2, като самият филм е сниман само в 30 дни, другото е подготовка. “Привличане” също отне близо 2 г. Но поне 20 г. от живота ни, на Сано, на Мартин Макариев, моя, са минали в подготовка, за да се срещнем и да направим първите си филми като продуценти.
- Чия беше идеята за “Диви и щастливи”?
- Когато приключихме работата по предишния ни филм “Привличане”, седнахме със сценариста Борислав Захариев на един 8 март и много си говорихме за това, че жената в днешно време е доста променена, че
взема решения сама,
не се страхува да
живее в мъжкия свят
Казах му: Не можем ли да направим един забавен филм, който да разказва за жени, които решават сами да вземат нещата в ръце, да повярват в себе си - да е вдъхновяващ. Виж колко е хубав “Телма и Луиз”. Той веднага подскочи, че никога не би имитирал, особено този велик филм и аз се разсмях. Мислех същото като него. И така се роди “Диви”, който Луиза после прекръсти “и щастливи”. Авторски филм с откровена закачка с “Телма и Луиз”. Когато обаче Александър Сано и Мартин Макариев се намесиха, филмът стана много различен от това, което аз си представях. Докато снимахме, изобщо не подозирах, че правим такъв филм.
- Защо, с какво бе по-различен накрая?
- Филмът е суперзабавен, зареждащ, на ръба на пародията понякога. Като го гледаш, виждаш хора, които са освободени от типичния бит и проблеми. Те са кино герои. Разказват ти една история, заради която си заслужава да отидеш на кино. А не да е поредният филм, който си пускаш вкъщи. И се радвам, че стана така. Виж какво става в днешно време - младите са работещи, границите на страната вече не са затворени, като много работиш, те искат от 2-3 места. Животът не е ужасен - ако се разходиш по центъра, ще видиш, че заведенията са пълни. И като ги видиш тия хора, си казваш, че е малко странно да разказваш само за едни отрудени жени.
В повечето случаи е избор - когато си млад човек, го имаш този избор. Ако не си харесваш работата, средата, живота, това е твой избор. Никой друг не ти го е направил така и държавата не ти е виновна, а по-скоро ти си го решил така. По-скоро ти не вярваш, че заслужаваш нещо повече. Заради това и
филмът засяга
темите, които
променят живота
ни към по-добро
Като истинското приятелство. За достойнството на всеки от нас. За кофти типовете хора, които е важно да надвиваме, каквото и да ни струва това. Има една сцена с Ицо Хазарта, която и зрителите, и ние страшно обичаме. И двете с Луиза играем жрици на любовта, а той - голям образ. Мои познати (жени) ми казаха, че това било подриващо авторитета ми. Много се смях. Ами не, нищо, което ме провокира да се шегувам със себе си, не може да подрива авторитета ми.
- От самото начало ли се знаеше, че главните роли ще ги изпълнявате двете с Луиза Григорова?
- Да, ние сме го правили за нас, сценарият е писан за нас. Боби Захариев страшно много ми е бръкнал в душичката. За всичките ми роли съм казвала, че са като мен, но това вече си е съвсем Яна.
- На рождения ви ден се занимавахте с една царевица заради филма, какво я правихте?
- Жънахме я на рождения ми ден. Тогава вече трябваше да заснемем каскадите с колата през царевицата. 18 и 19 август бяха последните снимачни дни. Ние заснехме филма през май, но през август работихме още 2 дни специално заради тази царевица.
Засадихме я в поле
близо до София,
наехме си агроном
Това беше идея на Мартин Макариев и много се забавлявах. Наскоро гледах “Интерстелар”. Видях, че нашата царевица беше толкова висока, колкото в американския филм (смее се). Във филма има още много такива шеги с голямото кино. Жанрът на “Диви и щастливи” го предполага.
- Каскадите вие ли си правите?
- Не. Имаме си каскадьори. Но има физически неща, които си правим сами - с моторите, с колите. Моята дубльорка се казва Теа Маркова, тя е шампионка по мотокрос от дете. За каскадите с мотора аз съм само на едно устройство, което е направено за снимки - отпред те тегли един камион с камера, за да има близки планове. Рисковано е да возя Луиза. Дори и устройството успях да пребия един път. Да, Том Круз си прави сам каскадите, ще кажете, но само подготовката му отнема бюджет, който се равнява на целия ни филм . Един такъв филм в Америка се снима минимум за 6 месеца и за 20 млн. И после най-малко година, за да бъде готов. Ние направихме нашия за 30 дни с бюджет от 2,5 млн. И постпродукция 4 месеца. Това е най-просто казано невъзможно. Но дадохме всичко от себе си. Целият екип от професионалисти работеше като един човек. Беше си направо чудо. Не ни интересуваше резултатът, знаехме, че ще се получи най-доброто. А със Сано и Мартин не се вълнувахме дали ще можем да си върнем инвестициите. Искахме само филмът на мечтите си досега.
- Как се разбирате с Луиза? Навремето двете играехте майка и дъщеря в “Стъклен дом”.
- Още тогава я харесах много, защото тя явно си носи киното у себе си. Нейният съпруг Мартин Макариев е меломан и киноман, говори само за кино. Може с часове да ти разказва за света на киното, като говореща енциклопедия е. Когато си такъв човек, ти се събираш с подобни на теб около себе си. Луиза е същата - тя не иска да прави компромиси със себе си. Не иска да играе в нещо само за да е на екран, иска да е в най-доброто. Това го видях у нея още в “Стъклен дом”. Аз тогава също се учех на вкус. И продължавам. Гледах основно най-доброто от света на киното. Винаги съм се учила от там - например като си пускам кастинги на най-известните актьори, гледам ги как се подготвят. Знам Шарлийз Терон колко време е чукала на вратата на продуцентите да им каже, че тя ще играе ролята в “Чудовище”. “Аз ще го играя, ще го направя без пари и ще съм копродуцент!”, е казвала. Те не са ѝ давали, но накрая са ѝ повярвали и са я взели. Мен това ме мотивираше - да търся начин да се случва в България нещо различно, защото това просто да те вземат в някоя продукция не е ужасно сложно.
Учиш, развиваш се,
играеш театър, но
човек има мечти
- иска да направи нещо повече, да погледне отвъд хоризонта, като се обърне след 20-30 години да види как са го запомнили. Затова и толкова много исках да се случи предишният ни филм “Привличане”. Това е нещо, което съм създала с цялата си воля, усилия и любов и исках да се реализира независимо от моментите, когато имах чувството, че ще се пречупя и ще се откажа. Успях и съм адски щастлива. Не обичам да хващам неща, които да не довършвам.
- В театъра в какво играете?
- В три постановки - “Изборът на Марта”, “Смях в залата” и “Любовни писма”, която се поставя веднъж месечно и в София в “Сити марк арт център”. Само тях съм си оставила. Получавам предложения за други представления, но това е най-доброто, което съм правила в живота си. Ще ги представим и пред българите в чужбина. Това ми е мечтата в момента - “Любовни писма” и “Изборът на Марта” да стигнат до тях.
- Имате ли вече планове за следващ филм?
- Имаме проекти. Искаме да направим сериал, Мартин Макариев и Сано вече работят по свой нов игрален филм, но още е рано да го говорим.
- Участвате и в македонския сериал “Преспав”, който върви у нас. Каква е ролята ви там?
- Появявам се в трети сезон на този сериал. Ролята ми е на Преслава - шармантна българка, която гледа да излъже преспавчани с европейските субсидии. Типичната амбициозна жена, умееща да използва сексуалността си като оръжие - познаваме много такива. Прави ми впечатление, че момичетата масово се влияят от такива жени - интересува ги марката на чантата им, а не това, което са оставили след себе си. Не ги интересува дали това е достойна жена или просто е поредната възползвала се от ситуацията на забавено развитие на нашето общество.
Вярвам, че с нещата, които аз правя, давам и другия пример - че можеш да си с красивата рокля, високите токчета, да изглеждаш супер и в същото време да си човек, да искаш да оставиш нещо от себе си, да искаш да те запомнят с това, което си направил.
И аз съм тръгнала от
ниското, от калта
И аз много ги гледах тези жени и си казвах какво ли е да имаш такава рокля, коса, кола. Имах го и видях, че не се прави трудно. Но всичко останало има значение и то е онова, което ще остане след теб. Та Преслава е обратното на това. Готиното е, че станах известна в Македония - мои снимки имаше по билбордовете, по автобусите, и заради това направихме връзката и ще разпространим “Диви и щастливи” в Северна Македония. Чакаме да видим какво ще се случи. Свикнала съм от всяко нещо да намирам възможности.
Като снимах в там, беше страхотно. Този сериал е много закачлив, защото показва точно битовизмите и страстите, които се вихрят в едно хотелче около едни пари.
- Лесно ли се сработихте с колегите там?
- Аз съм толкова пристрастена към тяхната душевност, че за мен беше огромно удоволствие. Те не са толкова забързани и стресирани като нас. Те си го имат онова старото, не са толкова модерни. В днешно време ги има хората в сградите с офисите, които са много типични. Те се обличат по определен начин, като една общност са си, това са хората от големите стъклени сгради. Там, понеже това го няма толкова наситено, има някаква единност между хората, има задушевност. Ние сме по-материални, има разлика. Те ми приличат на нас преди 20 г.
- На снимките, които пуснахте от престоя си във Виена, се вижда един младеж - това синът ви ли е? Там ли се видяхте с него?
- Да, той живее в Германия, но дойде с мен за прожекцията на филма там.
- Той харесва ли всичко, което правите?
- Не. Критичен е. Може да се каже, че аз
искам да правя
неща, които биха се
харесали на сина ми,
защото вярвам
на неговия вкус
Не съм от хората, които искат на всяка цена да са модерни, но не съм и от тези, които назидават с пръст и казват: Е, вие не знаехте какво беше ние като бяхме на 20. На мен ми е интересно, харесвам хората на 20, синът ми скоро ще стане на 18 г. Интересен ми е начинът, по който мислят тези интелигентни млади хора. Те вземат решения, интересуват се от бъдещето си, планират краткосрочно и дългосрочно. На мен ми е интересно да съм в крак с тях.
- Синът ви интересува ли се от кино, иска ли да се занимава като вас в тази сфера?
- Като Мартин Макариев седне да говори с него за кино, той го гледа в очите по 2 часа, без да мръдне. Но иначе не е запален. Учи в Германия, където е една от най-добрите образователни системи. Интересува се повече от икономиката, но в училище играе и театър, за обща култура. Дори тази година отговаря за представленията, които поставят.
- Като режисьор ли?
- Не, като всичко по малко. Избира пиеса, участва на сцена, но и организира процеса. Освен с уроците в гимназията ги учат да се оправят сами, да поемат отговорност във всяка сфера на живота.
- Прибира ли му се в България?
- Не. Знае, че тук има страхотни млади мислещи хора, обаче те обикновено са в бизнеса на родителите си, затварят се в една среда и се изолират от масата.
Ако едно общество не се погрижи за децата, възрастните, болните си, то него го няма. Ако си дете, трябва да имаш къде да учиш и да те изградят като човек, ако си възрастен, да знаеш, че няма да останеш на улицата, ако си болен, да знаеш, че някой ще се погрижи за теб. Останалите хора не трябва да се оплакват - ако си в силната си възраст, не си болен, не си дете, не си пенсионер, какво се оплакваш. Всеки има трудни периоди. Ако можеш да си изградиш свой оазис, в който да се развиваш, и да намериш трима-четирима като теб, може да ти се получат нещата и в България. Но не вярвам в момента синът ми да се върне.
- Той хареса ли “Диви и щастливи”?
- Много, гледа го тук, докато беше за зимната ваканция. “Никога не съм вярвал, че ще направиш такъв филм. Гордея се с теб”, ми каза след това.
